| | |

Старовремие (2)

Пишува: Марин Георгиев

Следува од Старовремие (1)

6.

1983 се включих в екскурзия, организирана от писателския съюз в Гърция. С нас бяха и двама съпътници. Неизменни и задължителни. Наблюдателите от ДС, които нямаше нужда да разконспирираме (наскоро четох, че разходите по тях се поемали от пътуващите ексурзианти). Саморазконспирирваха се неволно и двойниците им – писатели, които бяха с пъти повече на брой от тях.

Още в Серес, спрели за двайсет минутна почивка на паркинга, възрастен човек с бастун докуцука и запита на чист ,,гръцки”: – Откъде сте бе момчета? Питането му ми отвори очите и на какъв език можех да говоря, когато останахме за два дена в Солун. Едва ли в друга чужбина съм говорил толкова на български. Внезапно из улиците изникваше устремената и бързаща фигура на разносвач: в ръцете му калайдисана табла, връз нея – две или три кафета; или само едно дори. (Бях изумен, че такова внимание може да се отдели само на един човек!) И не знам защо, но в съзнанието ми изплува нещо, което никога не бях виждал: същите сновящи момчета из уличките на Пловдив и столицата през 30-те години. И още столетия назад. Може и някъде да съм го чел. А може и да е наследствена памет от незнайно кога и от незнайно кого.

Калайдисаната кръгла табла и сега е пред очите му – сребърното слънце на отръпващ се, отдалечаващ се и залязващ стародавен бит.

7.

В Солун собственикът на един от магазините, като разбра че сме от София, помоли ни да занесем на негови роднини касета с гръцка музика, на другия ден часове ни развежда с жена ми из града, пита ни какво искаме, минахме покрай дюнера, ах, как ме теглеше той с апетитните си миризми, дори неволно се издадох, искате ли, попита, но ми бе неудобно да си призная; на многобройните му какво искаме, накрая кандисахме на по едно кафе. А той пак за касетата, ще я предадете ли? Ще дойдем утре, казахме, в магазина.

Но на утре не отидохме – цяла нощ се питахме, ами ако е записана някаква важна информация, а не музика? Шпионите са навсякъде. И какво ще стане после с нас?! Пред насилието всеки е безсилен.

И разбира се – не отидохме.

По-нищи и от нищите!

8.

Десетина години по-късно пътувах до Скопие и видях, като зад леко открехната завеса малко от Македония. Малко. Но замайващо. Поиска ми се пак. И пак. И сякаш Господ чу молбите ми. Бях няколко пъти все повече омагьосан. Кухнята, която определяха като българска и помнех от детството, отдавна изчезнала в България, намерих в Македония; обвзеха ме отвсякъде старите аромати, старите ястия – печен боб, имам баялдъ, пукани чушлета с чесън, олио, оцет и магданоз, щедри на зеленчуци, подправки и зехтин салати – все неща, които у нас можеш да вкусиш само домашно приготвени. При едно пътуване, прегладнели, отбихме и спряхме в Ресен. Поръчахме каквото поръчахме, но едното го нямаше. Момчето рече да почакаме малко; залисани в гледките и в разговор, изгубихме му следите, но по едно време гледам – задава се запъхтян, идва от зеленчуковия магазин наблизо, докупил което му липсва, за да приготви каквото искаме (о, как ми лежаха на сърце тия постъпки, дошли от стари прастари времена!) Такава специална почит към щенията на клиента, който има дори нетукашни вкусове, у нас нямаше и няма.

И сякаш онзи момък, солунчанинът с калайдисаната табла, поруменял, бе дотичал до тук…

И сякаш всички времена, до тука и занапред, всичко и всички ние, пръснати на по-големи или по-малки рояци от границите се събрахме заедно. Вкупом!

Старовремие…

И загасналото му, потъмняло от патината на вековете слънце, побрано в калайдисната табла, заблещя, излъсна сребърния си блик и огря заслепително!

9.

И как да не се сетиш за Симеон Радев, ресенецът: ,,Преди всичко трябва да напомним елементарната истина, че класиците на всички страни са се отличавали именно с извънредно прост, ясен език и че те са употребявали думите в тяхното установено значение. Те не са се старали да им дават ,,ново съдържание”, а са се задоволявали да ги употребяват съгласно тяхната точна смисъл и там, дето те неминуемо са се налагали. Те са искали да постигнат такова съвършенство, че никоя дума да не може да бъде откъртена, без да се разруши цялата архитектура на фразата, и никой израз да не бъде заменен с други, без да пострада мисълта или чувството. Насилието върху думите, болезненото старание да се преобрази тяхната физиономия, мъчителната жажда за оригиналност и новота в синтаксиса, страстта към съчинени неологизми, всички тия черти характеризират главно декадентските епохи в литературата, когато творческия дух сякаш се е изчерпал и художниците търсят да блестят само с формата”. – стр. 95, ,,Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени”, С 1965.

И как да не напише солунчанинът Далчев:,,Словото е пълно у тези поети, които ти споменаваш: Гьоте, Пушкин, Лермонтов. То е почнало да се нащърбява в ново време с парнасизма, който иска от поетите само пластика, защото не държи сметка за природата на словото, което е всичко това заедно.

И аз като тебе не искам да бъда модерен. Цял живот стремежът ми е бил да пиша като класиците или по-точно да пиша, както те биха писали, ако живееха сега. – стр. 83, писмо до Атанас Смирнов, ,,Атанас Далчев, Писма, изд. Аргус, 2006.

За мен това е елитарната литература, представителите на която у нас са десетина, селекционирани от времето, останали непоклатими, извън всякакви моди.

Константната величина!

10.

Да обичаш Родината дори, когато тя не те обича. Може би това е истинската любов към Родината?! Да ти е Родина, дори когато те е запратила в чужбина. Да напишеш и издадеш на немски монография за нея от 500 стр. – Вuigarien, Nurnbergq 1967, която професорът по славистика в Залцбургския университет Ото Кронщайнер преиздава 1999 г., и напомня в увода, че ,,е написана от един многострадален съвременник с такова въодушевление, на каквото ученият не е способен. Той пише за своята литературна родина, пише като българин, неволно попаднал в Европа, изпълнен от носталгия към загубената, към забранената родина. За европейския читател тя е освежителен начин да се запознае с чуждото, но общо минало.” – стр. 246, Бойко Киряков, ,,Христо Огнянов”, С 1999.

11.

През 1952 в Рим Христо Огнянов пише ,,Пастирски вечери”, един недовършен лирически епос – публикувана в посочената книга на Киряков, стр. 271 – 284. С него продължава традициите на Пенчо Славейков в чужда чужбина; сякаш отвлякъл къс от старовремието, пренесъл го с най-нежните пипала на сърцето и паметта в Австрия, през САЩ и Германия; макар и изтекло обективно преди десетилетия, едно време може да продължи да се доразвива в субекта. ,,Кървава(та) песен” край няма:

Стадо без пастир не може – звездите – ни вечер, ни утре!

Кой е, какъв е тоз пастир, що всичко създава и води,

никой не знае до нине, не ще да открий и до века.

Всички различно му викат, различно се молят за него,

нашите прадеди също и ний като тях все до днеска.

Тъй ще си бъде, додето човекът последно издъхне.

Страх ме е още да думам, че Бог е навред и ни слуша,

седнал до някого тука, и смей се на глупави глуми!

Мрака пресичат полека десници в мълчание свято,

кръстове правят и дълго смиряват сърдца разлюляни,

като във черква след мир вам” говеят души озарени.

Огънят вече угаснал, еднички звездите светлеят.

Всеки е спрял и да диша от смут, че до него е Господ!

Такава универсалност Пенчо Славейков не е постигнал в своята ,,Кървава песен”. Христо Огняновата пак е кървава, но и Вечна!

В тези хекзаметри човешката душа е разпъната като Иисус на кръста с вечния боязън пред тайните на битието; събрани са всички времена с вечно човешкото; кое е старо и кое ново, щом всичко се повтаря и човекът е изправен пред едни и същи питания и загадки, сам под звездите прокъсали свода, тешащ самотата и безсилието си само със сянката, хвърлена от него и просната до него!

12.

Не пиша, за да побългарявам, ни за да ме помакедончват. И вярвам така и да не четат, а да четат както той в същата поема:

Ние четем пък в замяна буквара от Бога написан…

Агне забутано може да дойде до гроба ми горе,

сретен ще бъда да скубне от гроба ми сочна тревица,

па ще го сплаша да рипне надолу при ваклото стадо –

агне от стадо що бяга, в устата на вълк ще попадне

Знаем по настръхналата си кожа: този вълк не е Ботевия, не ближе рана юнашка, а чака, с настръхнала козина и лъснати зъби, дебне сгодния момент да удуши агнето.

13.

Христо Огнянов вече е пръст от пръстта, при своите пастири, с тях заговява и отговява, гледа звездите от звездите и в една от пролуките им може би вижда и своята мъничка земя, по която ние пъплим с все същите въпроси, и в която, когато Той реши, ще легнем – следващата плът от плътта ѝ.

И защо тогава пиша всичко това?

Още повече че в звездно-земния безкрай има ли смисъл от Родина, а и какво е Родината?

Може би Яворов знае:

Но що си ти? Земя ли в някои предели?

Пръстта на тоя дол, на оня хълм,

еднакво мъртва в зной, под дъжд и гръм

която днес един — друг утре ще насели?

Не си ли ти на майчиното слово,

що най-напред погали моя слух,

не си ли откровителния дух:

на словото, — на битието вечно ново?

Но то… но то е в мене, тук, където

ридае миналото — тъмен ек,

и дето бъдащето — зов далек,

нашепва сънищата здрачни на сърцето.

,,Откровителният дух на словото, на битието вечно ново…”

Но не е ли това повтаряне с друга подредба на казаното от прастария Фауст в началото на ,,Фауст”, когато се пита кое е в Началото на Сътворението: – Делото или Словото, за да заключи: Словото.

В Словото, последни за себе си, чрез идещите подире ни може би не сме последни.

Ако и идещите подире ни не са последни…

26 – 31.01., 2024, София

* Стих на Христо Ботев от баладата му ,,Дякон Васил Левски”

** Заглавие на деветата стихосбирка на Иван Вазов

Крај



Слични Објави