Протестно писмо од Михаил Думбалаков до премиерот Кимон Георгиев, царот Борис и бугарските министри во врска со неговото интернирање по 19 мај 1934 г.
Извор: Библиотека Струмски
Протестно писмо од Михаил Думбалаков до премиерот Кимон Георгиев, царот Борис и бугарските министри против неговото интернирање по 19 мај 1934 г.
Един от високо възвестените лозунги на новата власт гласеше: “Деветнадесети Май е първия ден, в който гражданите на България се почувстввуваха горди и свободни!”. Истина ли е това?
На 2 Август органите на полицията, без повод и без причина, ме грабнаха от улицата и след двудневно задържане в дирекцията на полицията, ме интернираха в гр. О-Пазар – Омортаг, на временно местожителство, което “временно” изглежда, че нема край.
Ако върху мене пада и най-малкото подозрение за извършено престъпление, или за каквото и да било участие в престъпление, единствената власт, имеюща право да разполага със свободата ми, това е съдебната.
За провинените и престъпниците, не требва да има милост или снизхождение. Техното место не е в порядъчното общество.
Обаче, как е възможно, щото един невинен гражданин, който от 30 години живее в София, който не се числи в нито една организация, българска или македонска, включително легалните, да бъде грабнат и захвърлен в един чужд и непознат за него град, без всекакви средства за живот?
Кой човешки морал и кой писан закон допуска подобно жестоко третиране?!
Да съм бил некога през живота си, чиновник на Българската държава, да съм крал от нейните каси, сега имал бих що да живея. Но подобно нещо не помня. Помня друго, че от припечелените с труд средства, съм харчил без сметка за тържеството на Българската кауза, на която цел живот служих безкористно и със себеотрицание.
Да си на държавна служба, да получаваш голема заплата; да си пенсионер и с още две-три странични заплати – справедливо и уместно е да се биеш по гърдите, да пишеш по вестниците, да викаш по събрания и площади, че си голем патриот, че обичаш България, че си готов да мреш за нея.
Да мизерствуваш, да умираш от глад, но винаги да заспиваш с най-светли мисли и пожелания за Царя и за Отечеството; да лежиш в затворите на враговете, измъчван полу-пребит от боя, с посинели меса и изпотрошени кости и напук на мъчителите ти да викаш – българин съм и българин ще умра; да ти предлагат грамадни парични подкупи, за да им бъдеш в услуга и ти с възмущение и презрение да отхвърлиш всичко, за да не измениш на клетвата си, да не оскърбиш свещенния образ на родината; да упорствуваш докрай и да предпочиташ мъките и смъртта пред измената и предателството; да бъдеш готов да мреш за родината и тогава, когато всичко останало, живее безгрижно, блаженствува и мисли само за себе си. Ето това се казва патриотизъм, национализъм, героизъм.
Върху любовта и себеотрицанието на такива синове се гради бъдещето и величието на нацията и държавата.
Тогава, как е възможно един изпитан във всеко отношение националист да бъде третиран в собственото си отечество така брутално и тъй жестоко? Наистина ли отечеството, чрез днешните си властници ме нарича право в очите “глупец”, за гдето съм имал дързостта да го браня и се жертвувам за него? България така ли награждава своите синове, които са я бранили по бранните полета и с цената на живота си?
Че в името не на този ли национализъм Вие днес се стремите чрез всички държавни институции, да превъзпитате настоящите и грядущи поколения?
За Бога, кажете ми, какъв е Вашия национализъм?
Може би моя – за Царя и за отечеството, да е погрешен. Може би аз, който в продължение на 37 години съм викал “Ура” за Царя, “Ура” за отечеството, да съм изпаднал в заблуждение? Или патриотизма на тези, които днес Ви сътрудничат в управлението и които от ораторските трибуни до вчера ругаха, клеймеха и се заканваха на династия, на Царя-отец и на любимия на цел народ Цар Борис е истински и за предпочитане?
Ако ли пък аз съм правия, тогава кажете ми, кой е дръзнал да наруши спокойствието ми и посегне на свободата ми?
Знам, че ще ми отговорите – Глупец е този, който се позовава на справедливостта, законността, морала и правото…
