ЗАБРАНЕТИТЕ СВЕДОШТВА НА ОСНОВАЧИТЕ НА ОРГАНИЗАЦИЈАТА

Нивните спомени кои и по 125 години се забранети во македонските југокомунистички учебници по “историја”. Забранети, само затоа што шестмината великани се идентификувале себеси како Бугари по народност и пишуваат во спомените си, дека во Македонија, мнозинското население е бугарско.

Еве што кажале самите основачи во своите спомени (без превод)!

Д-р.Христо Татарчев

“Разисква се надълго върху целта на тая организация и по-сетне се спряхме върху автономията на Македония с предимство на българския елемент. Не можехме да възприемем гледището “прямо присъединение на Македония с България”, защото виждахме, че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на Великите сили и аспирациите на съседните малки държави и Турция. Минаваше ни през ума, че една автономна Македония сетне би магла по-лесно да се присъедини към България, а в краен случай, ако това не се постигне, ще може да послужи за обединително звено на една федерация на балканските народи. Одринско, доколкото си припомням първоначално не влизаше в нашата програма, и мисля, че по-сетне се замисли да се включи и тя област към автономна Македония.Като се установихме върху целта на нашата организация, в същата среща се заловихме да изработим устава на организацията. Имахме на ръка един том “Записките” на Захария Стоянов и от тях взехме за образец устава на Българския революционен комитет. “Христо Татарчев – “Първият централен комитет на ВМРО”, София, 1928 годинаhttp://www.strumski.com/biblioteka/?id=454

Даме Груев

“Сега вече разбрахте, че става дума за самите нас, които сме подписани по-долу и за нашата родина – Македония. На всеки е известно, че тази страна е населена в мнозинството от славяни, и то – българи.Напоследък, въпреки всички обещания, че дружеството и държавата ще ни издържат само заради науката, ние видяхме как дружеството “Св.Сава” изгони от пансиона на дружеството трима ученици, а полицията изгони двама от тях извън страната, само защото се бяха осмелили гласно да заяват народността си.Това скорошно събитие ни изгори на сърце, защото тъй като тях изгониха като българи, останалите от нас не са такива каквито бяха тие, значи ние не сме българи, а тогава ние сме – сърби.Зарем ние срби?! Ние, с които винаги сме били третирани като българи тук, които сме наричаме “българи” от тукашните малки деца… Ние можем само да се възхищаваме на такова смелост от тези, които ни наричат “сърби”, като тие с това правят правят нищо друго, а нараняват сърцето, както на нас, така и всеки македонски патриот…Кръвта не е вода, казва сръбската народна поговорка… и нека всеки сърбин да знае, че так както всеки сърбин би предпочел да даде главата си, отколкото да промени гордото си име – Србин, по същия начин всеки българин ще защити своята народност до последната минута на всяка чужда атака.”Даме Груев – “Адреса бивших питомаца Друштва Св. Саве, родом из Македониjе – Српскоj народноj Скупштини”, публикувано в “Грађа за Историју Македонског Народа”, Том V, Книга I, Белград, 1988 годинаhttp://www.strumski.com/biblioteka/?id=660

“Ви зборувам наполно искрено, србите дадоа поводи за создавање на таква ужасна атмосфера; бугарите во Македонија се држат полојално отколку грците и србите, можеби затоа што, нашите таму се мнозинство и ние чувствуваме солидна морална почва под нозете.””Таму сега е многу, многу лошо; расположението на духовите е до висок степен напрегнато и тревожно… Сега уште како и нашите, и србите се воздржуваат од крајности.””Вие знаете дека е возможно едно всеобшто клање на борбите во Македонија. Во градовите, паланките и големите села, бројот на осознаените бугари е многу голем… Србите ние би можеле сосема да ги истребиме, но и ние ќе ослабнеме во тоа безумно и безцелно Вартоломеевско клање.”Даме Груев – “Антагонизмът между християнските населения в Македония и Вътрешната Организация. Едно интервю с Дамян Груев”, публикувано във в-к “Ден”, брой 391, София, 17-ти януари, 1905 годинаhttp://www.strumski.com/biblioteka/?id=444

Иван Хаџи Николов

“Солун, благодарение на своето местоположение, като естествене излез на цяла Македония към морето, беше станал не само търговски, но и просветен център на българите в Македония. На ред с цвятущите търговски фирми, като тези на: братя х. Мишеви и Никола п. Стефанов от Велес, на братя Христо и Дим. Златареви от Кукуш комисионерските къщи на братя Дамян Петрови, Пиперкови, братя Куситасеви и Мурджев от Прилеп и други, се издигаше и Солунската мъжка гимназия, отдето излязоха най-добрите македонски синове. Там (в Солун) се стичаха всички по-събудени македонци българи от вътрешността, за да разширят своето образование и бъдат полезни на своята родина, която имаше толкова голяма нужда от просветени хора. Поради оживените търговски връзки с чужбина, в Солун лесно проникваха свободолюбивите идеи на западна Европа и патриотичният дух на свободна България. Те се разпространяваха главно между младата и родолюбива интелигенция. Благодарение на тези свои предимства Солун може да застане начело в борбата ни за политическо освобождение. Там бе създадена от група младежи идеалисти революционна организация, на която бе съдено да изиграе грамадна роля в македонското движение.” Съглеждайки големата опасност която застрашаваше българщината в Македония, от засилващата се сърбска пропаганда, която от-давна вече бе минала границата на Шар Планина, група интелегентни и родолюбиви младежи се събраха да обсъдат средствата за борба срещу това зло. На 23 октомври 1893 те решиха да турят основите на една конспиративна организация, която да гледа и организира българите в Македония за успешна борба срещу гръцката и сръбската пропаганди и крайната цел на която беше създаването на “Автономна Македония”.Иван Хаджиниколов – “Начало на революционната организация в Македония”, публикувано в “Алманах “Македония”, София, 1931 годинаhttp://www.strumski.com/biblioteka/?id=1446

Андон Димитров

“Същата 1893 г. през месец октомври туривме основите на ВМР организация с девиз “Aвтономна Македония” и “Македония на Македонците”… Аз се нагърбих с още три часа седмично в идадието. В началото у мене се записаха около 50-60 ученици. При гръцкия учител M.Jean, който беше и драгоманин в меарифското управление, се бяха явили само 10 души желатели. Това възбуди завистта на колегата. Той не можа да се стърпи, та един ден ме запита: “Защо у мене има само 10 ученици, а у тебе, повече от 60?” Отговорих му: “Защото от гръцки се интересуват само ония турчета, които са от места, гдето има гръцко население, а от български — които са между българска среда. Ето мерилото на българизма и гърцизма в Македония”- казах му аз шеговито. По-голямата част от моите ученици бяха помачета (българи мохамедани). За тях българският език, като майчин, беше много лесен. Те още първата година привикнаха свободно да четат. Между тях имаше и солунски дьонмета*, и албанчета, които хранеха особени симпатии към българите..През 1902 и 1903 г. до деня на въстанието – 20 юли 1903 г., преследването на българското население бе неописуемо. На нас, адвокатите полицията ни бе забранила да пишем заявления до административните власти. Имах случай да видя дълбоките рани в ребрата под мишниците на един селянин, българин от полските села, причинени от горещи яйца.През ноща срещу Св.Илия (на 20-ти юли 1903 г. стар стил) цялото битолско поле бе осветено: горяха купи от сено и кулите по бейските чифлици. Аз живеех на входа на една бездънна тясна уличка, населена почти цялата с турски семейства. Слушахме жените им да викат под тях да не излизат на широката улица, защото повече от 2000 български комити, които са събрани над селата Магарево и Търново, ще нападнат града и ще го запалят. Чуваха се даже и гласове да се приберат при мене като българин.На следуюшия ден се узна, че българите са обявили въстание в целия вилает…Когато покойният екзарх Йосиф I направил първата визита на Хилми паша и между другото поискал от последния да бъдат назначени за съдии и българи младежи, които притежават законния ценз, както има арменци, гърци и пр., според направения ми тогава комплимент лично от екзарха Хилми паша му бил казал, че имало 50 души българи съдии. На учудването на екзарха Хилми паша побързал да му отговори, че Андон Димитров, който е сега в перенското съдилище, струва повече от 50 души, но е малко упорит (муаннид). Екзархът си обясняваше тези думи на Хилми паша, че на последния не е много приятно да има чиновници националисти, за какъвто минавах аз. И действително между младотурците аз си бях спечелил името – справедлив съдия, но фанатик българин.Андон Димитров – “Спомени”, публикувано в “Борбите в Македония и Одринско (1878-1912)”, София, 1982 годинаhttp://www.strumski.com/biblioteka/?id=1709

Петар Поп Арсов

“Страшните конфликти, които произлязоха от изкусната игра на австрийската дипломация, се разразиха главно в Македония, дето се дойде дотам, щото руски консули с камшик в ръка караха българските селяни да стават сърби! Българите в Македония бяха третирани като судански негри, които по волята на руския цар трябваше да се подарят на Сърбия за наказание на непослушна България, станала опасна като авангард на Австрия за руските интереси към Цариград.По тоя начин руската дипломация съвсем недвусмислено и безвъзвратно рушеше онова, което бе създала в Сан Стефано и го бе запечатала с кръвта на стотици хиляди руси – обединението на българското племе. От чисто български македонският въпрос се обърна на междубалкански: върху Македония засилиха своите претенции не само сърби, които нямат никакъв сънародник там, но и гърци, и румъни.””Бруталната политика на посърбяване, която отричаше всяко човешко достойнство у македонските българи и жестоко нараняваше националното им чувство, явно покровителствана от представителите на руския цар и активно подпомагана от правителството на турския султан, което изкуствено създаваше афери и тикаше българите по затвори и заточения, отнемаше им черкви и училища, създаде в душата на тоя милионен български народ една трагедия, която ставаше още по-страшна предвид на това, че посърбяването означаваше не само денационализиране, ами и повръщане на македонските българи под ведомството на гръцката патриаршия, против която бяха водили дългогодишна кървава борба и едва се бяха изкопчили от вампирските й нокти. Лозунгът беше: Далеч от България! Не за това, че тя бе виновница за положението в Македония, ами защото всяко подозрение за нейна намеса можеше да напакости и ней, и на делото, което трябваше да си запази своя чисто вътрешен македонски характер. Върху тези ясни и точно определени основи се образува първият таен Комитет за придобиване политическите права на Македония, дадени й от Берлинския договор, от който сетне се разви тъй наречената Вътрешна м[акедонска] р[еволюционна] организация.” Петар Попарсов, “Произход на революционното движение в Македония и първите стъпки на солунския “Комитет за придобиване политическите права на Македония, дадени й от Берлинския договорhttp://strumski.com/biblioteka/?id=1066

Христо Батанџиев

“Батанджиев учителствал в гимназията до 1911 г., а след това заемал само секретарската длъжност в общината и митрополията. На тази длъжност го заварила и започналата на 16 юни 1913 г. Междусъюзническа война. След разгрома на малобройния български гарнизон в Солун, командван от майор Велизар Лазаров, и след окончателното му завладяване от гърците е арестуван и заедно с над 1000 българи от града са изпратени на заточение на островите Трикери и Итака в Егейско море. Хр. Батанджиев заедно с българския архимандрит Евлогий е трябвало да бъдат стоварени на остров Трикери, където намират смъртта си много българи (войници и цивилно население). Заедно с него на кораба е имало още около 75 души българи от Гумендже. За арестите на солунските българи и започналите убийства и погроми в българските квартали, черква, банки, хотели, ханове, ресторанти, училища и читалища разказва в спомените си и съгражданинът на Батанджиев Хр. Шалдев. Той също е грабнат от дома си и натоварен в същия кораб, където се намирал и Батанджиев. Шалдев бил затворен в друго помещение, а не където е бил Батанджиев, но вестта за погубването му скоро стигнала и до тяхната килия. Шалдев разказва в спомените си: „На утрото след първонощното пътуване, качилите се на палубата другари ни донесоха новината, че архимандрит Евлогий бил хвърлен в морето, а според думите на матросите сам се хвърлил във водата като самопобъркал се. После донесоха новината, че същото е станало с Хр. Батанджиев и касиера на банката.”http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=345:2011-10-21-12-23-40&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61

“Той бе арестуван по обед на 17 юни и затворен в пощенската станция в Топ-Хане. В 7 часа бяха доведени още четири войници от поста пред банката, а заодно с тях и касиерът на банката Илия Неболиев, и счетоводителят Янков. На следната сутрин всички арестувани бълга-ри бяха събрани заедно. Повикаха Неболиев, съблякоха го и му взеха 850 франка. Останалите също бяха ограбени. Всички пленници бяха качени на кораба – Неболиев и Янков – последни. Същия ден привечер прото-сингелът на солунската митрополия архимандрит Евлоги бе доведен заедно с неговия дякон Васил Константинов, докато Георги Дерменджи-ев, първият викарен епископ на митрополията, и секретарят Хр. Батан-джиев бяха качени на друг кораб. Преди пладне на 19 юни няколко гърци от Солун се качиха на кораба, започнаха да се гаврят със затворниците, като им нанесоха побои. Архимандритът бе малтретиран по най-безсра-мен начин. Корабът отплува в два и половина часа следобед. Архимандритът бе хвърлен в морето близо до нос Кара-Бурун. Дадени бяха по него три изстрела и той потъна. Неболиев, Янков и Никола Илиев бяха екзекутирани по същия начин.”[“Политика”, 20 октомври 1913 година (стар стил)]http://macedonia.kroraina.com/karnegi/glava4_3.html