1968 – Празникот на поезијата

Пишува:  Марин Георгиев/Маргиналија

Не знам защо, но все ми се струва че аз тръгнах към него по-рано от другите – Паруш и Таньо. Тръгнах по покана на Борис: първо да се отбием в Перник и оттам – с влака за Рилския манастир. Все още не бях се доизлекувал след операцията на ахилесовото сухожилие. Помня че от време навреме спирах на пътя, лягах в канавката и вдигах крака си да се оттече кръвта, защото от ходенето той се подуваше и ме заболяваше. Може да е било неприлично, но за мен бе наложително. Тревата покрай канавките бе изжълтяла и прашна, полепваше по гърба на ризата ми и по задницата на панталона ми, не виждах полепванията, но ги усещах, ставах, отупвах се и продължавах… Може би това бе и вроденият инстинкт на всяко живо същество, да се отърси от прахоляка на този живот и на този свят, да си чист и пречистен. Не падаше, а още по се натрупваше само праха по обувките ми.

Дали да описвам калдаръма, високите, строги стени на манастира, извисени още повече от белотата на камъка, с който бяха облицовани, а по-нагоре – острите нависнали скали, застлани със зеленината на тревите и наметнати с плътния шал на още по-тъмнозелените борове. А най-отгоре – синият, бездънен кръг на небето, кръг, който не се смалява, а напротив – става все по-голям от дълбочината си, като отражение на необяснимия копнеж на душата към нещо извън нея, извън тази земя и неволно те подсеща за недостижимостта не само на Бога!

И странно – неговата притегателност бе по-силна от гравитацията! Тук, долу, където човекът се мъчеше архитектурно да наподоби неръкотворния храм на природата.

Недостижимата бистра и синя висина над теб те караше да се чувстваш по-малък, по-дребен дори от себе си.

Тук, долу, сякаш подражавайки на безплътността, стъпките кънтяха и откънтяваха понесени от ехото, което се сливаше с безначалността и невидимото, изтеглящо те нагоре пространство, окръжило те отвсякъде. То възвишаваше не само стъпките, леки, отскачащи, като в безвъздушно пространство, но и звукът от тях, повтарян, потретван, пак и пак, до безкрай, от размножаващото ги ехо.

И – аха – да политнеш подире им!

Не, няма да описвам повече, а още по-малко – поетите, стадото лебеди, както ги определяше Далчев, които прииждаха на групи и отвсякъде. По-скоро извираха като мравки. Само че незнайно откъде.

Към стадото се присъедини и нашето плашливо, неуверено в себе си стадце. Бе удобно: изгубени в множеството, ставахме незабележими, анонимни… Най-удобното прикритие за наблюдаващия, който иска да остане незабелязан.

Всеки наблюдаващ наблюдава по своему.

Ето, това, което си спомня Таньо, бях забравил: „Настанихме се на вечерния банкет на една по-странична маса с поглед към другите, за да наблюдаваме събитията и да ги коментираме. И понеже шило в торба не стои, в разгара на празненството запяхме с пълен глас, за да не кажа започнахме да крещим, Чинтуловите стихове от популярната песен: „Дойде време, ставайте, от сън се събуждайте! Доста робство и тиранство, всички на оръжие!” Ех, забелязаха ни, поусмихнаха ни се малко, даже някои по-възрастни поети от съседните маси ни попитаха откъде сме и ни потупаха покровителствено по раменете, след което ни… забравиха. Нов заслужен урок.”

Да, вечерта наистина имаше банкет в ресторанта на манастира. В паметта ми припламват плахите езичета на спомена, че наистина може би пяхме. Но това пеене ще е причина да се наелектризираме до там, че да се случи това, което Таньо така точно дописва по-нататък: „В разгара на вечерта все още неизявеният по това време поет Борис Христов, попрекалил с алкохола, направи някакъв шумен скандал, за което за малко го прибраха в милицията. Нямам спомен какво са го питали там. Но с нас беше и по-големият му брат, един разумен млад човек на име Лазар. Чухме, че този Лазар, не както в библейската притча да се вдигне от гроба след думите на Христос, а сам вдигнал от ареста брат си, като гарантирал за него. Днес Борката живее, както чувам затворено и не обича публичността. Обяснявам си тогавашното му поведение с неосъществения порив за изява. Е, сетне получи с всички дивиденти и изява, и публичност.”

За мен тази сцена засенчва всичките ми преживявания от тази вечер. За пръв път видях приятеля си неузнаваем. То и малко го познавах, но образът на артиста, преизпълнен с жизнерадост, изобретателност и непукизъм за мен рухна, стопи се като медуза на брега, от чиято трептяща красота в морето, сега, на пясъка, не бе останало дори слуз, а само мокро петно, което скоро ще се изпари.

Леко олюлявайки се, Борис стана, опря се с ръце в грубите ръбове на масата и изрече нещо, нещо почти нечленоразделно, изразяващо протест, несъгласие с всичко наоколо, което бе не само нечувана, но и непомисляна дързост за тогава. То бе така внезапно, така неочаквано, така изненадващо, че всеки е запомнил, ако е запомнил, по частица от него. Аз го схванах като насочено срещу властта, ограничаваща личната свобода за изява.. Изричайки го, той се олюля още повече, като че ли уплашен от смелостта си, протегна ръце нагоре, като да се задържи, ако може човек за де задържи о въздуха, и като не можа  – закрещя. Истерично закрещя, пречупи се и се срути на масата, сломен от смелостта си, която като че ли бе изненадала и него самия. Срути се под собствената си тежест; от кула, опитала се да стане по-висока от ръста си – стана купчина пясък, пръхкава пепел. В тази истерия, безсъзнателна, извън контрола му, като че ли имаше усилие да се докаже и еманципира пред себе си, да се реабилитира пред невидим наблюдател – все едно в него или над него. В този миг в паметта ми запълзя кучето от детството, бялото ни куче, което искаше да се изправи и да избяга от яростният съд на дядо ми Марин. Искаше, а не можеше: той така го бе ударил с вилата през кръста, че му бе счупил гръбнака. С всеки опит, кучето само по-силно скимтеше. Дори не можеше да повърне яйцата, заради които дядо го бе наказал така жестоко!

Същият пречупен гръбнак видях пак, по-скоро ме прониза чак до дъното на  паметта, в костния ми мозък; сегашната сцена, дублира онази от детството.

Копоите, които ревностно слухтяха винаги по такива сборища, слети със сенките зад колоните, даже и из гънките на сенките, тутакси  се превърнаха в  хора, сякаш телепортираха своите пратеници: неколцина милиционери се скупчиха над Борис, хванаха го под мишниците и го понесоха – обезволен, омекнал, треперещ; досущ, а може би и наистина болник, стенещ малодушно…

Не, това не бе предишният Борис!

Сегашният свидетелстваше за предишния, пречупен някога; не, той вече нямаше никога да се изправи!

– – – – – – – –

След светкавичната намеса на брат му Лазар скоро Борис го пуснаха.  Неговият бунт затихна, затъкнат в собствения си пушек, като неразгорял се огън във влажни дърва.

Получи се голям облак – малък дъжд; ако трябва да го преведем на езика на съвременната действителност: като гладните стачки на Едвин Сугарев – все ги обявява заканително, все го разкандърдисват умолително и все се намесва медицината спасително.

– – – – – – – – –

Никой, за да не му е неудобно, не отвори пред Борис дума за случката. Не виждах и той самият да се чувства герой в собствените си очи.

Но и очите му като че ли вече не гледаха по прежнему.

С времето пречупеният гръбнак все повече показваше липсата си, липсата на здравина, която държи човека изправен, без да се огъва. Липсващия гръбнак бе някак си маскиран, или трансформиран, пречупеността му, поломената цялостност премина в погледа: Борис никога не те гледаше очи в очи, или ги отместваше, или погледът му потъваше навътре, в себе си, там, дето търсеше дъно, за да се опре на него и да се изправи; но колкото по го търсеше това дъно, то толкова повече като че ли потъваше, изплъзваше се, очите му се разводняваха и губеха и без това слабо наситения си син цвят.

Дали пък нашата гузност не е негласното потвърждение, че у всеки има Бог, дори и в предалите го.

– – – – – – – – – –

Ако този случай го бях описал преди десет-петнадесет години, че и по-рано, с по-голяма точност щях да възкреся станалото. Сега се осланям на общото впечатление, равнозначно на усещане, което възпроизвежда силуети, лишени от конкретната плътност на детайла; всичко ми е като в гъвкаво-лепкав дим, като в смръдлив пушек, виждам като през овлажнели очила.

Но то си и беше задимено.

Както е във всяка кръчма.

НА ДРУГИЯ ДЕН

Макар и ние – търновците, да бяхме заедно, всеки си бе башка (една от любимите думи на Николай Кънчев): ние – тримата (,,с едно лице“ – съкрушително самоироничен израз на Паруш Парушев) личи и от снимката ни:

Дали изразът на лицата ни не е точна илюстрация на намиращите се в ,,небрано лозе“?!

Колкото и да присъствахме, колкото и да искахме да ни забележат, ние отсъствахме: снощният скандал, който всеки от нас преживя и запомни по своему, публично не само се смали, а направо изчезна: в медиите циркулираше друга случка: поетесата Ваня Петкова ударила шамар на Воймир Асенов, за когото се мълвеше че е алкохолик. (И в най-мечтателния си сън не можех да допусна, че след шест години щях да работя с Войчо, както всички го наричаха, в една стая на младежкия вестник ,,Пулс“; Войчо вече не пиеше, не пушеше, слухтеше и донасяше на главния редактор Георги Свежин кой какво казал; слухтенето и донасянето му се превърна в професия до сетните му дни: сменяха се само ония, на които донасяше).

Да, нямахме самочувствие, не знаехме как да се държим, не знаехме и как да се облечем. Мястото виждахме за пръв път, за пръв път виждахме поетите – това, което толкова искахме да станем. Някои разпознавахме, други чак сега узнавахме че ги има. Виждам Ламар, с бяла риза, неизменната му папионка, в чер костюм, подчертаващ сухата му все още стегната фигура; той сякаш излизаше от легендата за себе си – кривокрак, все още подвижен, макар и леко прегърбен – ,,крачи и храчи“, както лаконично и пределно точно изрази видяното Паруш. Разпознахме и Матей Шопкин, също в официален костюм, с бяла риза и вратовръзка, отскоро секретар на СБП по поезията, усмихнат щастливо, макар и необявено официално все още, шушукаше се че ще е един от наградените за най-добро стихотворение в сборника ,,Поезия“, който се издаваше ежегодно на всеки празник (другият май беше Андрей Германов за ,,Есенни нощи“ с изненадващото и непозволено дотогава развреждане на стари рани от трите неуспешни войни за национално обединение). И двете стихотворения бяха с патриотичен характер: след нахлуването в Чехословакия, изгубилата отдавна националната си независимост държава, за компенсация поощряваше патриотичната тематика.

Да, озъртахме се на всички страни, жадни да видим, разпознаем, запомним – тях, столичните знаменитости и сред тях – ние – провинциалният дребосък, който копнееше да бъде забелязан, публикуван и признат – някога, в незнаен ден и в далечно бъдеще. Да, бяхме заедно, но и поотделно; сдушавахме се от безсилие, но всеки съхраняваше различността си, вече покълнала; не подозирахме, че братската близост, приятелството не са завинаги, а до време. Но засега слабостта ни, личната неукрепналост ни правеха търпими един към друг и вкопчени един за друг.

А на тази снимка, още едно изтръгване от забравата на нас и станалото, Паруш е ,,заместен“ от Руси Русев – зад нас с Таньо, а от дясно са Иван Серафимов и неизменната му сянка – капризната Мила, повече дете, отколкото момиче, която той обичаше толкова всеотдайно, че търпеше всичките ѝ прищявки:

Млади, кой усмихнат, кой сериозен, кой продаващ маймунджилъци, все форми на желанието да бъдеш забелязан, бързахме фотографът да ни щракне крадешком във все още топлия следобед и спуснатия отгоре щедър сноп слънчева светлина, а когато се здрачи, когато минаха тържествата, паленето на огъня на поезията,  обявяване на наградите, когато свършиха речите и почестите, настъпваше мрака и всеки по своему, в сумрака между деня и нощта, поддържан от електрическия блясък на невсесилните лампи, удавяше в алкохола своите болки, неудовлетворености, пристрастия и дори омрази.

В слънчевата половина на деня Борис липсва, или поне аз нямам снимка с него или с другите – хем пътувахме заедно до тук; той беше в компанията на своите: състудентите му Йордан Зибелянов (вторият отляво на дясно в първия ред), верен му и до днес приятел, кипрещият се до Таньо на горния пък е Иван Драганов, комуто трудова злополука в корабостроителния завод в Русе е отнела палеца и  показалеца (Иван – като всеки дребничък на ръст, бе шило, което не стои в торба, вечно бунтовен и  склонен към авантюри по ръба на разрешено и забранено, изобретателен  комбинатор, на който Остап Бендер трябва да свали шапка, бъдещ автор на роман към края на живота си); седналият до Зибелянов и разтъркващ очи за да се разсъни е Лазар, Борисовият брат, който го пазеше като орел орлето – вероятно познаващ емоционалната му лабилност; все още дремещият до него е Радослав Игнатов, по-малък от нас, поет модернист; най-накрая вдясно е Димитър Ведър, скромно столично момче, почтен и усърден, тих и възпитан, а най-вляво, сякаш за да рамкира другият край на снимката, е добрият и мил човек,  плевенски поет Златан Данев.

Снимката е от ,,на другия ден“ – вече 2 октомври, с отрезвяващия утринен хлад на планината, когато са се изпарили илюзиите и ти тежи махмурлукът, неясният срам, угризения и гузност, че в разпалената вечер си прехвърлил мярката и си извършил нещо нередно. Тази снимка ми изпрати Йордан Зибелянов и по нея разбирам как сме се чувствали и ние, които липсваме в нея: посърнали, с повехнали лица и смачкан фасон. Отсъствието на Борис ,,сред своите“ подсеща колко по-зле се е чувствал той.

Но колкото и да описвам какво ни е било, по-точно от снимката няма да го изразя:

Да. Борис отсъства. Вероятно ближе раните си. За които един ден, инсталирал ги на небето, ще напише:

обелих бавно раните и техните красиви люспи

превърнах в стихове…

С оклюмали от махмурлука уведени глави можехме да гледаме само надолу, а потънало нейде в мен се бе утаило вчерашното небе, което ме всмука със скоростта на светлината и аз се понесох без съпротива в синята бистрота, толкова непоносима че сякаш режеща с чистотата си и от нея можех само да изкрещя от страх и възторг едновременно, защото нейде там, в безкрая на края ѝ може би се рееше неуловима Поезията, а сега, в тежките пари на утрото, тук долу, в самото дъно на двора, потънали като в кладенец, бяха поетите.

Както горе над върховете бе Бог, а в покоите на манастира – служителите му; и колкото Той бе възвишено недостъпен, толкова те му бяха несъответно земни. По-скоро свидетелстваха не за присъствието, а за отсъствието му. И как и стените, и олтарите да не бъдат претрупани с икони и стенописи на грешници и светци, а от тавана да не гледа гръмовержно и сърдито, изписан самия дядо Боже.

И няма как, обезнадежден, в търсене на ново упование да не излезеш навън и да не погледнеш нагоре, нагоре, нагоре…