Ден на жалост, а не на победа или комеморација на Ленин и остатокот од бандата

Пишува: Костадин Глушков/Фактор

Преди години в София, на „Граф Игнатиев“ (аман от този граф, няма отърваване от него), малко над площад „Славейков“ имаше кафе, над което висеше табела „Тъмна Индия“. Независимо от внезапните проверки, които многократно правих там, индуси така и не успях да открия, тъмнина още по-малко. Но ако видите в Истанбул фирма или реклама на руски език – това, което видях в качеството на пребиваващ там турист, то бъдете сигурни, че зад тях стои реален руснак. А такива там има много и това подсказва, че в този град и руснаците са много. Едни – за които бяха предназначени рекламите, идваха тук да харчат парите си, а други – за да ги печелят. Те изкарваха насъщния си като тротоарни търговци и обслужващ персонал по хотели и магазини. На прозорчето на един сутерен видях залепен къс хартия, върху която нечия ръка бе записала с разкривени букви: „Требуется девушка  для…“ – „Търси се момиче за…“ и това звучеше така естествено, като че беше в самата Русия.
Руснаците идват периодично тук и това е свързано с 

резките промени в историческото развитие на Русия

 В края на второто десетилетие на миналия век към Европа се плисна първата голяма вълна руски изселници. Това бяха прокудените от вилнеещият с червената си болшевишка орда в Русия Антихрист. („Каква отвратителна галерия от каторжници“ – писа отвратеният от вождовете на споменатата орда, принуденият да напусне Русия и поеме по нерадостния път на емиграцията бъдещ нобелист Бунин). От Крим към Истанбул и България поеха остатъците от Бялата гвардия, чиновници и обикновени граждани, подплашени от зверствата на червените. По заповед на великия Ленин споменатите безродници избиха след това в Крим 120 000 цивилни – затова, че са имали контакт с белите.
… И тръгна Бялата гвардия по света (припомнете си разкошния филм „Бяг“). Едни, радушно приети, намериха подслон в България, други останаха в Истанбул с надежда, че връщането в родината е предстоящо, а трети се пръснаха по Европа и света. Огромната част от тях бяха само с по един мундир на гърба и голата офицерска чест и затова много бързо познаха вкуса на глада и мизерията. И където отидеха, след тях вървеше и носталгията. Тя се беше качила с тях на корабите, следваше ги и по сушата и оставаше там, където пускаха котва. През деня се спотайваше зад иконата или някаква снимка със стойността на икона, а вечер, след като изгнаникът се прибираше и лягаше след молитва пред тях, тя излизаше от скривалището си и се изправяше до леглото му. Стоеше неподвижна, гледаше го в упор и мълчеше. И накъдето и да се обърнеше той, нейните втренчени очи бяха винаги пред него. През тях, като през прозорец, надзърташе матушката Рус с нейните поля и гори, степният вятър донасяше до слуха му вечерния звън на камбаните и гласовете на тези, които бяха останали там – живи и мъртви, чуваше сребърните звънчета на руската тройка и риданието на седемсткрунната китара… През тези очи той виждаше всичко, което за него означаваше дом и родина. Те непрекъснато го зовяха и това удвояваше неговия, и без това болезнен копнеж по тях. 
И въпреки това, въпреки че емигрантската трагедия на Бялата гвардия бе известна на всички и цяла Русия – ведно с Окуджава – припяваше

                            Ваше благородие, госпожа Чужбина,
                            жарко обнимала тьІ, да только не любила,

седемдесет години след това, в края на века, нова вълна руснаци бяха избрали пътя на емиграцията, подгонени не от братоубийствена война, а от стремежа да имат повече – това, което пришпори и голяма част от нашите емигранти на Запад, след катастрофалното сгромолясване на световния социализъм. 

Но да се върнем в Истанбул. Рускоговорещите там явно бяха станали вече толкова много, че в програмите на телевизията бе включен и един руски канал, на който попаднах в ранното утро на 22 април – дата, която не ми подсказваше нищо до момента, в който започнаха новините. И тогава тържествено бе съобщено, че днес е рожденият ден на вожда на революцията, Ленин, който… и т. н., и т. н.

„Господи помилуй и прости“,  

 изплака навремето Висоцки и аз му хващам втори глас. Ленин – една от личностите, които причиниха най-много беди на света и най-вече на многострадалната Русия, продължаваще да бъде тачен там! Тарторът на пусналите пипалата си в Европа и бленуващи да подчинят целия свят брадати терористи, безродникът, който се бе върнал в Русия като германски агент и бе успял с помощта на германското злато (75 милиона златни марки според немските документи или половин милиард евро по днешния курс), щиковете на шайка пияни матроси и въоръжените от него германски военопленници да заграби властта и подпише изгоден за Германия и унизителен за Русия мир, продължаваше да бъде славословен там и след грандиозния крах на системата, която символизираше!
(Сценарият за „великата революция“  е  написан в Германия (на 23 страници) и цели съсипването и разгрома на воюващата тогава с Германия Русия. Одобрен е от най-високо място, след което е отпусната гореспоменатата сума, както и бронираният влак, с който определеният от задкулисните режисьори като най-подходящ за главната роля Ленин поема за Русия.

 „Пристигането на Ленин в Русия е успешно. Той работи в съответствие с нашите планове…“, „ … успехът на Източния фронт бе подкрепен от интензивна подривна дейност в Русия“ – съобщения от Генералния щаб до Министерството на външните работи на Германия от 1917 г.; вж. Е. Хереш – „Купената революция. Тайното дело на Парвус“).
Ленин се бе върнал в Русия не „за да подобри тежкото положение на народа“ (ха-ха), както пишеше в някога в учебниците ни по история, а за да я отслаби отвътре и направи на практика германски протекторат (успя на първо време), а после опитна мишка и полигон за световната революция, която бръмчеше в терористичната му глава с присвити азиатски очи. „Аз плюя на Русия, защото съм болшевик“  откровено заявява той, с което дава да се разбере какво е отношението му към скъпото отечество. И веднага след това излага своят план-програма: „Дори 90 процента от руския народ да загине, 10 процента все пак ще доживеят до световната революция“ – директива, която бе изпълнявана десетки години след смъртта му. Като начало нареди екзекуцията на императорското семейство, а след това започна да налага новия ред, започвайки с грабежи и убийства. И понеже последователите му трябваше да бъдат настървени с нещо, нададе бойния вик „Експроприация на експроприаторите“ – „Граби заграбеното“ (божествена музика в ушите на лумпена), с което за сетен път потвърди определението на Бердяев, че 

социализмът е идеология на завистта

(Някои се оптват да сложат равнство между социализма и учението на Христос. Демагогия и пълна глупост е това, защото в основата на социализма стои насилственото отнемане на благата, докато Христос ни съветва да дадем и дрехата от гърба си на ближния и формулира философията на висшия алтруизъм – „По-блажено е да се дава, отколкото да се взема“. Единият казва „Граби чуждото, а после аз ще деля“, а другият – „Вземи моето и бъди благословен“. Месията на социализма Маркс, след като прочете смъртната присъда на старото общество (продукт и активен ползвател-храненик на което остана до края на живота си), посочи и вида на екзекуцията – „революционен терор“, докато Христос кротко съветва да обичаме не само ближния, но и враговете си. Ето защо социализмът, в който иначе има и симпатични лозунги, капан за наивни идеалисти, в крайна сметка попада в лоши ръце – заради грабежа и терора, които прокламира и които после раждат чудовища. А тези чудовища след това изяждат и повярвалите в бъдещото равноправие романтици, и самия социализъм).

Последваха и други конкретни директиви – „Бъдете образцово безпощадни. Да се разстрелва наред, без да се задават въпроси и без никакво разтакаване“! Няма следствие, няма доказване на вина, никакви тинтири-минтири – вади нагана и стреляй наред, така учи великият вожд на революцията. Бърза човекът, няма време за губене – световната революция тропа на вратата, а 90 процента от руския народ могат да се окажат пречка пред нея.

Погромът не подмина и църквата. Гоненията на християните в Римската империя са „слаба ракия“ в сравнение с поголовното преследване на християни в Русия, протекли отново под неговото ръководство. „Попищата – пише в своето Указание до Дзерджински през 1919 г. Ленин – трябва да се арестуват като контрареволюционери и саботьори, да се разстрелват безпощадно и повсеместно. И колкото се може повече. Църквите следва да се закриват“. Мъдрият вожд на революцията знае, че църквата е опасен конкурент, че християнството трябва да бъде изхвърлено от душите на руснаците и на негово място насаден новият болшевишки култ.

Не беше подминато и селячеството. Хлебната независимост на селяните не влизаше в сметките му, ничия независимост не бе по вкуса му, затова заграби житото им, в резултат на което те започнаха да измират масово, подути от глад. А за да не се обединят работници и селяни, обясни на гладуващите работници, че гладуват заради селяните, които криели житото си от тях – „А в същото време да насъскаме работниците срещу селяните“. И ги насъскваше, и ги разделяше, и ги владееше – със страх и терор. А житото изнасяше в Германия с кораби. Факт. И като за капак накрая, за да се изгаври с тях, обяви всичко това като „работническо-селска власт“.
Не мина без съпротива от страна и на работниците, и на селяните. 138 000 са разстреляните работници, дръзнали да стачкуват в началото на 1919 г., 245 са големите селски въстания в Централна Русия през 1918 г. Досещате се какво е станало с тях, нали? На протестен митинг в Астрахан са разстреляни на място 2 000 души (с картечници – онези, върху познатите от героичните филми за революцията тачанки), а голяма част от останалите са издавени от шлепове във Волга.

Ех, тази така възпявана река Волга: „Волга, Волга, мать родная, Волга русская река…“ – хубава песен, нали, волна, широка като руската душа. Или другата, за бурлаките – „Эй ухнем! Эй ухнем!… Эх, тьІ Волга мать-река, широка и глубока…“ Ех, бурлаки, продължавайте да опъвате корабите с вашите убийци, ухайте на воля, Волга е достатъчно дълбока, има място за всички.

През 1920 г. в Тамбовска губерния срещу червените си благодетели се вдигат 40 000 селяни. Тях бъдещият славен маршал на СССР Тухачевски унищожава, ползвайки самолети и бойни отровни вещества, като същевременно разстрелва и заложници, в това число и деца. Да, деца!

Затворете очи… така… сега ги виждате, нали – навързани и наредени до стената дечицата-заложници, синовете и дъщерите на враговете на революцията. В очите им – ужас. Строени срещу тях – бойците на революцията, храбрите червеноармейци. В очите им – пламъкът на революцията. На главите им – будьоновки с червени петолъчки, символът на революцията. В ръцете им винтовки – оръжието на революцията. Команда: “В името на революцията, огън!“ Бум! Децата падат в името на революцията. Кръвта им е червена като петолъчките, символът на революцията. Революцията иска жертви. Получила е поредните. В името на бъдещето на техните деца….
Да живее революцията!

А ходът на Ленин с немските военопленници е наистина – ако ползваме любимата му фразеология – архигениален, защото само един архиизвратен мозък може да въоръжи и храни довчерашните руски противници в окопите, за

 да разстрелват гладуващата и бунтуваща се Русия

 Ленин унищожи и прокуди интелигенцията – есенцията на руската мисъл и дух, славата на Русия, защото много добре знаеше, че без духовни водачи народът става стадо, лесна плячка и е готово да тръгне дори след вълците. Същата тази интелигенция, за която той казва: „…интелигентчетата, лакеите на капитала, които се мислят за мозъка на нацията. Всъщност това не е мозък, а лайно“. В подобна на тази субстанция щеше да се превърне след няколко години прокисващата вече в черепната му кутия биологична каша, когато, малко преди смъртта си, навирил козя брадичка към небето, щеше да вие като уличен пес, вперил безумен поглед в месечината – финал, достоен за живота му на терорист и богохулник. А при строежа на мавзолея му през лютата зима спукали канализационна тръба. През пролетта тя се размразила и помещението с мумията плувнало във фекалии и съпътстващите ги течности. Знамение, което руският патриарх коментирал така: „Каквито мощите, такова и мирото“.

 Трудно се създава една елитна гора и изсече ли се тя, на нейно място покарват келяви храсти. Точно това искаше той – да се отстранят величествените кедри на руската духовност, а той да вършее сред келявите храсти. 
И този,  създаден в лабораторията на Антихриста
архиизвратен и антируски Франкенщайн, сега продължаваше да се радва на почит в страната, чието разорение и съсипване започна. А мумията му продължава да стои изложена на поклонение в специално построеното за нея капище. И част от стадото, наричано още народ, пищи и вие като на умряло, когато някой каже, че трябва да се махне оттам. Това е. И тъжно. И страшно.

И тогава се сетих за 

друг един гений на злото,

 роден само ден преди Владимир Улянов, сещам се за Адолф Шикългрубер – смахнатия ефрейтор, фюрера Хитлер. И природата се беше погрижила да ги събере един до друг тези синове на Мрака и слуги на Злото, не само историята. Единият застана начело на терористите, които се бяха заели да разрушат стария свят, започвайки от Русия, а другият оглави арийските свръхчовеци, които пък бяха призовани да превърнат в сапун и роби „низшите раси“.

Вождът и фюрерът от една страна, и обречените да им служат и умират – от друга. Една пиеса – два варианта, режисьорът е в сянка. Театралните костюми също са в две гами – в червено и в кафяво, за милионите от миманса са оставени цветовете на обречеността. А може би тези, разтърсили световната сцена, роли са били репетирани от бъдещите вождофюрери, когато в началото на века играели шах не къде да е, а в дома на барон Ротшилд във Виена – факт, излязъл наяве в наши дни.
(Ротшилд – банкерската фамилия, която си беше избрала за герб червената пентаграма (присвоената по-късно от болшевиките петолъчка), финансира френската революция, наполеоновите войни, а след това и разгрома на Наполеон при Ветерло, като този път даде пари на англичаните. Славата от победата остана за англичани и прусаци, а огромната печалба от нея – благодарение на борсови спекулации, отиде в банките на фамилията).
Споменатите шахматни партии били разигравани по времето, когато Хитлер се мъчил да си изкарва честно и почтено хляба като пишман художник, а Ленин живеел от нетрудови доходи, т. е. бил издържан от анонимни лица срещу неизвестни услуги. Това автоматично го изпраща в компанията на споменатия вече виден паразит (нали така се наричат организмите, които живеят на чужд гръб), доволно окосменият баща на революционния терор, произлизащият от посветените да служат на Бога още от времето на Моисей синове от Левиевото коляно Кашел Мордохай Леви, подвизаващ се по-късно като Карл Хайнрих Леви, но прочул се най-вече с партизанското си име Карл Маркс. А сходството му с въпросните организми идва от това, че цял живот е бил издържан от неговия приятел и сподвижник, безжалостния експлоататор на работническия труд и заклет социалист, фабрикантът социалкапиталист Енгелс.
(Да, същият онзи върл противник на „славянските варвари“, за които бе предвидил бъдеща всеобща война, която “… ще разпръсне този славянски Зондербунд и ще изтрие от лицето на земята даже името на тези малки и инатливи нации (говори за българите и сърбите – не ни стигаха тогава на нас турците, ами и той седнал да ни лее куршуми). В близката световна война от лицето на земята ще изчезнат не само реакционните класи и династии, но и цели реакционни народи (ние, българите – б. а.). И това също ще бъде прогрес“ (статия „Унгария и панславизъм“ от 1849 г.). Разбрахте ли сега какво е прогресът? Ако не, прочетете още веднъж цитата-програма на този, също обрасъл като неандерталец (и точно толкова миролюбив) козметик, заел се с благородната задача да разкраси лицето на земята, като изчисти от него недостойните класи, династии и народи. Та що беше расизъм и имал ли е Хитлер предшественик?).

Да се върнем сега на двамцата любители на шаха, бъдещите вождофюрери, и си представим как е станало разпределението на ролите и театралния реквизит при поредния шахматен сеанс в дома на висшия служител на Мамона:

Ленин:             Шах, мой фюрер, веч избрах:
аз с брадичка, ти с мустак.
Теб ботушът ти приляга
и перчем по немски къс,
а на моето кубе май каскетът
ще стои добре.

Хитлер: Шех, другарю мил и драг,
ще ми станеш ти ортак.
Свастиката вземам аз, 
                                    а на теб предлагам друга власт:
                                     петолъчка тук една,
                                     тъй червена при това.
                                     А вместо дявол вътре в нея
                                    твоят лик оттам ще грее.
                                    (Но спокоен ти бъди –
                                     рогатият над теб ще бди).

Ленин: Данкешьон, майн хер Адолф,
мой лучший друг, их либе дих.
Пред моите глаза явился тьІ
как рьІцарь тевтонской красоти.
         Хитлер:           От мен „спасиба“ имаш ти,
товарищ мой и лийбър фройнд.
Дружно с теб, другар любим, 
ний света ще обновим.
Прегръщат се през рамо и запяват Интернационала. Чуват се стъпки.

Двамата заедно: Тихо – домакинът идва,
                          да му станем на крака.
Чупка в кръста, лек поклон – 
заслужава си го тоз барон.
                                 За пиесата е нужен той,
                                 плаща винаги във брой.
                            Социализъм, комунизъм и нацизъм
                            негови и на патрона му са те дела,
                                 ний актьорите сме само
                                 в тъмната им дяволска игра.

     Към Ротшилд: Привет на Вас, бароне драг,
патер ностер, гутен таг.
На Вас и вашия патрон
правим ний смирен поклон.
За ролите сме тук дошли,
а залогът са нашите души.

Хареса ли ви сценката? Поезия може и да няма, но сигурно е вярна, последвалите събития го доказаха.

След като разбрахме как Ленин срази Русия с болшевизма, да видим пък как 

Хитлер инжектира кафявата зараза в Германия

 Ще го сторя, използвайки два епизода от забележителния филм “Кабаре“. На сцената вътре в кабарето, пред очите на костюмирани мъже с дебели портфейли и дами с тежки бижута, вариететните артистки размятат кълки и подскачат под звуците на джаза, а в същото време пред входа двама нацисти с кафяви ризи и ботуши скачат върху гърдите на недопусналия ги вътре управител. Илюзия и реалност – джаз и голи женски крака вътре, ботуши и хрущене на счупани ребра отвън, бедра – ботуши, бедра – ботуши, джаз – ребра, джаз – ребра, раз-два, раз-два, докато на сцената гримираното като клоун конферансие не обяви края на номера и хване Лайза Минели за гърдите, а на плочника отвън ботушите слязат от окървавения нагръдник на безжизнената вече жертва и се скрият в нощта. Във финала на филма от портфейлите и бижутата в кабарето няма и следа – техните места по масите са заети от кафявите ризи, а на сцената артистките с шапки-каски на главите, бастунчета-пушки на рамо и укротени, обути в кожени тиролски панталонки бедра, бодро маршируват – айн-цвай, айн-цвайн, зиг-хайл, зиг-хайл, зиг-хайл… 

Поразиите, които Ленин и Хитлер, засукалите дяволското мляко от една и съща социалистическа бозка близнаци причиниха на света, ще дойдат много за цяло хилядолетие, камо ли само за един век. Защото от кръвосмешението, което тези млечни братя извършиха после със своята кърмилница, се появиха на света дошлите сякаш направо от Апокалипсиса 

ужасяващи мутанти – болшевизъм-комунизъм и националсоциализъм-фашизъм

 Имаше и разлики, разбира се – Хитлер избиваше чужди, за да защити според разбиранията си интересите на своята нация, а Ленин и сие започнаха касапницата от собствения си народ – нали бяха болшевики, а не руснаци, и не родината си защитаваха те, а жертвайки нея, чрез „световната революция“ се домогваха до световно господство.

Лекотата, с която Ленин обричаше цял един народ на гибел беше обяснима – при майка от немско-еврейски произход и баща – калмико-чуваш, във вените му нямаше и капчица руска кръв, която да го приобщи към тази нация, да го направи съпричастен към съдбата й. Беше възпитан от майка си в немски дух и от тази позиция – подобно на млечния си брат Адолф, гледаше на руснаците като на хора от по-низша раса; каза го ясно и точно пред Горки: „Умният руснак е почти винаги евреин или човек с еврейска примес в кръвта“.
А достойният му заместник, параноикът Сталин, преди да се развихри с цялата си мощ, се погрижи умният вожд на световния пролетариат да умре в изолоция под негов контрол – вече като виещ срещу луната нощем парализиран безсловесен труп с размекнат мозък, естествен завършек на авантюрата му със сифилистична парижка проститутка (в името на революцията ще да е било), на която пък отмъсти като разстреля руските й колежки. (Знаменателен е фактът, че трима от най-личните кремълски сатрапи – страшният Иван, великият Петър и не по-малко великият Ленин, пропадат в дупката на небитието на една и съща възраст, тласнати от една и съща венерическа ръка, не е ли това пръстът на Провидението). После го препарира, пардон – балсамира, обожестви го, заграби цялата власт и започна добросъвестно да изпълнява заветите му, най-вече „Терорът е средство за убеждаване“. С което заслужи да влезе в книгата на Гинес в дисциплината „масови убийци“, като сложи в малкия си джоб всички предхождащи го в световната история претенденти, взети заедно.
А с провокираното от самия него нападение на съюзника му Хитлер (с когото преди това дружно прегазиха като луди крави Полша), Сталин въвлече страната си във Втората световна война-касапница, от която тя излезе силно обезкървена. И това катастрофално кръвопускане сега неговите потърпевши честват на 9 май като велика победа, с военни паради – все по-гръмки и все по-мегаломански, съвсем а ла  Хитлер. Така го иска обитаващият в момента Кремъл самодържец Руски, президентът Путин.

 (Двукратният Герой на Съветския съюз, участникът във войната маршал Конев: „Тридесет милиона загинали и четиридесет и шест милиона осакатени и обезобразени войници…  Какво е това победа? Нашата сталинска победа? Преди всичко това е всенародно нещастие. Ден на скръб за съветския народ заради огромното множество загинали. Това са реки от сълзи и море от кръв… Това са милиони осиротели деца и безпомощни старци. Това са милиони осакатени съдби, неслучили се семейства и неродени деца. Милиони, измъчвани във фашистките, а след това и в съветските лагери, патриоти на отечеството (съветските военопленници – б. а.)“.

„Срещу един убит немски войник, Русия губи четиринайсет“ – печална статистика от филма на Станислав Говорухин „Русия, която загубихме“.
„Спечелихме войната, покривайки германците с планини от трупове“ – горчиво констатира друг участник във войната, писателят Виктор Астафиев). 

А жертвите продължаваха да славят виновника за това всенародно бедствие, пропадналия семинарист, мустакатия генералисимус Джугашвили. 
И въпреки че остави на произвола на съдбата оцелелите от касапницата, но загрозяващи победната декорация с липсващите си ръце и крака 46 милиона инвалиди, те продължаваха да го славят. И продължиха да го славят и след като издаде заповедта „Да се изчисти боклукът“, а боклукът бяха същите тези живи трупове, принудени да просят и плачат по гари и пазари. 

И въпреки че в мирно време този кървав идол погуби по сибирските лагери десетки милиони от тях (чети жестоките „Колимски разкази“ – при условие, че имаш здрави нерви):
– те продължаваха да го славят; 
– че обяви завърналите се след края на Втората световна война четири милиона съветски военопленници за предатели и ги изпрати да мрат в същите тези лагери – те продължаваха да го славят; 
– че при колективизацията изби 15 милиона, а с изкуствено предизвикания глад отне живота на още 10 милиона (стигна се и до човекоядство) и в същото време продаде на Запад 1,7 милиона тона зърно – те продължаваха да го славят. 
Тачат го и сега – с филми и бюстнове, за да се харесат на самодържеца-президент, който не крие симпатиите си към него и е тръгнал вече по стъпките му. И за да се тренира следващото поколение роби в дух на подчинение пред идола, който царува в Кремъл, пък бил той и самият сатана. Водят ги робската психика и вграденият вече в ДНК-то им, вледеняващият и сковаващ като арктически студ страх. Страхът, който вее от сибирските лагери, от кремълските подземия и от петолъчката над тях. Защото духът на страшния Иван е жив, жив е и духът на кървавия идол Йосиф, както и духът на обслужващите звездата червени шамани, бъдещите идоли. Страшно! И като си помисли човек, че при избори осемдесет процента в Русия застават безропотно зад болярина-самодържец-президент, на когото са поверили – като крепостните си предци-роби, мисленето и правото да се разпорежда с живота и съдбите им, му става още по-страшно!
А останалите? Те са недостойните за свещената руска земя отрепки – гнилите дисиденти и жалките интелигенти-демократи от най-новото време. С тях болярите знаят как да се справят. Защото 

робите мълчат

 Мълчанието на агнетата!

Бедни руски братя, та вашето робство е било многократно по-тежко от нашето. И нарекохте велики тези свои господари, които не са направили нищо хубаво за вас, а са ви карали да им се кланяте още по-ниско и са прибавяли с цената на вашата кръв нови роби към империята си. Правихте го през вековете, правите го и днес.
 А най-масовото си изтребление също наричате велико – Великая октябрьская социалистическая революция. И я чествахте така тържествено, както навремето са почитали кървавия Ваал-Молох. Бих ви предложил нещо по-точно – Великая русская социалистическая казнь. Да, точно така – казнь, на български му казваме екзекуция. А „октябрьская“ го пропускам, защото тази казнь, като започна от октомври 1917 г., та продължи кажи-речи до наши дни. И я търпяхте, и приемахте всичко това за нормално. Това говори вече за нещо страшно, говори за генетично увреждане, говори, че робството е навлязло в кръвта ви.Затова не оценихте свободата, която ви дари Горбачов и се оставихте така лесно да ви я отнемат – просто не чувствахте липсата й, не бяхте дозрели за нея. Или не бяхте я заслужили – защото за свободата трябва да се воюва, тогава е скъпа.

Хайде сега, напълнете „стакан самогона“ – зная, че ви тегли към него, обяснимо е при това тегло, и запейте, може пък да ви олекне: „Эй ухнем! Эй ухнем! Ещо разик! – спокойно, не бързайте, Волга е достатъчно дълбока, има място за всички – … Ещо да раз! Эй ухнем!“
Ухайте, бурлаки, ухайте на воля, ухайте, ухайте, ухайте…