Во оние времиња. И во овие

Пишува: Марин Георгиев/Маргиналија

I. ТАЙНИЯТ ДОГОВОР

(Спомен по дневници)

1995 пролетта, Велико Търново, Варуша, пред паметника на Емилиян Станев

За няколко години отношенията ми с Надежда Станева минаха от едната крайност в другата: от приятелство – във вражда. За първото заслугата бе на доброволното ни преклонение пред словото, обвързало ни в неписан договор, и някъде най-накрая – и на факта, че тя бе първа братовчедка на моя тъст; за второто – непремислената ми откровеност пред вдовицата на Емил Манов, спусната с парашут в публицистичния отдел на ,,Литературен фронт“…

Но за това ще разкажа друг път.

Ако има друг път.

10.05.2005 г.

Бях си дал обет: намеря ли черната тетрадка – ще пропиша, а пропиша ли – първият текст ще бъде за Надежда Станева. (Не бях писал 15 години). Тетрадката намерих най-неочаквано на 14.04. – деня, в който видях с крайчеца на окото си на вестникарската сергия на бул. „Левски” – между „Паренсов” и „Графа” – ъгълче от първата страница на в. „Труд”: „Ивайло Петров угасна на 83 години”.

Но не изпълних обета: най-напред започнах спомена за Ивайло; после ищахът ми мина и се захванах с Радичков. Нахвърлях и за двамата по две-три страници и неочаквано и за себе си написах десетина страници за Блага Димитрова…

Едва вчера отворих тетрадката, препрочетох записаното за Надежда Станева и сядам да изпълня обета ако не пред мен, то поне пред паметта ѝ.

– – – – – –

В „Записки на слугата” съм разказал как постъпих в „Литературен фронт”. Бяха минали десет месеца. Днес, като прелиствам течението на вестника, виждам, че няма отдих от партийно-държавни и още по-партийно-съюзни инициативи: конгреси, дискусии, юбилеи, честване на 1300 години от основаването на българската държава… И писателите участват активно: ту с делегатство, ту с речи, ту с „развълнувани” отклици по повод…

Бе втората половина на юли, морето се привиждаше всекиму, а най-активните стягаха тоалети за „станалата вече традиционна ежегодна среща на първия партиен и държавен ръководител с българските писатели в морската ни столица…” през август.

Извика ме зам.-главният Росен Босев: „Наближава 9 август – седмият юбилеен ден, посветен на рода и семейството. Не е лошо вашият отдел да излезе с нещо по-оригинално – например да разкаже за семейството на някой писател. Ти си редактор в отдела, потърси Надежда Станева, тя пише книга за Емилиян Станев; чувал съм, че е правено интервю със съпругата на Дончо Цончев, потърси и нея…”.

За мен това беше приятна, но нелека задача; приятна, защото винаги съм искал да надникна зад кулисите на официалното, да видя скришната пружина на нещата и постъпките на хората, да се докосна до извора; нелека, защото се смущавам, а се смущавам, защото външният свят винаги бях преживявал вътрешно; стигаше ми наблюдението – на видяното реагирах в себе си, без никой да види и разбере, както никой не виждаше и не разбираше какво бях видял. Всяко съзерцание предполага скритност на чувства и мисли, почти анонимност на поведението, почти неприсъственост, защото ти си и един вид шпионин в света на другите. Ако прибавим и тогавашното ми преклонение пред пишещите (а то е било, защото не ги познавах), селската ми свитост и прочие, ще се види, че първоначалната ми радост от открилата се възможност да надникна в интимния свят на писателя, щеше да ми излезе солено.

Но нямаше как, хляба си вадех; дори и да не исках – трябваше да се преодолея.

Отворих тефтерчето на членовете на СБП, намерих телефона срещу името Емилиян Станев и срам – не срам, звъннах на Надежда Станева, за да определим деня и часа. Ето какво съм записал:

29.07.1981 г.

Днес, след 5 (17.00 ч.) часа отидох у Н. Станева. Притеснявах се и се вълнувах и както винаги; при поканата да седна, седнах на неподходящото място – оказа се фотьойла на Емилиян Станев. Тутакси се преместих на дивана, но вече бе късно – не се отпуснах до края. Докато домакинята разопаковаше цветята, огледах хола, вдясно – фотьойлът в изхабено кафяво, вляво – още един, вече злополучен за мен фотьойл, ,,любимото му място“, както по-късно го определи тя; на облегалката бе поставен в остъклена рамка портретът му. Сякаш бях разочарован. Явно е, че очакванията ми са били по-големи: обикновен хол, обикновени мебели, поовехтели от годините. За дома на Ем. Станев („Това е домът на Емилиян Станев”, каза още при влизането ми Н. Ст.) съдех по снимките на писателя, срещани в печата и в анкетата му с Иван Сарандев. Разглеждах бързешката, защото домакинята изчезна за малко и скоро се върна с кафе и сладки; простодушно ѝ заявих, че кафе ще пия, но за сладките се смущавам и няма да ги вкуся… ,,Защо? Нали сме роднини. Ето, говоря ти на ти“. Но и тези ѝ думи не ме отпуснаха, и за да изляза от притеснението си, отворих дума за скорошната кончина на Людмила Живкова. Работещите в ,,Литературен фронт“ и всички съюзни издания трябваше да идем на поклонението. Бе горещ юлски ден, опашката пред Народното събрание бе дълга, широка и несвършваща; любопитството ми отстъпи пред жегата и блъсканицата, вече бях стигнал края на градинката, когато се измуших и се прибрах по „Шишман”. Това скорошно преживяване още не беше ме напуснало, смъртта на упорито лансираната наследница на Първия дойде като гръм от ясно небе и исках да чуя какво мисли за нея Надежда Станева…

– Марине, отърва се България от едно голямо зло.

И ми заразказва версията на Пенчо Кубадински: Людмила била член на индийска религиозна секта, хранела се с ядки и мляко, не повече от 300 грама на ден, инак пречело на мисленето; четяла много, много била амбициозна, нищо не ѝ се отказвало и не търпяла да ѝ бъде отказвано; баща ѝ само за нея говорел, дори веднъж половин час пред самия Емилиян Станев; слушал я във всичко, съветвал се с нея; от 5 години нямала никакви полови сношения – обратна крайност на онази в младежките ѝ години, когато и пушела, и пиела. Била в Боровец с баща си, станало ѝ зле, в 21 часа я докарали в София, в 00.02 починала.

За баща ѝ – на младини имал качеството да бъде незабележим, особено полезно за нелегалната борба. А и за след Девети – имали го за незначителен, временен…

Много е хитър. Безчувствен. Не е сантиментален; патриот е, ,,макар че те ни дават властта“, както обичал да се изразява.

Чак след това стана дума за текста ѝ. И нещо необичайно за мен – прочете ми го на глас целия. Хареса ми много. Казах ѝ го. Казах ѝ, че от текста ѝ личи, че Ем. Станев е силен човек, но не по-малко силна е и тя. Замисли се и допреди миг вгледана в себе си, в следващия бе загледана нейде. „Да, аз съм силен човек… Той умира, а аз отивам да записвам в банята какво е казал.”

Емилиян не бил починал от рак, дробовете му били запушени от съсирената кръв вследствие на инжекциите, бити му две години за неутрализиране на евентуалните разсейки след операцията от рак. ,,Според мен той от това почина. Кръвта му се съсири. Емболия… И добре че умря от това, спомням си Талев, колко мъки… При Емилиян за една седмица стана всичко…“

Питам я не се ли страхува от смъртта, щом говори за нея като за близък… „Защо да се страхувам. Нали ще отида при Емилиян. Щом той е там, не е страшно. Аз гледам на смъртта съвсем разумно; гледам да си свърша работата; не се знае кога ще бъда изненадана. Вече съм на седемдесет години”.

На раздяла се разбрахме да съкрати две страници от текста си – отговорите на Ем. Станев пред списание ,,Картинна галерия“.

Прибрах се вкъщи въодушевен – от посрещането, видяното, чутото. Споделих го с жена си и го записах.

30.07.1981 г.

Надежда Станева ми позвъни към 10,30 часа, преписала текста, излязъл девет страници, да мина да го взема. Отидох към 12,15 часа, по обед. Покани ме пак. Говорихме около час. Показа ми кабинета на Ем. Станев, ,,не е подреден и се срамувам…“; два телевизора, на пода – седем-осем картини. Видях двата ѝ портрета от Илия Петров – първият ѝ мъж, единият – на стената, другият – на пода, в купа. Казах ѝ за изложбата на Лиляна Ангелова, ученичка на Илия Петров. ,,Още днес ще отида да я разгледам“; не е забравила още Илия Петров, щом, след като стана дума за идеализма на рода ѝ, рече: ,,Нали заради това си провалих брака“.

Сподели за Васил Попов: ,,На Емилиян Станев винаги говореше на Вие“; за Ивайло Петров: ,,Стоеше пред Емилиян като ученик. Много се стесняваше…“.

Показа ми първото издание на ,,Иван Кондарев“, задраскани и поправяни страници. Казах ѝ за третото издание на романа (Български писател, 1971), по което го бях чел и което притежавах. Помоли ме да ѝ го дам, нямала го, а тя ще ми даде в замяна последното. Бих го дал, казах ѝ, но аз съм подчертавал по него, водил съм и бележки. Тъкмо това е интересното, ще ми го дадеш и ще го сложа в музея на Емилиян Станев, ще напиша, че това е екземплярът на Марин Георгиев.

Обещах ѝ да ѝ донеса моето издание на ,,Иван Кондарев“…

Книгите разменихме на 8 декември 1982 г.– тази дата е означила върху титула на последното засега издание на ,,Иван Кондарев“ (Изд. на ОФ, 1979) Надежда Станева със следния автограф: ,,На Марин Георгиев – като компенсация – едно сърдечно благодаря за голямата услуга. Н. Станева”.

Въпреки влошените ни отношения всичко записано в дневника ми пазех като смела тайна, която някога – може би?! – ще публикувам, макар че по-вероятното бе – никога.

Дойде 10 ноември. И какво мислите направи посмялата да ми довери една от истините на конкретното време години преди тази дата Надежда Станева?! Същото, което и Валери Петров, и Йордан Радичков – подкрепи пред очите на всички онези, срещу които бе на четири очи. Към нашето отдалечаване се прибави и политиката – бях от другата страна…

Колчем минех по тротоара на „Графа”, откъм градинката на „Свети Седмочисленици”, зървах и Надежда Станева с издути разкривени глезени, в още по-разкривени обувки да пристъпя тежко; от двете ѝ страни стърчаха пешовете на старото ѝ бежово палто; смятано през социализма за изискано, а реално от най-скъпите, сега – позахабено от демокрацията; като нейна рожба на това място наскоро бе открит зеленчуков пазар; много пъти пазарувахме, без думица да обелим, засрещахме се и се отминавахме мълчаливо, видели се предварително и предвидливо направили се, че не сме се видели; огорчили се взаимно, все още не можехме да се надделеем; съчувствах на безпомощната ѝ самотност; усещах дори, че враждата ни, както илюзиите ни, е омаломощена от немотията. Чак след смъртта ѝ научих, че по това време на мълчаливо разминаване тя ме била похвалила за публикуваните текстове за Емилиян Станев в ,,Литературен форум“ (,,Аз знам, че Марин цени Емилиян Станев“), но осанката ѝ бе все така недостъпна, изражението – кисело, и аз не посмявах да я заговоря.

На 14, 15 и 16 ноември тази година бях във Велико Търново. Най-после посетих музея на Емилиян Станев. Радка Пенчева ровеше из папките, търсехме неизвестни текстове, документи, снимки, писма, автографи и тя неочаквано извади моя екземпляр на ,,Иван Кондарев“. На титула Надежда Станева бе написала: ,,Подчертаванията са правени от Марин Георгиев, който ми даде книгата, тъй като това издание не е запазено от Емилиян. Н. Станева“.

Това, което не ми попречи, въпреки всичко, да направя каквото трябва, не бе попречило и на нея.

Тайният ни договор още е в сила.

18 – 19.11; 06.12;10.12.2006 г.

ДРУГИЯТ ПЪТ

(Дневник от спомени – няколко години в няколко дни)

Всички неща стават нечестни, ако ги кажеш така, както са в действителност.

Стратис Миривилис, „Живот в гроба”, С., 1967

31.08.2009, Ярема

Наистина ли дойде „Другият път”!?

Нали така завърших встъплението на „Тайният договор”: „Но за това ще разкажа друг път. Ако има друг път”.

В тези две изречения най-малкото е събран моят фатализъм пред времето и съдбата, страхът ми ще мога ли, след години, ако съдбата ми ги отпусне, да имам потребното вдъхновение, а и памет, та да разкажа другата, по-неприятна част от спомена си. Исках да го направя още когато пишех договора, тогава подготвях специален брой на вестника за стогодишнината на Емилиян Станев и тъкмо бе дошла подходящата сгода да разкажа всичко както си е. Чрез устен преразказ предварително сондирах реакциите за онова, което се канех да напиша. Абе по-добре си трай, прескочи го, не е удобно, все пак юбилей е… Разбрах – и пак с питане-разпитване, – че няма да го публикуват в готвения сборник в памет на писателя. Нищо не ми пречеше да го пусна в броя, бях му и редактора, и сайбията, никой не можеше да ми попречи… Но пуританството на околните ме възпря, лека-полека покрай тях пуритан станах и аз. Затова посягам към перото-лаптоп чак сега.

Но и крушката си има опашка.

Преди двайсетина дена запрепрочетох Емилиян Станев и за кой ли път – „Недописани спомени”; всяко препрочитане на големите открива недозабелязани места от текста им. Бе свежа, слънчева утрин, каквато може да бъде само в планината; бе събота, бях се събудил преди всички и с бодри от утринта сетива сякаш опипвах, претеглях и преоткривах всяка дума. Така се развълнувах, че ми се пощя някому да изкажа възхитата си. И звъннах на безспорния поклонник на писателя – Светлозар Игов…

Мой съсед по Ярем е Симеон Митев – един от началниците на Военното издателство; той чете годишно не десет, двайсет пъти повече книги от мен, дори си води списък; бе ми разказвал за Емилиян Станев, когото заедно с други видни писатели канил на среща през 70-те години на миналия век – Боже, как така минал и как така век, та това бе времето на най-активния ми живот! – рекох и с него да споделя; тъкмо четял „Дневник с продължение” на Надежда Станева, имам ли втората книга… Имам я, разбира се. Дори ми звъня два пъти, за да ми напомни. Не, не бях забравил, взех и двете книги, дадох му втората и зачетох първата. Наистина няма да се яви по-подходящо време за продължение на спомена ми; може би духовете и на двамата кръжат наоколо ми; нали тук въздухът е чист, ефирът – открит и свободен, какво им пречи да се зареят и насам…

Така се вълнувам, пишейки, че от време на време спирам… Плаши ме, стъписва ме това, което ми предстои да изразя; сякаш съм Сизиф в подножието на скалата…

Не издържах: за да отдъхна, прескочих до Симеон Митев; бай Симеоне, ти пак се уреди; Защо, бе?; Ами влезе в мемоарите ми…

Заговорихме наново за Емилиян и Надежда Станеви. Не си прав, че втората ѝ книга е по-слаба; в нея се доказва като самостоятелна писателка, без неговия надзор, подхваща ме той…

Понеже ми бе разказвал преди години за срещата с писателите в издателството: ,,Бях началник четиринайсет години, от октомври 1962 до октомври 1976 г.“, разпитах го отново. ,,Емилиян не обичаше да ходи по срещи, но този път дойде; влезе последен, самите писатели веднага му отстъпиха място; дори се изказа; като взе думата и не спря; беше много подвижен, много пъргав; поне пет-шест пъти сме се срещали после; идваше сам в издателството, а и аз съм ходил у тях; водих го и в моето село Овчи кладенец три-четири дена на лов; ходихме и до Свищов; издадох му и една книга – „Търновската царица”…

Ех, има ли нещо, по-трудно от писането… Дали от годините, дали че изгубих навика, но предпочитам да копая, вместо да пиша; пò ми е лесно, по ми иде отръки…

А никога досега не бях го правил.

В друг-ият път сега откривам и незабелязан през 2006 г. смисъл: отношенията ни с Надежда Станева са тръгнали по друг, противоположен на постигнатия с толкова усилия път.

С нея ме запозна жена ми; като казвам жена ми, то тя ми бе станала такава току-що: подписахме на 19.09.1979 г., обядвахме в някогашния ресторант „Ерма” с най-близките си и заминахме за морето, в станцията на писателите; макар и само член на Кабинета на младия писател, имах право преди началото и в края на сезона да отсядам в нея. Днес жена ми твърди, че аз съм настоявал да ме запознае; пристигането ни в станцията било съвпаднало с нейното пребиваване; в месеците, за които говоря – края на май и началото на юни или втората половина на септември и октомври, освен такива като мен летуваха и по-маргинални писатели или вдовици на писатели; Надежда Станева бе отскоро вдовица… В моята памет това запознанство е по-късно, трябва да е някъде 1982 или 1983-та година; въпреки твърденията на жена ми; виждам и мястото – кафенето на станцията, масата с четирите стола до барчето, на която седяхме, помня и какво ѝ каза Надежда Станева: „Не се мъчи да го поправяш, излишно е…”. Жена ми се оплака, че съм голям грубиян… „Е, така е – додаде примирително Станева, – такива са, трябва да го приемеш…”

Днес жена ми се усмихва с известно превъзходство дори над тази среща – леля ѝ Надя, така я нарече тогава, не била права за поправянето, защото я посъветвала обратно на това, което е правила – книгата ѝ наистина го доказва, – но тогава я гледаше и слушаше както ученичка учителка…

Не, не мислете че съм се оженил подмамен от роднинството на жена ми с Надежда Станева. Ако искате да знаете, тя е в роднински връзки и с Гео Милев, моят тъст е втори братовчед на Гео Милев. (То, ако е въпрос за роднинства, тъща ми пък е от рода на Богориди!) Но когато харесах жена си, за тези екстри дори не подозирах, ни пък тя ми е споделяла; за роднинството ѝ с Надежда Станева научих в самата станция, защото я заварихме там. Но като знаеше пристрастието ми към Емилиян Станев, колко харесвах излезлият наскоро „Дневник с продължение” на Надежда Станева, жена ми преодоля стеснението и принципите си и ни запозна, а аз не исках, а и не можех, да изпусна този шанс – бях настоятелен.

Това бе стартът на нашата близост. Спомням си и една случайна среща на „Патриарха”; тъщата, жена ми и аз, с дъщеря ни на гръб и със сина – отпред, тогава имаше такива носилки за деца, излизахме от единствения – нашия – населен апартамент на номер 25. Тъщата бе поласкана от хубавите думи, които Надежда Станева каза за първата ми прозаична книгата „Праг”; те явно се знаеха отдавна, но бяха прекъснали общуването си за десетилетия, пък и бяха от различен обществен ранг, а сега неволната среща и моята внезапна поява станаха повод за възстановяване ако не на старите роднински връзки, то поне на част от някогашните им чувства – с тъста ми бяха първи братовчеди… Колкото и да се владееше, лишена от каквато и да е суета и нарцисизъм, поласкана бе и жена ми; в интонацията на обръщението ѝ „О, лельо Надя” усетих като че ли и нещо гальовно. А може би идваше от мекия ѝ звънлив глас; и сега пазя една от книгите на Емилян Станев, издадена 50-те години с автографа на писателя: „На Златка да бъде отличница и примерна ученичка”…

Днес си мисля, че възобновеното роднинство, за което все пак имах някаква заслуга, нали божем и аз пишех, няма как да не е оказало влияние Надежда Станева да се поинтересува и от моите текстове и оценката за тях.

01.09.2008

Жена ми си спомни някои подробности за автографа: книгата е „Повест за една гора”; били поканени на гости, значи са поддържали някакви роднински връзки; понеже майка ѝ била заета с домакинството на семейството, жена ми отишла с баща си в тогавашното жилище на Надежда Станева на „Неофит Рилски”, където тя живеела с майка си и втория си съпруг – Емилиян Станев; той е бил дотогава все на квартира; имаха много гости, спомня си жена ми; Емилиян ѝ подарил новата си книга и ѝ написал автограф; една от присъстващите, като видяла, неволно въздъхнала: „Е, аз ще си купя книгата тогава…”. Направи ми впечатление думата „отличница”, по това време казвахме и пишехме „отличничка”. Добре че не е написал и „ученица”, поднасям я аз…

На излизане или на влизане жена ми мернала пощенската кутия: „На нея не пишеше Емилиян, а Никола Станев”.

Родителите на жена ми не са подържали редовни роднински връзки, тъстът ми не обичал Надежда Станева, което ще рече, че не я е одобрявал; като го познавам малко от малко, причините, които днес никой не си спомня, предполагам, са от морален характер. В морала той държеше на невъзможния абсолют. „Абе направо си бе сектант”, добави жена ми.

През 1984 г. неочаквано, особено за мен, бях поканен за участие в една анкета на списание „Септември”; отговорих толкова честно на въпросите, с риск да не отпечатат отговорите ми, че дори един от студентските ми приятели, Паруш Парушев, се обиди – не съм го бил споменал сред поетите, от които помня стихове. За мое учудване всичко бе публикувано, както го дадох.

Почти всеки ден, след обяд, отивах на работа малко по-ранко, за да се отбия в кафенето. Бях на ъгъла на „Ангел Кънчев” и „Васил Коларов”, днешната ,,Солунска”, от страната на градинката, а на отсрещния ъгъл Надежда Станева ми маха: „Четох отговорите ти. Поздравявам те. Ако Емилиян Станев беше жив, и той щеше да те поздрави!” Това ми даде смелост да ѝ споделя идеята си за роман с работно заглавие „Ъгълът”, за който ме вдъхнови анкетата с Емилиян Станев, в която споделя намеренията си да напише романа „Султански лов”. „Ти си стигнал по-надълбоко в темата от него”, каза ми в заключение тя.

Всичко бих дал сега този миг да има как да продължи – О, миг, поспри!

Защото той е триумфът на нашата близост, предпоследният ѝ акт. Имаше само още един, в Каварна, на юбилея на професор Гочо Гочев; бяхме вече толкова близки, че на вечерята след тържеството Надежда Станева седна до мен…

Колко хора вече, близки на душата ми, ги няма; виждам ги само насъне или в спомена: стоят по войнишки, непоклатими като статуи, враснали в палубата на кораб, а аз, вкопан в брега, изпънат като за отдаване на чест, виждам ги в цял ръст, същите, каквито си ги знам, само че вкаменени; гледаме се очи в очи, но и да викам, но и да крещя – няма да ми отговорят; корабът се хлъзга едва-едва по вълните, отдалечава се безшумно, а с него – и те; вгледани сме все така един в друг, но засега няма да се срещнем: все още съм на брега…

01.09.2009, Ярема

Пак като през зимата на 2006 г., когато подготвях юбилейния вестник за Емилиян Станев, звучи The Knife – Pass This On. И сякаш времето няма граници, паднали са, сринати от песента, изживяното е възкръснало непокътнато, както си е било, превръща се в магнит, който събира частиците-иглици на всичко в паметта ми за писателя.

Вчера, късно следобед, най-после кандърдисах жена си да излезем на разходка… Къде? Искала не по досегашния път, бил ѝ омръзнал, познат, скучен, да повървим покрай реката. Отбихме. И по пътечката, по пътечката – навлязохме в гората, все още зелена, с постелка от кафява миналогодишна и ранна тазгодишна жълтеникава шума, надолу, все надолу по стръмното; а почти в началото на постелката – рогачки… Само който е брал гъби, знае какво ще рече това; ама бодяло, ама неравно, хлъзгаво… Кой ти гледа… Преди здрачаване слънцето се помъчи да огрее… Прощално или като обещание за утре… Чак тогава се прибрахме напълнили плика почти догоре…

Отбихме от пътя, боцкаха ни шипки, шибаха ни клони, жилиха ни комари, пързаляхме се, падахме, ставахме, но попаднахме на съкровища – сякаш наниз изпуснати жълтици: жълто-оранжеви вериги от гъби… Е, не са златното руно, но и изпитанията ни не бяха като за него; а може би те са нашето златно руно, полагащо се на хора от нашия мащаб. Тя се зае да ги почисти, а аз – с боба… Такъв златист боб с едри и гъвкави чушки отгледах тази година; да има как да се снимам с него, огрян от светлината му, стича се по ръцете ми като пресен мед от току-що извадени из кошера пити; плътен и мек, бобът се реже като тях… Пò ми е гордост и от най-хубавия ми стих, иде ми да го показвам всекиму, да се хваля, всички да видят…

Винаги съм предпочитал, когато пиша един текст – да се поспра, да го редувам с друга дейност; от опит знам, че подсъзнанието работи, ще ми подготви в завършен вид онова, над което бих се блъскал до вечерта вчера; на утрото ще бъда свеж, с нов апетит към започнатото…

Привърших досред полунощ, не само бланширах боба, но и мариновах част от гъбите. Като погледнах часовника – О! То 00.15 часа. И все пак – нахвърлях на ръка една страница, проверих и сравних кои години са родени Емилиян и Надежда Станеви: разликата е само пет години – той 1907-а, тя – 1912. Преди да заспя, прочетох десетина страници от книгата ѝ и тази сутрин – което е толкова рядко за мен – станах преди седем… Дори кафе не си направих, не закусих както обикновено, настървен да продължа…

И вчера, и днес е мрачно, сиво, унило, влажно; няма дъжд, но има облаци и облачна мъгла. За да си припомня слънцето и да запълня липсата на жизнерадостна природа – пуснах Вивалди…

В „червената” тетрадка (защото кориците ѝ са червени) от ония години има няколко реда, драснати за вечерта на професор Гочо Гочев в родната му в Каварна; ако не бе тази вечер нямаше да зная и родното му място. Шумен, жестикулиращ, фрескащ – и сега чувам натъртеното му „р-ъ”, – той идваше в кафенето на писателите, сядаше обикновено на последната маса, облегната на вечно застопорената остъклена врата на „тихия кът”, перчемът му бе все още черен и буен като на младия Горки, даже така и бе сресан, назад, косата му сама се разделяше на път по средата, подстриган по горкиевски, сякаш самият оригинал, или някой от героите му от „На дъното”. Професор Гочев бе театрал, преподавател в НАТФИЗ; често до него седеше някоя от хубавите му пѝтомки, той – румен, засмян щастливо добродушно до уши, разпален, поръчва водки и ечи-гърми високият му смях и глас между баритон и бас; личи си отдалеко, че е неосъществен артист, но душа човек, широка добруджанска душа. Той винаги бе отворен за общуване, разговорлив, добронамерен, скъсяваше дистанцията между събеседника мигом, никакви официалности… Особено отворен бе професорът към младите… Младостта ми, ще е причината ей така, естествено и случайно, да се запозная с него. Добросърдечен, не криеше какво мисли, бе опозиционно настроен и някак си не му пукаше да каже на глас несъгласията си; чувах че имал голям политически актив в миналото; ако не се лъжа – бил е политзатворник. С годините щях да разбера, че е непоклатим идеалист, арестуване преди 1944 няколко пъти като ремсист, съден, въдворяван; след като идеалът му става реалност отново е неудобен и преследван вече от своите; той е петият от негласувалите през 1970 г., декларацията срещу Солженицин – Христо Ганев, Валери Петров, Марко Ганчев, Благой Димитров, заради което е изключен от партията.

Ако нещо ме кара да мисля, че бе поне заслужил деятел на изкуствата или че е ползвал привилегиите на активен борец, то това нещо е екскурзията ни в Гърция, организирана от СБП през пролетта на 1983 г., която и аз не пропуснах, защото исках да видя и разбера света. Тогава, на тази екскурзия, научих, че на заслужилите и народни деятели при всяко излизане зад граница се полага известна сума във валута над разрешеното за нас. Сякаш виновен за привилегията си, Гочо Гочев черпеше наляво и надясно с рицѝна – ароматното тънко бяло винце, – затова още от началото, та до края за него се залепи Любомир Николов, усмихнат тарикатски, вечно намигащ, сякаш чака похвала за дяволъка си, четкащ професора с мяра и без мяра. Ортак му бе поетът побратим Георги Борисов. Изслушващ те търпеливо и дори усмихнато, влезеш ли насаме в разговор с него, е обратно: все е мрачен; толкова мрачен, че понякога дори се питаш – наистина ли е така или е несъзната поза. Но сега бе друг: кумещ се свенливо, с наведена гъсто къдрава глава и още по-наведени очи, та чак скрити; вдигаше ги отвреме навреме, като че ли озъртащ се гузно, колкото да разбере дали го гледат околните; а усети ли че го гледат – ставаше внимателен в жестовете, хрисим, подбелваше очи, за да потули взора си; лицето му застиваше извинително, разполовено от тъка усмивка, сякаш да изрече че едва ли не е случайно в тази компания и по някаква неведома принуда трябва да изтърпи нахалството и пробивността на Любчо. Но въпреки това никога не отказа почерпката. Като съветски възпитаник – не можеше да устои на притегателната сила на какъвто и да е алкохол… Нито да му се насити – все не му стигаше. Трябваше само да го започне. Имах усещането, че го разбирам много добре чрез своя по-малко мащабен български опит: без една мога – с една не мога. Не осъждам, ни виня, просто неволно наблюдавах как изглежда човек в такава ситуация, която не ми бе напълно чужда, но де го оня, който да опише и мен….

Пък и казано правичката, не знам, ако не бях с жена си, а бях отвързан от семейната ясла като тях и на техните години бих ли бил по-различен…

Но едно не бих направил: заради удоволствието от питието, никога не бих използвал простодушната щедрост на професора.

Със своята естественост и артистичност професорът неволно издаде другарите си заслужили и народни, които без угризения стискаха доларите в потайните си джобове до последно, за да купят накрая ненужни парцали или касетофони, както например догаматикът критик професор Колевски, два на брой, които освен това митничарите засякоха, че укрива, за да не плати таксите…

Така че, защото ми бе симпатичен, а и за разнообразие, да убия скуката на двайсетдневното летуване – такива бяха писателските смени, – когато в есента на същата година професорът ни покани на юбилея си – съгласих се тутакси: не бях виждал Каварна от студентството. В ония години, пък и сега, жена ми, колкото да ѝ е неприятно да я оставям сама, ме пусна (пък и можеше ли инак!)… Взе ни от станцията и ни върна нарочно изпратен микробус.

Залата бе препълнена с хора и светлина; тържеството водеше самият първи секретар на Окръжния комитет на БКП – Толбухин, Димитър Димитров, усмихнат, самоуверен, остроумен…

Кои други бяха на официалната трибуна, не помня, не ме е и интересувало, пък бяха и много, но аз виждам само един; виждам как сред последните, за да прикрие неудобството си, сърдито мрачен, сгънато наведен, с явни признаци на неловкост, почти се прокрадна с червена папка в ръка (тъкмо тя привличаше вниманието) – държеше я като удавник спасителна сламка – и седна на последния ред Ивайло Петров; но колкото и да се смущаваше и снишаваше да не го забележат сред официалните лица, все пак накрая трябваше да се разконспирира, да излезе под светлината на прожекторите; като председател на местното Дружество на писателите – не, нямаше как! – трябваше да прочете поздравителния адрес; този му ,,пост” също ме изненада, защото, макар да бяхме вече близки, не го знаех. Премълчаваше го, както се премълчаваше срамна болест. Но имаше ли някой, който би могъл да избегне капаните на тогавашната система?!

В ония времена за мен бе интересно да наблюдавам; не, не го правех съзнателно, бе ми инстинкт; писането ми бе единственият изход да живея в друг, по-добър и различен свят от този, в който бях. Ето какво съм записал на другия ден: Роднините – жалки, грозни подобия на образеца; глина за него. Връстниците, от тяхно име бе направено изказване, в което водещ бе изразът – той е нашият идеал. Идейните му съратници, на фона на артистичния и свободен дух на професора, вече минал с няколко месеца 70-те, стегнат, все още пъргав – тела, лишени от духа, отпуснати, надебелели, с увиснали кореми и лица: минало е времето и всеки е постъпвал според природата си, а не според принципите и мечтите си на младини; както стоят пред професора, така са готови да застанат със същата почтителност пред следващия „идеал”, ако сегашния официалните власти отрекат.

Нищожеството все гледа да седне на предната редица на трибуната или в центъра на масата…

Както виждате, последното изречение показва, че е имало и официална вечеря. Да, имаше и тогава Надежда Станева седна до мен, а Ивайло – срещу мен и нея, но изместен надясно, към центъра, от едната страна на Димитър Димитров, от другата – юбилярят.

Препрочитайки тези редове, питам се, питайки и теб, читателю, не съм ли бил в ония години твърде строг към слабостите човешки, не съм ли бил нравствен сектант, какъвто е всеки в по-младите си години…

Но това е положението, така е записано, така го и преписвам; записано, за да не забравя, а сега виждам – и да съхраня едно от своите състояния във времето… Но освен записаното тогава не съм забравил и днес отделни късове от видяното и чутото тази вечер.

Когато Ивайло сядаше до Димитър Димитров, все още смръщен и недоволен от принудителната роля, която нямаше как да не изиграе и от челното място, което му се полагаше, Надежда Станева вдигна и размаха приветствено ръка, намигвайки му съучастнически – демек, поздравявам те, че си на такава почит от властта. Само тези два жеста ми показаха колко светски обиграна бе тя. Намусен, Ивайло изсумтя, а бялото на очите му като че ли стана още по-бяло и голямо.

Но какво искаха да кажат тези очи, разбрах после, след обилната и богата вечеря, в паузата, преди да се качим в автобуса за обратния път към станцията; в разредения от уличната лампа мрак, извън кръга на осветеното, копнеех да се видим насаме, макар и за малко да се разприказваме като невидели се от пролетта. И този път, както обикновено, говореше само той: … и тази, видиш ли я, каква бе космата-мустаката, оскуба се, оскуба брада, мустаци, засукана, освежена-подмладена като всяка вдовица; какъв ти Емилиян – никакъв Емилиян, сякаш е чакала да се отърве от него; а той, о, колко суетен бе той, монологист, като почне – не може да се спре, кривеше се и се чекнеше като маймуна…

Впрочем има и такава снимка на Емилиян Станев, хванат в движение; явно е разпален в поредното си превъплъщение, невъзспираем, с разперени непропорционални за дребния му ръст дълги и кокалести ръце, ръце мотовили…; на тази снимка той наистина наподобява далечния ни прародител – има я в „Ден след ден” (Надежда Станева, Профиздат 1983), онасловена „В разговор, 1976):

Но сякаш изпреварила Ивайло, в същата книга вдовицата чистосърдечно признаваше „силата на живота”, ако използвам заглавието на един от разказите на Илия Волен със сходен сюжет. На стр. 174 и 175 тя изповядва: „Чувствам се виновна, че животът ми продължава без него, че все по-често се улавям в търсене на забрава. Сепвам се, питам се възможно ли е и с почуда съзнавам, че е възможно. Живея, радвам се понякога, смея се от сърце. Изненадана съм, че откривам стара, прастара истина за човека – животът принадлежи на живите”.

Злъчната характеристика на Ивайло по-скоро говореше за неговата не всекиму дадена наблюдателност, за точното му и остро око на художник, отколкото за отрицателно отношение към писателя; тя бе предизвикана и от дискомфорта, в който бе изпаднал тази вечер, от видимостта на онова, което, ставало насаме, сега придоби публичност. Каквото и да говорим днес, в ония години почти всеки имаше своите тайни сделки с представители на властта от различните ѝ равнища; дали това съучастническо намигване, на което станах неволен свидетел, не можеше сега да ѝ прости Ивайло Петров – особняк и темерут, защото то някак си и го изобличаваше не само в нашите, но и в собствените му очи, принуден от необходимия конформизъм на времето да прави своите компромиси… Станева бе играла тази игра, и то не само сполучливо, но и извличайки максималните ползи, които даваше властта на приближените до нея… Дори и сега, когато Емилиян не бе сред живите, постигнатите от него дивиденти още бяха в сила и тя ги бе наследила по право: в августовско-септемврийската смяна редовни посетители бяха Радичкови, Камен Калчеви – тогава и двамата заместник председатели на СБП, Мила и Христо Радевски; те обядваха и вечеряха на специално изнесена отвън голяма маса; на нея Надежда Станева имаше постоянно запазен стол.

Не, нямаше откъде другаде да идва ненавистта на Ивайло! С такава неконтролируема ярост го видях да избухва само още веднъж: когато се спречка с Тончо Жечев.

А дали пък в тези му думи не се провиждаше ревността му към по-младата му с две десетилетия от него собствена жена?!

Казаното от него тази вечер бе коренно противоположно на покъртителната му и коленопреклонна изповед, написана само няколко дни след смъртта на писателя, „Искам те жив”; той наистина е седял пред Емилиян Станев като ученик според свидетелстването на Надежда Станева пред мен в 1981 г. Но само нейното ли поведение тази вечер бе причина за този скок в отношението му към големия прозаик; според мен причината е и в израстването на самия Ивайло като писател, в промяната в самосъзнанието му. Наблюдението на Надежда Станева е точно, но то е било за времето, когато Ивайло е чиракувал, когато все още не се е самонамерил и самоопознал напълно; тогава Емилиян му е изглеждал недостижим, свят; после го е опознал и надмогнал; познанието срутва колоса и на най-големия кумир.

Наистина писателите трябва само да ги четем, а не да ги виждаме отблизо.

Но едно не подозираше Ивайло: колко поразително вярна бе характеристиката му за самата Надежда Станева; без да знае това, което вече знаех, той само с поглед връз лицето ѝ бе свалил маската ѝ, бе разкъсал с остротата на рапира покривалото на тайните ѝ. Научих ги неволно, по друг, неочакван път.

И тогава, и в годините насам никога не съм разпитвал никога никого за това или онова дори да ме е интересувало; информацията винаги е идвала при мен сама, може би като награда за моята общителност и отвореност към света и хората, на неутолимостта ми да ги разбера.

След завършването на университета във Велико Търново и аз, и приятелите ми поети не можехме така лесно да се разделим с този град, а може би по-скоро с младостта си и спомените за нея; почти всяка година, поне аз, намирах поводи да бъда в града. Пък и от университета често ни канеха, гордееха се с нас. При едно такова гостуване вечеряхме в ресторантчето на театъра. Случи се така, че до мен бе седнала бившата ми преподавателка по измислената навремето нова специалност „Организация и работа с пионерите и младежта” – добродушната, пълна и с широко, почти квадратно и открито лице Мария Манева; тя бе съпруга на заместник главния редактор на окръжния вестник „Борба” Илия Манев, човек мълчалив, интелигентен на вид, но според мен и сухар, винаги спретнат в изпънат по него и строг като него костюм. Двамата бяха сред най-близките великотърновски приятели на Емилиян и Надежда Станеви и струва ми се, най-близките им семейни приятели извън столичните; показват го снимките им в спомените на Надежда Станева, която, ако не е така, не би ги наредила сред най-избраните – Тодор Живков с Мара Малеева, Гяурови, Радичкови, Талеви. Не знам какво е подтикнало Мария Манева да ми се довери за нещо толкова съкровено, но ето какво съм записал в „черната” – пак поради кориците ѝ – тетрадка:

,,На 7.01.1983, чуто във В. Търново от Мария Манева, записано на 11.01.:

Прави го от суета, да стане център на внимание. Държеше се като ученичка: „Обади ли му се на младежа от Раднево?” – няколко пъти ме пита.

Вечерта видях какво правят. Бяхме заедно на вечеря. Възмутих се.

При едно отиване в София поисках да говорим. Говорихме, но без полза.

Най-много съжалявам, че Емилиян Станев има неща непубликувани. Чел ни ги е. Този човек ще ги разпилее.

Успя да му издейства заповед за назначение лично от Георги Йорданов, а и тристаен апартамент…

Няма да забравя думите на домашната помощница: аз не мога да гледам този младеж* да се разхожда с халата на бай Емилиян и обут в чехлите му…

Под текста за юбилея на Гочо Гочев стои датата 4 и 5 септември 1983 година. С няколко месеца закъснение родният му град е отпразнувал неговата седемдесетгодишнина – роден е на 5 юни 1913.

С тайната на Надежда Станева съм бил бременен в последния ѝ, девети месец. Знаел съм за увлеченията ѝ, приел ги бях за истина, защото Манева страдаше, страдаше така, както може да страда всеки простодушен наивник, за когото Емилиян Станев е свят, велик, а жена му е осквернила тази святост. Може би искаше да я оправдае с това „прави го от суета”; да я оправдае, защото не можеше да допусне, че толкова непоследователено, изменчиво може да бъде човешкото същество.

Но всъщност имам ли право на това изречение? Та аз съм знаел коя и каква е, какво е правила. С какви очи тогава съм седял до нея? Как съм търпял… Не е ли било от тщеславие, от суета, от нелепата чест, че такъв авторитет, такава обществено призната личност е до мен, та и аз, огрян от блясъка ѝ, да придобия стойност, по-голяма от собствената, да се издигна в очите на слепите… Лицемер с лицемерите, не съм ли ѝ съучастник, легитимирал греха ѝ (ако е грях) за всички, които са знаели за него…

Освен пътя на дълга и задължението, любовта има и друг път – на страстите, когато жената я тъпчат, и колкото пò я тъпчат, толкова пò обича, подвластна на мазохистичната си природа – унизена и горко разкаяна**, както безпогрешно го е изразила Багряна; сигурно тогава любовта ѝ е най-сладка. Надежда Станева не е успяла да подчини Илия Петров, за разлика от Емилиян: „За мен той (Ил. Петров, б. м.) стана кумир, готова бях да пожертвам всичко, готова бях да умра за него. (…) Напразни бяха усилията ми да се покажа горда. (…) На всичко отгоре напълно съзнавах, че той разбира състоянието ми, че тая моя унизителна готовност не му харесва, че понякога дори се стреми да ме отбегне, но въпреки това с тъпа упоритост и глупост продължавах да се унижавам, да чакам, да прося мълчаливо любов. (…) Как съм се презирала, как съм се мразила за непобедимата си слабост. Не намерих сили нито веднъж да я преодолея, да го накарам да се усъмни в мене. Като кученце тичах да го настигна или го изчаквах на улицата, дано чуя думите: „Ела довечера!” (Надежда Станева, „Дневник с продължение”, 1981, стр. 33–35)**.

Такива редове не се пишат току-така! Пък и смелост се иска да си го признаеш. На колцина, дори и на най-талантливите, би им стискало да са докрай откровени. А тя хем ги превъзхожда с талант, хем ѝ стиска.

Но ней ѝ стиска откровение да разкрие недостигащото ѝ в любовта на Емилиян: „Бих могла да отговоря така: не любовта към жената, към приятеля, към човека му доставяше най-големите радости. Не тя изпълваше ненаситната му, вечно жадна душа с упоение и задоволство. Не беше и насладата, плътска и душевна, която го правеше истински щастлив, както е при мнозина. Любовното щастие за него беше краткотрайно и така да се каже, периферно. (…) Любовното щастие не му стигаше, не беше достатъчно, за да го отклони от неговите мисли, да насити ненаситната му душа. Мислите бързо изплуваха и отново го обсебваха. Това в началото ме изненадваше и дори обиждаше. Виждах се встрани от съзнанието му, усещах, че той непрекъснато е и някъде другаде, не само при мене, дори преди всичко другаде. Къде? После разбрах, свикнах, примирих се да му бъда необходима ,,като хляба, като земята”, но той винаги да е малко далеч, за да бъде сам.” (Надежда Станева, „Ден след ден”, 1983 стр. 60)

(Така могат да вникнат в мрака на душата само всепронизващите очи на сова, същите, които видях преди това и за които ще разкажа по-нататък…)

Когато той винаги е малко далеч, за да бъде сам, къде е Тя?

Разбира се, Тя също е сама. А всяка жена иска да ѝ принадлежим, всеки миг. Изцяло! Така е създадена – да е обсебваща и обсебена.

Каква разлика само между любовта инстинкт и любовта дълг, съзнание, отговорност. Подир такава любов се отваря неподозирана, поради всекидневните брачни задължения, макар и с възвишени моменти, свобода; смъртта на Емилиян е свалила товара им; дори само това стига да се почувстваш подмладена, с възможност за еманципиране и самодоказване; може би третият ѝ живот.

И се е търкулнала с ускорена от тежестта на неудовлетвореността по стръмнината на страстите, преследвайки – уви! – отлетялата завинаги, невъзвратима тръпка на младините. Особено ако стимулът идва от далеч по-млад от теб човек…

Останалото е работа на инерцията.

Остатъчна, симулативна конвулсия от първата голяма любов.

Дали защото щенията ни остават същите, за разлика от възможностите ни, мнозина опитват своя сетен смъртен скок, за да усетят смелия страх или всичко, или нищо, след който, ако оцелееш, потъваш завинаги в примирението, равнозначно на равнодушие, което те подготвя за небитието…

А колко често този последен скок вместо възхита ражда насмешка… Даже ставаш посмешище.

Дали всички ние искаме кумири поради невъзможността да сме като тях.

Искаме го от другите. Не от себе си!

Но такива сме си ние – хората: когато грехът е наш, го оправдаваме, когато е чужд – го осъждаме…

Всички обичат истината, когато не се отнася за тях.

05.09.2009, Ярема

– Къде? – пита жена ми.

– Отивам да се правя на Лев Толстой…

– О, няма смисъл, никога няма да го стигнеш…

– И не мисля… Чел съм, че не странял от селския труд… Отивам да окопая мястото на оскубания грах.

И вчера, и онзи, и по-онзи ден оставих спомена си на спокойствие: да си почине – той от мен и аз от него…

Както писах в началото на тайния договор, в редакцията спуснаха с парашут Надя Михайлова – писателка никому неизвестна, втора съпруга на Емил Манов. Като автор не го познавах, но като личност – личността явно засенчваше твореца – за него се говореше, че бил човек принципен, не правел компромиси, казвал истината право в очите, не цепел басма никому; имал зад гърба си голям политически актив преди 1944 г., което и обясняваше защо още не е бил прекършен от системата… И вероятно това е така… Но каквото не може да прекърши дори системата, прекършва го тя – жената; да се реши да ходатайства за съпругата си, при явната ѝ литературна несъстоятелност, за редакторско място в най-престижното за времето си издание на писателите, явно е, че е бил подложен на силен натиск от нея. Още като я видях, разбрах, че не е имал никакъв изход: далеч по-млада от него, стройна, мургава, едрогърда, с гладка кожа… Не, не е могъл да ѝ устои; идеалите на комунизма, ученическата любов с всичката ѝ младежка пламенност към другарката му в борбата, непоклатима в опасностите и изпитания не са издържали конкуренцията на младата плът. Ней и най-големият антифашист не би устоял. Дългогодишната и вярна съпруга връстница е била безмилостно пометена от прощъпулничката в прозата (Емил Манов е бил завеждащ отдел проза в някогашното издателство „Народна младеж”), току-що дошла от Стара Загора, след развод, да покорява София; предполагам, че е избрала най-късия и безпогрешен път: застаряващ мъж, възпитан в партиен идеализъм, пренесен и в отношението към жената… Сигурен съм че Надето, както ѝ казваха някои колежки от редакцията, е била активната страна, защото това е бил и шансът ѝ не само да пробие в литературата, както ставаше в ония години, но и да остане в София…***

Всичко това на мен ми бе ясно от пръв поглед… Впечатляващият ѝ вид губеше силата си след всеки разговор с нея; въпреки че според мен усещаше липсите си, макар потайна и предпазлива, тя все пак се издаваше – бе необразована достатъчно, елементарна и ограничена; имаше само едно оръжие, което надценяваше – и тя самата бе вече застаряваща, в оная възраст, когато плътта се отпуска, леко увисва и се очертава костната система…

Но предпазливостта ѝ падна, след като Емил Манов скоропостижно почина, ако не се лъжа, от рак на белия дроб.

За мен социализмът бе време на великото безделие; работата е толкова малко, а работещите толкова много, че всеки я предава на другия и тя си остава непокътната, докато някой от началниците не ни вдигне на пожар, защото и него са насвили по същия начин ония над него… (За да не бъда разбран криво, трябва да допълня, че става дума за така наречения обществено-полезен труд по редакции и издателства, на който писателите гледаха през пръсти, защото им бе синекура; не гледаха така на личния си, писателски труд: бяхме сред малцината с необявен, но реален статут на частници, на което веднъж ми обърна внимание, а и формулира, поетът Първан Стефанов).

Та в един от блажените последни часове на работния неработен ден с Надето заговорихме за любовта… Сигурно е започнало от нещо незначително; тя редовно носеше по няколко ябълки и между 16.30–17.30 часа изяждаше една-две; явно грижеше се за линията си; такава ябълка трябва да е станала поводът да съм ѝ рекъл: „Това, дето ядеш, ябълката на греха ли е, или ябълката на познанието?”; обичах леко да я поднасям, защото знаех, че се хваща… Това прави следобедната служебна скука в края на работния ден, когато чакаш с нетърпение да се изниже най-бавният му, последен празен час… Вероятно в известна степен съм се оказал в положението на Емил Манов преди много години: Надето, тиха, подмамващо кротка, разтваряше лека-полека дверите на подхваната тема и неочаквано стигнахме и до секса и казуса доколко възрастта влияе върху потентността на мъжа и жената…

Още от средношколските бригади бях забелязал склонността на възрастните да приказват за оная работа и да минават границите на приличието, в което ме възпитаваха родителите ми; обясних си го с това, че колкото човек пò не може да прави едно нещо, толкова пò говори за него. Та ето тази формула и наслагващата се в стаята здрачевина ме подлъгаха да ѝ споделя наученото от Манева за Надежда Станева и връзката ѝ с далеч по-младия човек от нея… Разбира се, завърших с коментар, който изразяваше неодобрението ми, особено като се има предвид възрастта ѝ – 72 години… Де да зная, че по това време двете Надежди са били близки приятелки; а че са, се разбра, когато Надя ме контрира със споделеното признание на Надежда Станева: „Още ми пари… знаеш къде…”

Залезът на пола е индивидуален за всеки; може на Емилияновата духовна спътница наистина още да ѝ е парило; тя дори не криеше връзката си, която може би се залъгваше, че околните ще възприемат като служебна; понеже летувахме в една и съща смяна години наред, при едно от връщанията ни – винаги със самолет, тогава паричната равностойност на полета не струваше почти нищо, – младежът я чакаше на аерогарата и като верен слуга, гузно приведен, веднага грабна и помъкна куфарите ѝ. Бе мургав, чернокос, с простовато и грубо, първично лице.

А в положението на Емил Манов бях още и защото Надето сякаш разтваряше и част от дверите към собствените си тайни: току-що върнала се от море, в рокля на алени и бели квадрати, деколтето ѝ изрязано на онзи неопределен ръб, в който не можеш да уловиш показва ли се онова, което трябва да скрие, или едва прикрива онова, което показва. Простѝ ми читателю, но ти, който си от мъжки пол, кажи, не е ли така: колцина от нас биха устояли на пълна пазва едра и смугла гръд; повече и от най-доверения изповедник, към откровение предразполагаше не само тя, но и гладката ѝ кожа, колкото и лицето ѝ да изразяваше познатата ограниченост и непреодолян провинциализъм; кой пред такава пазва не би се изкушил да опита шанса си, макар и по обиколен път, говорейки за други, сходни случаи…

Пишейки за пазвата, се и стряскам: ами ако някой ден го прочете жена ми, какво ще си каже… Наистина ли бе така, дали цялата ситуация не беше по-постна, дали не я разкрасявам, за да се харесам на читателя?

Трябва да призная, че и това има значение при писането; определям го като ефект на естетическата инерция, на инерцията на занаята, ако мога така да се изразя; подобна роля при стихописането играе бодрия хорей: ритъмът така те увлича, че изразяваш и чувства, които не изпитваш…

Разговорът ни с Надето остана отворен…

А за финала му разбрах по коренно смененото отношение на Надежда Станева към мен, и не само към мен. Е, аз си го заслужавах, но мъстта ѝ засегна и онези, които нямаха никаква вина. Сега видях другото ѝ, непознато, обратно на познатото ми лице; видях я такава, каквато случайно мернах на вратата на ресторанта, много преди да я познавам: едра, с едра правоъгълна глава, вторачени, застинали очи, събрани от взирането вежди, напрегнали челото ѝ; заприлича ми на сова – строга и неумолима, търсеше с поглед маса по маса масата на Емилиян; от такъв поглед потръпваш; такива очи, целенасочени и жестоко-безразлични към онова което гледат, съм виждал само у Ивайло Петров и Борис Христов; уж кафяво топли, а равнодушни и безмилостно студени – очите на големите егоисти и на големите писатели. Сега разбирам как е изтръпнал Емилян, когато в колегиална компания, обяснявайки как може да се озапти и покори жената, жестикулирайки разпалено и давайки пример с дизгините на коня, които, стиснал челюсти, вече опъвал с ръце и… и в този момент запречва входа същият едър силует на същата Надежда Станева… Той – замръзнал, мигом онемял, смлъкнал, безшумно приплъзва чашата си към Васил Попов: „Василе, Василе, тоз коняк го пиеш ти”.

Само че този път рязката смяна направи самата Надежда Станева. Не само че не ме поздравяваше – правеше се, че не ме вижда. На поклонението на тъста ми през декември 1988 г. тя дойде да изрази съболезнования; като втория по ред зет, стоях последен в редицата на опечалените близки; Надежда Станева се ръкува с всекиго поотделно, мен отмина… Сякаш бе дошла на поклонението заради мен, не заради мъртвия: да ми покаже още веднъж, и то публично, отношението си… Виновен бях за това, което неволно бях научил, че е вършила тайно, което е споделяла не без гордост пред онази, пред която го бях „разкрил”…

Не, не ме засегна; ни тогава, ни сега, когато си го спомням; бе в по-неизгодно положение от мен – сама издаваше другата си, скрита от хорските очи страна, а и потвърждаваше чутото…

Засегна ме обаче друга нейна постъпка през май 1984 година. Жена ми бе в последния месец на бременността с второто ни дете; в сградата на Съюза на писателите работих от 1980 до 1992 г.; за тези дванайсет години жена ми е идвала само два пъти; тя не обичаше и не обича суетата и маниакалността на тези среди; идвала е само заради нещо неотложно, свързано със семейни или житейски проблеми; това ѝ бе първият път. Аз слязох от редакцията – бе на четвъртия етаж – и тъкмо влизах в преддверието за кафенето и стол-ресторанта, от него пък излизаше Надежда Станева. Без да знае какви съм ги надробил (смеех ли да ѝ кажа), жена ми вместо мен изсърба попарата. Като видя Надежда Станева, тя тръгна да я поздрави, така както е бивало и друг път, лельо Наде… Лелята се извърна намусена, студена, с ледено начучулено лице и отмина бъдещата майка с надут до възможния предел корем; нераждала никога, поне не знаеше ли поверието, че може да стресне бъдещата родилка, която по време на бременността е по-чувствителна, беззащитна и ранима от обикновеното, да я урочаса, както казват старите хора…

Ей това, ни тогава, ни сега, не мога да простя на Надежда Станева; искам и не мога! Затова оставям случая на Бога.

Така Надежда Станева разконспирира Надя Михайлова, а косвено и мен, защото жена ми веднага се досети, че съм направил нещо нередно.

Трябваше да си призная.

Не бих се наел да правя равносметка на доброто, което съм видял от Надежда Станева, и на лошото, което изпитах на гърба си; дори се питам искрена ли е била във всичко, което ми е казвала с думи и е показвала с поведение, когато бе благосклонна към мен. То е като два противоположни пътя, единият на изток, другият на запад; единият към изгрева, другият – към залеза; единият към деня, другият – към нощта; само знам, че изпитах и дневния пек, и нощния студ.

Преди месец случайно чух една съседка да съветва: „…и никога да не правиш компромиси!“.

Милата?! Искрена ли е и вярва ли си наистина: че той, самият човешки живот, е вид компромис, дължи се на компромиси. Може би това е означавало и онова светско намигване, което извади Ивайло от равновесие. Но аз, дори и изпатил, не мога да стигна чак до там, защото не знам кой път е пътят: онзи, дипломатичният, който е като разменната монета, с която купуваме и продаваме, примирила различията и несъгласията, или другият, който ни показва каквито не искаме да се показваме…

На 26.08.2003 г. съм записал хрумнала ми внезапно мисъл: „Светът е изтъкан от жестокост, подлост, разврат и пр., и пр., имена на злото и… намерения за благородство…”.

Сега виждам, че тя е естественият послеслов на епиграфа в началото на този текст.

19.09.2009, Ярема

09.15 ч.

Текстът е като кожата на бивола и носорога: колкото и да го чистиш, все остават паразити.

Но това не означава, че не трябва пак да го клъвна оттук-оттам, да го чопля и пощя постоянно…

Правя го.

И пак има за чистене…

10.30 часа

Днес стават трийсет години – кога станаха?! – от подписването на брака ни. Странно, но този ден съвпадна с усещането ми за естествения край на този спомен. Ще го пипна оттук-оттам още малко, няма как, но това са подробности; смисълът му е приключен.

Станах по-рано, прелистих го нагоре-надолу и сложих края му. Даже се поспречкахме с жена ми – това не съм бил направил за днес, онова… Как да го направя – мисълта ми е другаде; все се сдържах, но накрая избухнах – е, все съм си същият грубиян!: „Ами не виждаш ли, че пиша?” Тя: „Глупости пишеш… Писането не ти е по-важно, нямам с кого да си говоря”… (Ех, как да не се сърди: докога ще жертвам живия живот заради мъртвия?)

И е права, но не мога да не го допиша… Така съм се вникнал, че дори трябваше да ми припомни за днешния празник! Хем ми го каза снощи, че предстои…

11.00 часа

Криво-ляво привърших и за да изкупя вината, втурнах се да готвя: три салати, пържена пъстърва… Това можем да направим за себе си ние, старите.

13.30 часа

Обядваме, не бързаме, особено аз; пийваме по ракийца, после – мускат (пишейки, още отпивам от него, последната чаша, най-сладката!).

Жена ми се пресегна почти до другия край на масата за ябълковия оцет, не ѝ бил достатъчен за салатата от зелен боб…

– Защо не ми кажеш, щях веднага да ти го подам?

– Знаеш защо! – Само това ми рече, за да ми каже повече от казаното.

Няма как да не си спомня: да, скоро след подписването стана; пак обядвахме, само че в стола на писателската станция; жена ми ме помоли да ѝ подам солта; с животински апетит към всичко – животински настръхнах, изръмжах: „Друг път да сядаш от страната на солницата!”.

Е, как да не се оплаче на Надежда Станева, че съм голям грубиян?!

Но и аз какво да направя: присъствайки – отсъствам…

15.30 часа

– Ще ми отстъпиш ли лаптопа, питам…

– Не си казал, изигравам последната игра и ставам….

Става и сядам…

Сядам, защото, макар и празнувайки, работя; даже ядейки и пиейки…

22.09.2009, Ярема

Навремето в порив на самосъжаление написах, че винаги сядам на трапезата, когато пирът вече е отминал и за мен остават само трохите му…

Имах предвид жените в моя живот.

Сега, вече в подстъпите на старостта, като се върна назад, разбирам, че така май е с всичко: мечтаното съм постигал почти на ръба на пропастта, почти в цайтнот, когато вече притварят вратите и аз се промъквам като светлината в процепа. Ех, ако се бях оженил за същата жена по-рано, ако се бях пак така запознал с Надежда Станева, ако бях постигнал същата близост, щял съм да познавам – и да общувам – и със самия кумир; до каква ли съкровищница щях да се докосна!…

Ами после… Ако бях си мълчал, а като я срещах, стара и безпомощна, ако се бях преодолял, ако я бях заговорил… Защо не я заговорих… Плаче ми се за пропуснатото завинаги, иде ми да крещя, да дам обет, че при подобни случаи няма да правя така…

А го правех! А го правя!

Боже, толкова ли съм глупав, поне от себе си да се поуча… Гордостта наистина е грях. Но може ли човек да не бъде горд?! За да се самодокаже, готов е да го стори с цената на всичко.

– Ами като си глупав да споделяш, поучава ме жена ми…

– Не можех, истината ме измъчваше…

Истина! Каква истина?! Какво е истина?!

Какво наистина е истината?

Заради нея загубих благодатта.

Но всичко става, както трябва да стане…

И дали не е по-добре, че е станало така…

Става, както трябва да стане…

Тогава кой дявол ме караше на младини да съм толкова нетърпелив пред бъдещето, че да искам да надникна в него и да видя „що ме чака в идващите дни?” (Ат. Далчев, ,,Кукувица”).

Навярно самата младост!

Сега се чудя как въобще човекът – венецът на природата – може да се подаде на суеверието дотам, че да тича по врачки и астролози…

Колкото пò остарявам, толкова пò не искам да надниквам в бъдещето.

16.10 часа

Глътнах и последната глътка мускат – значи мога да пиша и пил!

Небето ту се прояснява, ту се замъгля…

Вчера – и през деня, и през нощта – валя…

Отивам за гъби…

За тях няма път.

В търсенето им е пътят…

А само за тях ли?

* Кой е младежът от Раднево?

Опитах да събера повече сведения за него от различни източници, особено от тези, които ги притежават. Но тъкмо те бяха най-стиснати; с мъка изкопчих поне едно – бил нанесъл големи поражения на музея Емилиян Станев.

Младежът е Митьо Маринов, роден 1944 г., в Габровско село, завършил е средно образование в Черепишкия манастир и профсъюзна школа в Ленинград, работи като културно-масовик – имаше такова понятие през социализма – в ТЕЦ Марица-Изток, Раднево. В културния дом на Раднево е представена книгата на Н. Станева Дневник с продължение; вероятно това представяне е станало повод за запознанство, от което младежът, след като успешно ѝ е влязъл под кожата, извлича и ползите: много скоро – 1981 г., с ходатайството на Н. Станева, той е назначен за главен уредник на все още несъществуващия музей на писателя във Велико Търново; главен уредник остава и след откриването му през 1987 г., та чак до 1990, когато новият министър на културата Димо Димов го уволнява поради липса на образователен ценз. Няколко години след това Н. Станева предава целия си архив в музея, заедно с онази част, която първоначално е дала, а след промяна на отношенията им с младежа – изтегля. По това време тя прави и безуспешни опити за уволнението му.

От 1990 г., до днес главен уредник на къщата-музей Емилиян Станев е д-р Радка Пенчева, пламенен пазител, ценител и изследовател на архива и творчеството на писателя.

Надежда Станева умира 2000 г., погребана е до Емилиян Станев във Велико Търново.

За приключенията ѝ с младежа се разчува и в Стара Загора, където се говори, че той бил имал и друга любовна авантюра – със съпругата на идеолог на партията по културата – по времето, когато идеологът е на специализация в Москва; Младежът дори имал и незаконно дете от нея, което съпругът припознава, а след години съпругата умира от рак.

Пред доверен човек, който се е осмелил да я попита какво вярно има в слуха за тази ѝ връзка, Надежда Станева е обяснила, че младежът от Раднево е експлоатирал неосъщественото ѝ майчинство, помолил я да я нарича майко и т. н., а казаното от М. Манева обяснила с нежеланието ѝ да върне заема, който Станева ѝ дала за издаване на книгата на М. Манева и Ил. Манев със спомени за Ем. Станев; подобно е било обяснението на Станева и за разказваното от домашната ѝ помощничка: не ѝ била доплатила и поради това разпространявала този слух…

** Целият куплет е:

И отивам при него покорна,

сякаш в тъмна хипноза омаяна.

И се връщам разбита и морна,

унизена и горко разкаяна.

Ел. Багряна, „Interieur”

*** Говореше се в писателското кафене, но дали е истина, не знам: старозагорките – поетесата Нели Дечева и белетристката Надежда Михайлова, си дали дума да пробият в София на всяка цена. В ония времена, за да пробиеш, бяха необходими поне два фактора: софийско жителство и софийско покровителство. В София идват заедно и пробиват: Нели Дечева чрез вдовеца Ламар, с когото живее дълги години, Надежда Михайлова – като развежда Емил Манов. Но и двете освен двата според тях важни фактора не са калкулирали третият, който е първи – талант! Помня и как Михайлова скърбеше за починалия на 30 август 1982 г., Емил Манов: седмица след смъртта му се появи в писателската станция във Варна – скръбна, намусена, нелюдима; всеки ден сядаше на плажа малко по-встрани от всички с дълбоко изрязан бански в черно, върху черна кърпа! Банският екип на скръбта!