„Со кроце, со благо…“ Владеењето на Андреј Љапчев пред еден век

Проф. д-р Пламен Павлов/Труд

След злощастния за България край на Първата световна война в страната се развихря остра вътрешнополитическа борба, белязана от насилие и репресии. Режимът на БЗНС започва невиждан експеримент за “селска диктатура”. След свалянето на Стамболийски от власт с Деветоюнския преврат следва “поръчаното” или по-скоро “заповяданото” от Коминтерна и болшевишкия режим в Москва т. нар. Септемврийско въстание (1923 г.). Връх в антидържавната активност на българските комунисти е атентатът в църквата “Св. Неделя” на 16 април 1925 г. В своя реч след черната дата тогавашният премиер проф. Александър Цанков заявява: “Запазихме ли държавата? Да! Аз съжалявам за жертвите, които се дадоха /…/, но ние сме чисти в своята съвест. Нас историята ще оправдае.” 

С твърдата си политика правителството не позволява България да се превърне в оръдие на Съветска Русия в мечтаната от Ленин и Троцки “световна революция”. И все пак, годините на насилие са непосилно изпитание за обществото и държавата. В олицетворение на търсената нормализация се превръща политикът от “старата школа” Андрей Ляпчев. На 4 януари 1926 г. Цанков подава оставка, а новото правителство на управляващия Демократически сговор е оглавено именно от Ляпчев, министър на външните работи е небеизвестният Атанас Буров – и двамата са убедени привърженици на парламентарната демокрация.

 Андрей Ляпчев (1866-1933) се ражда в будно семейство в Ресен, Македония. Учи в Солунската българска гимназия, след това в Пловдив, където като ученик е активен участник в Съединението. Следва икономика и история в Цюрих, Берлин и Париж. Макар да не завършва образованието си, Ляпчев е човек със задълбочени знания, трезва мисъл и завидна енергия. След ред перипетии влиза в Демократическата партия и е министър в правителствата на Александър Малинов. В първото от тях се проявява и като дипломат при признаването на българската независимост (1908 г.). По време на Балканската война през 1912-1913 г., макар да е бивш министър, става доброволец в Македоно-Одринското опълчение. От онова време е близък приятел с полковник, по-късно генерал Иван Колев, който, както и Малинов, е бесарабски българин. В третия кабинет на Малинов през 1918 г. Ляпчев е министър на финансите, като полага усилия за овладяването на инфлацията. И отново се проявява като дипломат, участвайки в сключването на Солунското примирие в края на Първата световна война. Той е и първият цивилен, заемал поста министър на войната в правителството на Теодор Теодоров през ноември 1918 г. След жестокия Ньойски договор през 1919 г., хвърлил родната му Македония под ново робство, Ляпчев не губи вяра в българската кауза, нещо повече – заявява, че след като българската държава е оцеляла, надеждата е жива.

През 1923 г. Ляпчев влиза в новосъздадения Демократически сговор, изправил се срещу режима на Стамболийски. По време на гоненията, предприети от правителството срещу старите “гнили партии”, е съден като един от “виновниците за националната катастрофа” и изпратен в Шуменския затвор. През 1923-1925 г. Ляпчев е резервиран към “твърдия курс” на Александър Цанков. От друга страна, заедно с Атанас Буров е на мисия във Франция и Англия – опит за извеждането на правителството на Цанков от международната изолация.

Когато през 1926 г. става министър-председател, на Ляпчев се приписва девиза “Со кротце, со благо се отива надалеко…”, който навярно отразява негови думи, предадени от журналиста Григор Василев. Към този израз често в анекдотичен маниер се прибавя и „… со малце кьотек!” Една от първите стъпки на правителството е да обяви амнистия, с която са освободени над хиляда политически затворници. Проведените на 29 май 1927 г. парламентарни избори са спечелени от Демократическия сговор. При управлението на Ляпчев настъпва сериозна либерализация на политическия живот. Не са изключение и намиращите се официално извън закона комунисти, които учредяват легалната Работническа партия. Макар да и сериозно обезсилен, възстановява позициите си и БЗНС. Политическото оживление води до появата на Идейния кръг “Звено”, Всебългарския съюз “Отец Паисий”, Съюзът на българските национални легиони и други патриотични и десни организации.

България постепенно излиза от стагнацията, предизвикана от военните години. Обемът на земеделската продукция надхвърля довоенното равнище, близо два пъти нарастват промишлената продукция и инвестициите. Ляпчев борави успешно с митническите тарифи, защитавайки местното производство. Прогрес бележи банковият сектор с участието и на банки с чужди капитали. Важна роля в политиката на стабилизация на икономиката играят сключените заеми. Първият от тях е Бежанският от 1926 г., подготвен още от кабинета на Цанков. Основният фокус са триста хилядите бежанци от загубените наши земи – Македония, Добруджа, Одринска и Беломорска Тракия. Отказан при Цанков, с идването на новото правителство заемът е отпуснат от няколко големи чужди банки при сравнително благоприятни условия. През 1928 г. е получен Стабилизационен заем, одобрен от финансовия комитет на Обществото на народите. Започват реформи в банковата система, съкращения в държавната администрация и стабилизиране на бюджета на държавата. Българското правителство успява да увеличи значително размера на отпуснатия кредит предвид тежките поражения от Чирпанското земетресение през 1928 г. През 1927 г. с посредничеството на Обществото на народите е сключена спогодбата “Моллов – Кафандарис” за взаимни плащания на имотите на бежанците от двете страни. Положителен ефект има и Хагската спогодба за отлагането на репарационните задължения на България, сключена през 1930 г.

 Кабинетът на Ляпчев е изправен пред ред предизвикателства във външната политика. В резултат на вътрешното умиротворяване на страната се подобряват и резултатите на международната арена, което е ясно забележимо от получените заеми. Предвид териториалните загуби във войните и нерешения национален въпрос Андрей Ляпчев е автор на доктрината “за мирна ревизия” на границите – линия, която е основаната за българската дипломация до Втората световна война. България следи внимателно противоречията между “Великите сили” и чрез дипломация се стреми към възвръщане поне на част от своите изконни земи, заграбени от съседите. Това обаче не може да е на всяка цена. Когато при преговорите за т. нар. Пиротска спогодба през 1930 г. от югославска страна е предложено България да получи обратно Цариброд и Босилеград, но в замяна да ликвидира ВМРО и да декларира отказ от Македония, външният министър Буров заявява, че при Ляпчев подобно решение е невъзможно.

В качеството си на обигран дипломат премиерът има своята заслуга за сключения през 1930 г. брак на цар Борис III с италианската принцеса Джована Савойска, дъщеря на крал Виктор Емануил. Събитието е символичен, но значим пробив в международната изолация на България след Първата световна война. Сближението с Италия притеснява Югославия и засилва българските позиции на Балканите.

Андрей Ляпчев си отива от този свят на 6 ноември 1933 г. след тежко заболяване. Както пише цитирания по-горе Григор Василев, „.. цялата политика на Ляпчев беше реформи, строежи, стопанско съвземане, политическо заздравяване, следване на външна политика, която българският народ дълбоко схваща по здрав инстинкт. Ляпчев умря като велик човек. Никакво описание не би могло днес да предаде самообладанието и величието на Ляпчев в последните му часове…”