| | |

„Вистински антифашисти“ во земја во која немало фашизам?

Пишува: Д-р Виолета Радева, специјално за Faktor.bg

Всяка година по това време избухват непримирими страсти, представителите на набиращата все по-голяма мощ лява и неолиберална вълна започват вече в кресчендо да повтарят, че убитият от комунистите-терористи ген. Христо Луков бил фашист и Луков марш подхранвал „фашистките“ тенденции на антикомунистите. И няма значение как различните перца от уж демократичното политическо ветрило се самопредставят – дали като център-дясно, като „социалисти“, като „нито леви, нито десни“, като „националисти“ и т.н., всички те сякаш са си плюли в устата и не нарушават онова споразумение от вече много далечната и непозната за младите хора епоха на „Кръглата маса“, когато комунистическата номенклатура, извършила вътрешнопартийния преврат на 10 ноември 1989 г. и действалата под нейно ръководство и в пълен синхрон тъй наречена „опозиция“ (дисиденти), се споразумяха да не пипат нито символите на руско/съветския болшевизъм, нито да търсят отговорност за престъпленията на управлявалата половин век с физически и идеологически терор Българска комунистическа партия. Благодарение на това 

съзаклятническо споразумение,

 което ни се представяше като път към национално помирение, днес българското общество е много по-дълбоко разделено, много по-трудно палачи и жертви, както и децата на палачите и децата на жертвите намират път едни към други, могат да разговарят и да търсят общи решения. Стигна се дотам, та след съответни „консултации“ на определени политици с техни „приятели“, посолството на САЩ в България през 2021 г. побърза да „вземе отношение“ и то! Някой да е чувал досега то да осъди полагането на венци пред паметника на несменяемия 35 години комунистически диктатор Тодор Живков? Да протестира срещу болшевишко-русофилските сборища на язовир „Копринка“, край  Жабокрек или на Бузлуджа, макар там да се развяват руски знамена и да се носят портрети на престъпници и кръволоци като Ленин, Сталин, Че Гевара? 
И днес се сблъскваме отново със същите 

загрижени за „демокрацията“ родни издънки на червената номенклатура,

 овладели вече почти изцяло сферите на политиката, икономиката и съдебната система у нас. На думи – първи демократи! На практика – демагози и пазачи на болшевишко/руското статукво! 
Най-пресният пример ни дава София и нейният нов, представян ни като носител на нов морал и нови ценности кмет – син, внук, племенник на две мощни фамилии на висши офицери от репресивните структури на всемогъщата преди (а и днес все още!) Държавна сигурност. В духа на БКП/БСП, в духа на предишната кметица на столицата той също НЕ РАЗРЕШАВА провеждането на Луков марш! Едно са лесните предизборни приказки, друго са действията. Момчето на Държавна сигурност В. Терзиев не измени на потеклото си, на възпитанието си, на кастата си! 
Дали тези, уж десни столичани, които го избраха на този висок и много отговорен управленски пост, са си въобразявали, че ще получат нещо друго?! Едва ли! Пълната безпомощност на спечелилата местните избори в София тройна коалиция стана пределно видима не само за нейните жители, стана очевадна и за цяла България. 
С какво им пречи на розово/червено/зелените неолиберали ген. Христо Луков и  организираният с огромни усилия и при невероятна съпротива марш в негова памет ? 
 Защо пенсионираният генерал Христо Луков, герой от войните за национално обединение, убит по заповед от Москва от комунистите-терористи Виолета Якова и Иван Буруджиев, известни като „черните ангели“, да е „заплаха“ за „демократичните ценности“, а болшевиците, на чиято съвест лежат милиони невинни избити, да се съвместяват с тези „ценности“?

Левичарските нацисти во Софија кренаа плакати со ликот на терористката Виолета Јакова низ улиците во бугарскиот главен град и упатија закани за стрелања

Нека да си припомним някои исторически факти, удобно забравяни от обединените номенклатурно-дисидентски сили, за да разберем

с какво им пречи споменът за ген. Христо Луков

 През февруари 1941 г. България е поставена пред дилема: да пропусне 300-хилядната германска армия към Гърция, или да бъде прегазена с всички злощастни последици от това. Тогава опозиционни политици съгласуват декларация, която да представят на цар Борис. Искането е да бъде отказано преминаването на германските войски през територията на страната. Което означава война. Политиците са Г. М. Димитров и Никола Петков от БЗНС-Пладне, социалдемократът Кръстю Пастухов, народняците Петко Стайнов и Атанас Буров, комунистите Иван Пашов и Димитър Дечев, звенарят Кимон Георгиев, Стоян Костурков от Радикалната партия, Никола Мушанов. 
Според историкаСтефан Дечев историята ни учела, че „трябва да се заложи на единодействието в името на цели, които… са… нито леви, нито десни, нито сини, нито червени“. Противното било „правоверна политическа гнусливост“. А така изразеното „авторитетно становище“ говори на обикновения човек за користолюбие и властолюбие – компромиси на всяка цена, без оглед на принципи и морал. Нещо, което наблюдаваме с погнуса днес. Същият преподавател на бъдещите учители по история се гневеше преди време, че в последните години се почитал подвигът през Втората световна война на пилота Димитър Списаревски, както и дейността на някогашния софийски кмет Иван Иванов. Възмущаваше го това, че се преоценявала личността на цар Борис, че се отдавало внимание на думите на Дянко Марков. Всички те били „националисти“ в смисъла и духа на комунистическото определение „фашисти“. За него било „проблематично“ изучаването на комунистическия режим в българските училища. 
Това, че комунистите, след като са поставени на власт от окупиралите ни съветски войски, се обявяват за „антифашисти“, не е оправдание поне за историците да говорят за някакъв

 измислен „монархофашизъм“

Ще цитирам д-р Стойчо Грънчаров, автор на раздела „1919-1944 година“ от „История на България, С., 1994 г.: „Можеше ли в България да няма фашизъм, след като Коминтернът навремето беше казал, че има и че тази постановка беше преповторена безброй пъти от Г. Димитров, от В. Коларов и от наследилите ги комунистически водачи?! Така България се сдоби с най-оригиналния фашизъм в света… На България все ще се случи да е първенец по антивъстания. В нея феодализъм може да не е имало, но е имало единственото в света победило антифеодално въстание начело с Ивайло. Фашизъм нямаше, но в България се било провело първото антифашистко въстание в света – Септемврийското от 1923 година. По едно време според марксистката историография се оказа, че през 1923 г. е имало две антифашистки въстания – едно нулево и едно първо. Опитите за въоръжена съпротива на земеделците срещу преврата бяха наречени Юнско антифашистко въстание, но то не получи номер, защото „първо” трябваше да бъде организираното от комунистите.” 
Това, че и досега комунистите продължават да говорят за фашизъм или монархофашизъм в Царство България едва ли може да изненадва някого, защото, ако е нямало „фашизъм”, то естествено е нямало и „антифашизъм”. Нямало е и „антифашисти”, а онези, които са били из шумака с оръжие в ръце, са терористи и чужди оръдия.
Защо червените историци бягат като дяволи от тамян от 

истинското наименование на Хитлеровата идеология – националСОЦИАЛИЗЪМ,

 както и от отговора на въпроса какви са изворите на тази идеология?
Отговора можем да намерим в думите на друг историк – проф. Милен Семков. В поредица от статии в излизалия в началото на 90-те години на ХХ век в. „Свободен народ” известният учен анализираше идеологическите характеристики на марксизма-ленинизма. Там, между другото, той твърдеше: „По всички показатели за тоталитарна система комунизмът и фашизмът си приличат — те са огледални образи, близнаци, лявата и дясната ръка на една антидемократична система. Не е случайно, че между тях е поставян знак за сходство още през 20-те години… Френският историк М. Бомон поставя въпроса: „Без Ленин биха ли съществували Мусолини и Хитлер?“ и отговаря, че Рим и Берлин само следвали пътя на Москва, че „диктатурата на пролетариата откри пътя на другите диктатури“. 
Показателен факт за характера на целия процес по преминаване към многопартийна система и към пазарно стопанство е, че тази поредица беше спряна по изричното настояване на лидера на БСДП д-р Петър Дертлиев. Аргументът му беше, че той е и си остава марксист!

Последователният противник на комунизма Владимир Буковски, прекарал 12 години в съветски изправителни лагери, затвори и психушки (лудници за несъгласни с режима – бел. моя) и разменен през 1976 г. за генералния секретар на чилийската комунистическа партия Луис Корвалан, от десетилетия повтаря, че въпросът не е само да приключим с комунизма, защото той от само себе си ще свърши. Въпросът е 

да бъде осъден, да се състои в Москва процес по подобие на Нюрнбергския, 

който да разкрие и разобличи престъпленията и философските основи на това „страшно явление”, унищожило стотици милиони хора по цял свят. „Върхушката разбра какво ще загуби с подобен процес – твърди Буковски, – но в по-голяма степен против това беше Западът.” Можем да не се съмняваме в думите му, че стотици телеграми от цял свят са били изпратени до Борис Елцин, в които се настоявало да не се правят такива процеси, да не се отварят архивите, да не се разкриват тези престъпления. „Не само защото целият свят беше обвързан с Москва (а това бе факт в много по-голяма степен, отколкото си мислехме) – продължава Буковски, – но и по идеологически причини. Един от лидерите на социалистите на Запад пише на Горбачов: „Крахът на социализма на Изток ще доведе до криза на тази идея на Запад, а ние не искаме това да се случва“. 
В нееднаквото отношение към комунизма и към германския националсоциализъм и италианския фашизъм на претендиращата за демократичност, морал и справедливост световна общественост прозират лицемерие и корист. Както през 1993 г. ми обясни в конфиденциален разговор виден американски професор, гостуващ у нас по покана на свои колеги юристи, те, тоест САЩ, подкрепят и подпомагат номенклатурните кадри на БКП, защото били образовани, знаели езици, познавали Запада, а и парите били у тях! Същите тези кадри или техните синове и дъщери станаха стипендианти на Сорос, оглавиха фондация „Отворено общество” и много щедро се ползват от нейния ресурс, специализираха в САЩ, във Великобритания, нароиха партийки, създадоха всевъзможни неправителствени организации, съсредоточили са огромен финансов ресурс и упражняват в голяма степен контрола над обществените структури.
Въпреки обявяването през 2000 г. на комунистическия режим за престъпен, 

 земята ни е покрита с паметници на терористи и предатели, както и на съветските окупатори

 Символите на болшевизма можем да срещнем навсякъде. Преименуваните в „социалисти” довчерашни комунисти се гордеят със своята над 120-годишна история. Те нито се отказват от своето терористично и тоталитарно наследство, нито поне са се извинили за жестоките репресии, на които в продължение на половин век като единствени управляващи бяха подложили милиони българи и техните наследници от второ и трето поколение. Множат се поклонниците на архизлодеите Ленин и Сталин, на садисти като Че Гевара. Червени професори и академици свободно пропагандират комунистическата идеология в рамките на своите „научни” проекти в БАН. 
Представете си същите като у нас официални комунистически изяви, същото легитимно участие на хитлерови привърженици в обществения, политическия и културния живот на днешна Германия! По подобие на отколешните си учители от север, нашите „преоблечени“ идеологически деца на червената номенклатура, част от репресивните органи, от политбюровската върхушка, снахи и любовници на властниците от времето на цъфтящия социализъм, искат да ни наложат 

нова диктатура, този път не пролетарска, а олигархична;

 диктаторът няма да е генерален секретар, а президент-наместник на руския. 
За какви „истински антифашисти“ и „демократи“ можем да говорим при положение, че на 26 януари 1945 г. отечественофронтовското правителство приема Наредба-закон за защита на народната власт, много по-свиреп от Закона за защита на държавата от април 1924 година?! В него ръководителите и членовете на всяка организация, която „си поставя за цел събарянето, подравянето или отслабването властта на Отечествения фронт, се наказва със строг тъмничен затвор или смърт”. А политбюро на ЦК на БРП/к/ по предложение на министъра на вътрешните работи Антон Югов замисля да създаде бойни отряди под егидата на милицията. 
И последно. Да видим кои са тези „истински антифашисти“, които някои историци и политици противопоставят като контрапункт на забранения Луковмарш? Сред тях без съмнение има достойни хора. Част от тях са обаче толкова компрометирани като политици и като държавници, че самата мисъл да бъдат обявявани за „герои“ е кощунствена. Да, някои се превърнаха в мъченици. Някои изкупиха своето политическо късогледство, своето участие в лелеяния от Коминтерна Отечествен фронт със смъртта си, а други – с дълги години затвори и лагери. 

Кой е например „истинският антифашист“ Кимон Георгиев? 
Професионален превратаджия, унищожител на партиите. Лично Сталин посочва Кимон Георгиев за министър-председател на първото отечественофронтовско правителство. В интервю пред В. Бояджиев старият превратаджия твърди, че се е сближил с комунистите, когато след падането му от власт в началото на 1935 г. бива интерниран за кратко на остров „Света Анастасия”. По думите му през 1943 г. болшевиците отново го потърсили, вероятно заради „заслугите” му в подготовката и правенето на успешни преврати. Трябва да се помни, че когато става министър-председател след 19 май 1934 г., под негово ръководство е суспендирана Търновската конституция. Кьор Кимон, както е разпространеното му прозвище, е човекът, работил систематично за ликвидирането на парламентаризма, като забранява всички партии и имуществото им бива отнето. Особено жестоко преследва дейците на ВМРО. Като министър на външните работи и вероизповеданията установява дипломатически отношения със СССР и поддържа извънредно тесни връзки с Югославия. От 1945 г. е несменяем депутат, а от 1962 г. до смъртта си през 1969 г. е заместник-председател на Народното събрание. На два пъти е вицепремиер – от 1946 г. до 1950 г. и от 1959 г. до 1962 г. Вярното оръдие на Кремъл е възнаградено с най-високи отличия на комунистическа България, не е забравен и неговият зет Гиньо Ганев, също несменяем парламентарист. Проф. Диньо Шарланов в личен разговор ми беше казал, че Кимон Георгиев е съветски „агент за влияние“. Същото по-късно потвърди и комунистът акад. Георги Марков.

На 5 октомври 1944 г., след приемането на Наредбата-закон за т.нар. народен съд, ЦК на БРП/к/ е посетен от секретаря на БЗНС Георги Михов Димитров (Гемето), който е английски и сръбски шпионин. Ще цитирам част от доклада, изпратен до неговия съименник и идеологически събрат в Москва Георги Михайлович (Димитров), отнасящ се до това посещение: „Той ни заяви, че пладненци – това са аграрни социалисти, че те се борят за нов социален строй и че тяхната идеология е близка до нашата. По линията на вътрешната политика не вижда причина за разногласия и борба между нас… Те също са революционери и няма да се спрат пред разстрели, ако това е нужно. Обаче предпочитат процедурата на народния съд”.
 Но Гемето явно слабо познава манталитета на братовчедите си комунисти. След като престават да се нуждаят от параван, те не желаят да имат край себе си конкуренти, независимо от това, че споделят техните ценности и притежават същия революционен плам. Г. Михайлович от Москва нарежда геметовщината да бъде унищожена, тъй като била „най-големият враг”. Поставен под домашен арест, Г. М. Димитров успява с помощта на английски офицери да се укрие във вилата на американския дипломатически представител Мейнард Барнс. След натиск от страна на САЩ и Великобритания, на 5 септември 1945 г. Гемето, заедно със съпругата си и  придружен от Барнс, излита с американски военен самолет на Запад. Гемето се оказва неудобен най-вече за СССР и е свален от поста главен секретар на БЗНС „Пладне” по искане на съветския ген. Сергей Бирюзов. Натискът на съветския губернатор вероятно е продиктуван от това, че Гемето е английски шпионин, а не съветски. 
  Не такава е съдбата на Никола Петков. С гибелта си той изкупва трагичната вина, която носи като един от подписалите Наредбата-закон. Когато е обявен за „враг на народа”, той споделя с народния представител от БЗНС Дичо Томаров, че търсил смъртта си, „защото само по тоя начин му оставало да се реабилитира, задето оставил на 9 септември на неговия гръб комунистите да се укрепят на власт”.

Няма да коментирам комунистите Иван Пашов и Димитър Дечев. Ще спомена само, че проф. Петко Стайнов се сближава с превратаджиите от „Звено“ и влиза в Отечествения фронт, създаден от комунистите по нареждане на Москва. Участниците са онези „полезни идиоти“, от които се нуждае Сталин. След деветосептемврийския преврат П. Стайнов е министър в отечественофронтовското правителство на Кимон Георгиев, а по-късно член на Националния съвет на Отечествения фронт.
Болшевишките оръдия, тъй наречените отечественофронтовци, успяват да ликвидират в „неотговорните дни и нощи“ и чрез т.нар. народен съд най-интелигентната и предприемчива част от българите в цялата страна. Обявени за „безследно изчезнали”, хиляди българи са избити по нощите в оврази и край келяви шубраци, нахвърляни полумъртви в плитки ями, посечени, обезглавени, рязани и душени. От тях 18 хиляди души са с висше образование, а 8 хиляди – със средно! Кога приключва своята „високопатриотична работа“ българският  „народен съд”?  През април 1945 г. – преди края на Втората световна война, преди на 20 ноември 1945 г. да е започнал международният трибунал срещу ръководни политици на Третия Райх в Нюрнберг. Според Лондонското споразумение на съд трябва да бъдат изправени отговорните за военни престъпления и за престъпления против човечеството. 

За такива деяния ли са съдени „фашистите” у нас?

  Какво военно престъпление е извършил например народният представител Димитър Пешев?
Какво военно престъпление е извършила писателката Фани Попова-Мутафова?
Какво военно престъпление е извършил историкът Димитър Съсълов?
Какво военно престъпление е извършил ректорът на Софийската духовна семинария архимандрит Николай Гаврилов Кожухаров? Или главният редактор на в. „Църковна независимост” архимандрит Стефан Николов?
Какво военно престъпление е извършил директорът на Народната библиотека Райчо Райчев?
Какво военно престъпление е извършил художникът Александър Добринов?  Или художникът Александър Божинов?
Какво  военно престъпление е извършил журналистът Стефан Танев?
Всъщност, замисълът за тази безпрецедентна разправа с елита на един народ,  каквато не си е позволила нито една друга цивилизована държава в Европа, е още от 17 юли 1942 година. В точка 9 от програмата на ОФ е записано: „Народен съд над виновниците за досега водената катастрофална политика и за всички провинени в изстъпления над народните борци и мирното население на България и окупираните земи”. Но терминът „народен съд” се появява по-рано, през септември 1941 г., в документите на БРП/к/! При това българските слуги на Сталин тогава заявяват, че „тоя съд ще бъде безпощаден”!
Ако трябва да говорим за „истински антифашисти“, макар в България да няма фашизъм, то това са убитите без съд и присъда от комунистите Данаил Крапчев и Йордан Бадев.
Поразително е, че, сякаш провиждайки в бъдещето, на 18 януари 1928 г. Данаил Крапчев публикува във в. „Зора” статията си „Филоксерата на демокрацията”. В нея пророчески изрича: „Демагогът за всяко извършено вече деяние може да изкалъпи закон, под ударите на който да паднат неговите политически противници. Тръгнал по пътя на ласкателството, неговата задача е лесна: той ще измисли, да речем, някакъв „народен съд”, за да поласкае пак масите, и ще гони своята пъклена цел – да унищожи своите политически противници”.

„Желязната метла”,

 по израза на московския агент Георги Михайлович Димитров, трябвало да помете „авгиевите яхъри на мрачното, подло и порочно фашистко наследство”. А това наследство според платеното Сталиново оръдие е „великобългарският шовинизъм”. Милост няма и не може да има. Да си спомним как, задъхвайки се от комунистическа ярост и плам, „добрият човек” Валери Петров наставлява съратниците си: „… този, комуто съвестта пречи /да смаже един гаден живот/, той не е нито нежен, ни човечен…”
 „Революционната ярост” на комунистите към видни български интелектуалци не е родена след края на войната между братята-близнаци Сталиновия СССР и Хитлерова Германия. Присвоили си ролята на Немезида Наказващата, комунисти-терористи, щедро заплащани от Москва, създават в началото на 1943 г. бойна група с ръководител Славчо Трънски, чиято задача е  убийството на видни личности. Тяхна жертва става ген. Христо Луков, убит пред очите на невръстната си дъщеря. На 15 април 1943 г. терористите Никола Драганов и Йордан Петров застрелват пред входа на адвокатската му кантора народния представител, публициста, социалдемократа Сотир Янев. Бруталната психопатка Митка Гръбчева и Величко Николов ликвидират на 3 май 1943 г. бившия началник на полицията полк. Атанас Пантев, който по това време е адвокат. Терористите правят неуспешен опит да убият журналиста Данаил Крапчев, когото раняват тежко и го секат, както русофилите са секли Стефан Стамболов. В списъка им за ликвидиране са също журналистът и дипломат Йордан Мечкаров; литературният критик Йордан Бадев; народният представител, белетристът, директорът на в. „Слово” Тодор Кожухаров; проф. Георги Генов; адвокатът социалдемократ д-р Петър Джидров. Това не е нещо ново за 

обсебените от бесовете комунисти

 БКП поставя основите на нелегалната си военна организация още с началото на болшевизацията си (май 1919 г.). Червеният терор, убийствата на набелязани „врагове” се превръща в практика, достигнала своя апогей непосредствено след  9 септември 1944 година. 
По най-отвратителен начин са умъртвени всички онези, които имат и авторитета, и интелекта, и опита, и решителността да се противопоставят на манипулативната пропаганда, на болшевизацията, на сталинизацията, на превръщането ни в по същество шестнайсета съветска република. 
Измъчвани и убити без съд и присъда са обществени фигури, играли значителна роля в културния и духовен живот на Царство България. Сред тях е писателят-фейлетонист и карикатурист Райко Алексиев, един от славните „Българан”-овци, редактор на популярния хумористичен вестник „Щурец”, излизал от 1932 г. до зловещата 1944 година. Негови екзекутори са Лев Главинчев и Георги Боков. Друг изрод, Станислав Бъчваров, с псевдоним Вихров, станал партизанин на 26 август 1944 г. отива на 10 септември с помагач в дома на хумориста Борис Руменов (Борю Зевзека), арестува го и го убива в Борисовата градина. Тялото му хвърлят в реката. Убит е и Ненчо Илиев-Сириус, редактор на хумористичното списание „Смях”, главен редактор на сп. „Българан” след Първата световна война, автор на 19 книги с разкази, фейлетони, биографии, документални очерци. 
Комунистите не само избиват цвета на интелектуална България. Те осъждат на забрана и на забрава творческите постижения на забележителни, с европейска и световна значимост учени и творци, отрекоха, осмяха  и се подиграха с духовните им завоевания. Колцина днес са чували и познават например творчеството, включително и поезията на Христо Огнянов, оцелял по една случайност, тъй като е бил кореспондент на в. „Зора” в Германия? Какво знаем за неговата преподавателска работа в Сиракюзкия университет в САЩ, за неговата история на България, единствена имала честта да излезе в престижно западно издателство? Намират ли се по лавиците на българските книжарници неговите стихосбирки „Южни ветрове”, „Пътешествие”, „Асизки сонети”, „Превъплъщения”? 
Кой е запознат със задълбочените размисли върху философията на историята на забележителния интелектуалец Стефан Попов, един от най-видните наши политически емигранти? С неговите проникновени анализи на българската съдба? Много преди Вл. Буковски той изразява непоколебимата си убеденост, че 

Хитлер и Сталин са братя в злото 

и единствената разлика е в това, че докато националсоциалистите виждат като враг непълноценните според разбиранията им етноси, то комунистите, обратно, ликвидират най-издигнатите, най-надарените, най-творческите слоеве от собствените си нации. 
Стана ли наистина основа за преосмисляне и преоценка на земетръсния период от царуването на Царя Обединител Борис III мемоарно-биографичният труд „Корона от тръни” – духовна рожба на изгнаника, на журналиста от списание „Paris Match”, на автора на „Проектът Манхатън” Стефан Груев, син на убития началник на царската канцелария Павел Груев? Не!
За съжаление преди 34 години, след вътрешнопартийния преврат на 10 ноември 1989 г., в Софийския университет и в БАН изглежда имаше повече честни историци, които обективно преценяваха събитията от новата българска история – хора като проф. Николай Генчев, проф. Милен Семков, проф. Вера Мутафчиева, проф. Стефан Дойнов, проф. Константин Косев, проф. Диньо Шарланов, д-р Стойчо Грънчаров и други, за разлика от голяма част от днешните – ученици на Искра Баева и нейните подобни историци-идеолози.



Слични Објави