Цела Србија е на колена пред жртвите, а Вучиќ се прави дека ништо не се случило

Ели Јурукова/ BGNES

На 1 ноември, точно преди една година, падна козирката на гарата в Нови Сад, а равносметката бе трагична – 16 загинали и един ранен. Независимо че президентът Александър Вучич обеща пълна наказателна и политическа отговорност, наказания за виновните и разследване на инцидента, нищо не е ясно, нито се е променило.

Оставката на премиера Милош Вучевич, арестуването на няколко министри и до този момент не даде отговор на въпроса защо се случи тази трагедия, дали в нейния епицентър не се крият корупционни сделки, злоупотреби, безхаберие, безотговорни ходове на властта. Разследването бе обвито в плаща на наивните и познати нелепи обещания на Вучич, които очевидно бяха опит да се замъгли не само участието на безотговорни партийни фирми, които под натиск са бързали да завършат откриването на гарата и невижданото чудо на Балканите – скоростния влак Белград-Нови Сад. Истерията на управляващите стигна дотам, че техните медии само преди дни изразиха съмнение и се помъчиха да докажат, че падането на козирката е терористичен акт, организиран от противници на Вучич с цел да го дискредитира и да спрат възхода на Сърбия.

Точно преди една година, след първоначалния шок, болка и тъга за загиналите започнаха и протести на студентите, които продължават до днес. Една година те молят, ултимативно искат да се открият и накажат безотговорните ходове на властите и близките до нея групировки, участвали в това престъпление. Всички ние, цяла Сърбия е под козирката, казват студентите. На този фон започнаха демонстрации, блокади на образователните институции, които стъпка по стъпка се превърнаха във всенароден протест и гражданско неподчинение. Бавно, отначало срамежливо, след това масово, сърбите се освобождаваха от страха да кажат какво мислят, да търсят забравената досега правда, да не вярват на лъжите и манипулациите на Вучич.

Студентските блокади и техният чист ентусиазъм се превърнаха в една верижна реакция на граждански бунт. Това беше оценено от Вучич като опит за незаконно сваляне на властта, неговите партийни сателити и медии с невероятна страст подценяваха протестите, демонстрациите, денонощните блокади, велосипедното шествие до Страсбург и Брюксел, студентският обръч около държавната телевизия РТС и телевизия Войводина, всекидневното отдаване на почит в 11.42 към загиналите в Нови Сад.

Отначало Вучич мислеше, че протестите и блокадите ще стихнат и с времето ще отшумят. Никой не вярваше, че студентската решителност да намерят правдата и истината, да събудят заспалата Сърбия, няма граници, тяхната сила бе в това, че нямаха лидери и командири, които да ги ръководят, а решаваха всичко на пленуми, където всеки можеше да каже това, което мисли.

Невероятната схема на блокадите, които се появяваха в различни градове, които носеха понякога дори наивния ентусиазъм на една младост, която мисли, че може да промени Сърбия и тя да тръгне напред, мирното недоволство и готовността дори да жертват една учебна година в името на промените, подкрепата от техните професори накара Вучич да предприеме драстични мерки.

Той разбра, че рейтингът му на всезнаещия и всеможещ господар на Сърбия пада, все по-често се чуваха скандирания „Вучич, отивай си“, „Ръцете са ви окървавени“, на плакатите пишеше: „Без революция няма еволюция“, „Протестът е изпит“, а надписът „Помпа“, и възгласите „Помпай“ станаха символ на студентската енергия, която не трябва никога да спре. Този хит, тръгнал от мрежите, се превърна в бунт на новото поколение, коментират анализаторите. Студентите не протестират както са правили техните родители с големи идеологически лозунги, а с ирония, пантомима и т.н. вирусни думи.

А вирусните думи на Вучич за студентските протести са „цветна революция“ и обеща да напише учебник за нея, но и да я победи. „Цветната революция“ е организирана, според него, от западни служби и регионални неприятели, които са вложили милиони евро, студенти са обучавани в чужбина. България и български дипломати бяха обвинени в нейното подпомагане и финансиране, твърди пък телевизионен филм.

Безочието на властите се отприщи, те получиха зелена светлина за полицейски репресии, арести, малтретиране на студенти и граждани, подслушвания, побои. Целта беше да се създаде атмосфера на страх и паника сред тях, а наказателните акции обхванаха и журналистите от малкото останали независими медии, които винаги са били трън в очите на Вучич, и той с нескривана омраза говори за тях като предатели и чужди марионетки. Според информации на новинарски сдружения, сръбската полиция най-малко 52 пъти е употребила сила и е отказала да защити журналисти на протестите при нападения от въоръжени лица с палки и тояги. Няма наказани и осъдени, Сърбия е оценена като опасен район, при което някои от новинарите дори носят бронежилетки. За митинга в събота НУНС осигурява за журналистите каски, прес и бронирани жилетки, което накара властите в Сърбия да обвинят участниците във възпоменателния митинг в Нови Сад, че се подготвя насилие.

Но духът на свободата, а това не разбраха властите в Белград, преди месеци беше излязъл от бутилката и Сърбия, каквото и да се случи по-нататък, никога няма да бъде както преди. Промените ще дойдат, рано или късно, а Вучич сякаш не разбира, че никой насила не може да накара на 15 март 500 000 души да дойдат на протест в Белград, на най-големия митинг в сръбската история.

Сега студенти и граждани от цяла Сърбия идват на възпоменателното събитие в памет на жертвите на падналата козирка в Нови Сад. Някои вървят пеша дни наред, символично, други идват организирано или сами, не могат  да ги спрат и измислените ремонти на пътищата към Нови Сад, с цел да се откажат от пътуване. И още нещо ме потресе – в Нови Сад за днешния ден цените в хотелите и апартаментите изведнъж скочиха от  200 до дори 1000 евро, а вече в понеделник реалната цена ще бъде 50 евро. Но това е Сърбия, която никой не познава, вероятно има опасни учители по нехуманност.

Ще напомня, че на протести в Ниш, Крагуевац, Нови Сад и други градове и села студенти и граждани участваха доброволно, за разлика от партийните контрамитинги на управляващата Сръбската прогресивна партия, където хората бяха докарвани с автобуси и получаваха сандвичи и награди за своята лоялност към Вучич и възгласите – „Вучич, ние те обичаме“. Да не говорим за параноята на Вучич, че все някой иска да го убие и се подготвят атентати срещу него, независимо че всичко е в рамките на манипулативните спекулации.

В един момент се усещам, че все говоря и всичко свързвам с Вучич, но това са сръбските реалности, тук в Сърбия той е създал илюзията, че от него зависи всичко, докато останалите министри и държавни служители просто не се наместват в своята работа и нямат никакво влияние.

Докато студентите протестират вече една година, Вучич проведе невероятна политическа и партийна офанзива, щедро увеличи пенсии и заплати, даде изгодни донякъде кредити на студентите и младежите да купят апартаменти, от друга страна нелоялните към партията бяха гонени от работа и влизаха в черните списъци на Агенцията за сигурност БИА, прогонваше чужденци от Сърбия, подслушваше неудобните и разчистваше сметките си с всички, които не мислят като него.

Сърбия живее вече една година в неизвестност и страх. Дори най-големият сръбски спортист Новак Джокович бе наречен фалшив патриот, защото подкрепя студентите. За историята ще остане и възможната употреба на звуково оръжие на демонстрациите на 15 март, защото властите се уплашиха от народното недоволство.

Една година след новосадската трагедия и невинните жертви, една година след студентските протести и блокади Сърбия остана самотен балкански остров, в който все още Вучич определя правилата на политическата игра. Сърбия е разделена на тези, които са за и против Вучич, и всички са наясно, че след изборите, които Вучич все още не иска да насрочи, може да стане ясно накъде ще тръгне уморената от корупция, безумни политически пируети, антидемократични ходове и игри съседна Сърбия. Анализаторите прогнозират, че Вучич не може да възвърне силата си, неговият режим е в упадък, но може да удължи опустошаването на обществото и държавата.

И накрая – тук студентите, а и сръбската опозиция още не могат да намерят пътя към обединяване на силите, което е може би най-правилният и печеливш ход. Но Сърбия е държавата на големите изненади.

Ако някои от студентите вървят пеша 400 км, за да стигнат до Нови Сад на възпоменателния митинг.

Ако подчинените на Вучич забраниха в някои градове да им си даде цистерна вода и подслон, и някои нощуваха по паркове, под небето.

Ако проправителствените медии и политици говорят за насилие на 1 ноември, възможно е и опозицията да даде шанс на младите и да се обедини.

А Вучич – той се мъчи да преживее политически. С цената на всичко. Притиснат отвсякъде, неговият кораб бавно, но сигурно потъва.

Днес Сърбия е на колене, но не пред Вучич, а пред жертвите на режима.