Како пее слободата

Петар Пламенов/Култура.бг

За любимата песен на Гоце Делчев „Кукни, кукувице“ 

Айде, мори, кукни, кукни,
синьо пиле кукувице, мори,
кукни, дано кукнеш! 

Надеваш ли се, султане,
пролет комити да дойдат,
агите да ти изколат,
анъми да ти заробат!
Айде, море, я да дойдам,
синьо пиле кукувице, мори,
тая ранна пролет! 

Айде, море, да си сберам,
синьо пиле кукувице, мори,
се отбор юнаци.
Айде, море, да си слегнам,
синьо пиле кукувице, мори,
у Солунско поле. 

„Кукни, кукувице“, народна песен 

За първи път песента прозвуча отново публично на концерт на 4 февруари 2026 г. по повод 154 години от рождението на Гоце Делчев в залата на бившето кино „Македония“ в София.

Силата на една нация е в нейните песни и истории.

(Дж. Г. Байрон, „Странстванията на Чайлд Харолд“, II, Лондон, 1812)

Свободата е песен.

Героят най-напред пее. По песента се познава неговата сила: „… пък ще си викна песента“, това е единственото обещание и завет, които извисяват юнака отвъд нищетата на страданието и баналността на угрозите. Песента на героя е неговият дух, паметта, благодарността и вечността. В България всичко пее – Балканът, небето, полето. Само песента надмогва забравата и извисява, защото самата Истина е пеене. Изповед и молитва, песента е живото действително и творящо слово, способно най-сетне да постигне така лелеяния нов битиен ред.

В българската история, култура и дух се откриват твърде много превратни и тъмни моменти, белязани от тъй несправедливата „многострадалност“. Съдбата на една небезизвестна народната песен: „Кукни, кукувице“, с пълно право може да се причисли към един от тях. Знаем, че „Кукни, кукувице“ е била на уста на младите луди глави, на готовите за саможертва… Често била подемана и от пламенния гласовит Гоце Делчев, водещия идеолог на ВМРО. Не би било пресилено, ако оценим тази песен като завет и пророчество на Българското възраждане. Съвсем неслучайно с особена проницателност Никола Георгиев забелязва: „Народната песен не е изображение на действителността, а особена духовна реалност, в която народът съществува по един по-висок начин“[1]. Песента е някакво акустично изражение на духа и на светогледа, тя е проява на мисълта в действие. Самата пък „Кукни, кукувице“ е част от свещената история на самоосъзнаването и самоопределянето на българския дух, миг от голямата история на българската свобода и нейното постигане като ценност и основна онтологическа мяра. „Кукни, кукувице“ принадлежи на онази група историко-революционни песни на границата между фолклорно-митологичното и откритото новосформиращо се общностно самосъзнание, израз на героическата мисия, обещанието-клетва и политическото предзнаменование, което я превръща в неочакван емоционален портрет на българския бунтовен темперамент. Смята се, че е възникнала някъде в средата на XIX век, в периода на късното Възраждане, когато хайдушката и комитска традиция вече не е само социален протест, но и израз на ясно изразената идея за необходимостта от националноосвободителна съпротива.

Още повече че „Кукни, кукувице“ е песен вричане, обет и „дадена дума“, част от мита, който „разказва една свещена история… и винаги е разказ за началото“[2], в което всъщност се зачева мъжествената и героична сила, защото подвигът се ражда не в конкретността на борбата, нито в последвалото нравствено тържество, а много преди това – в съзнанието и избора, направен дълго преди стълкновението, преди победата. В пространството на песента българският дух, героят утвърждават духовния смисъл и онтологическия си избор, затова и пеенето и песента, макар че нищо не съобщават за конкретната личност, са винаги дълбоко интимни и дори автобиографично ориентирани, тъй като показват същността, духа в най-чистата му трептящо-овладяваща, сияйно-акустична аура. Пътят през вечното и неизменното, а не през превратното и временното. Затова и Яворов, чийто поетичен и героичен инстинкт следва Ботевата духовна мяра, признава легендарно-песенния статут на самия Гоце Делчев, разпознат и като собствено alter ego, като съюзника-сподвижник, споделящ колкото обща участ, „хайдушкото копнение“, толкова и общия нравствен смисъл „юнашка песен да звучи“ и осъществяването на „непрекъснатия подвиг“ – „не беше роден за легенда – легендата дойде след смъртта му“[3]. Защото животът на героя е живот сам по себе си „песен“ и песента предшества, но и увенчава делото-подвиг, тя е памет и оценка за същия този живот-песен.

До голяма степен фактът, че „Кукни, кукувице“ остава в съзнанието на българите като песента, която Гоце Делчев обича често да слуша и сам пее, не е само любопитен биографичен момент, но и ключ към настроението на епохата и светогледа на хората от онова време. Това превръща „Кукни, кукувице“ в своеобразен химн на неговата революционна дейност и усещане за мисия. Войводата Гоце Делчев като човек на действието, но и на дълбоката нравствена самодисциплина – разпознава в тази мъжка песен за направения екзистенциален избор не толкова одързостяващ марш, колкото спонтанен израз на вихъра от бунтовни чувства, изблик на вътрешния порив към независимост – физическа и духовна, на духовно-идейното узряване за саможертвата на бунтовното съществуване.

Показателно е, че повече от век песента „мълчи“, както подчертава Христо Христов в мотивировката си отново да даде глас на този химн от късното Българско възраждане. Странно е, че липсват преки теренни записи, а във фонда на БНР съществува единствен студиен запис на обработка за смесен хор от Александър Йосифов, осъществен през 1988 г. Маестро Христов възстановява цялостния текст и пълната музикална фактура по бележките на Николай Кауфман. Факт е, че стиховете на песента дълго време са нарочно непълно представяни, поради двусмислеността си и непокорния ироничен тон. Съдбата на музикалния и поетичен текст за кой ли път се превръща в показателен и смущаващ пример за степента на унизеност, родова потиснатост и болезнено травматично прекъсване на устната традиция в Македония след Илинденско-преображенското въстание.

Кукувицата в българския фолклор е двойствен символ – от една страна, е знаковата птица на пролетта и живителното възмогване, на възродения бликащ живот, предвестник на невъзвратимата и неудържима промяна: от зимния студ и ограниченост към пролетния разкош, цъфтеж, тържество на младостта и обновата; а от друга, нейното кукане отмерва годините, вещае, прорицава и присъствието ѝ се асоциира със заставането на кръстопът и изпитание, с настъпването на решителния миг за действие. Кукувицата не е само вестителка на съдбата, на възстановената витална мощ, но също така ознаменува справедливото въздаяние и метафизичното присъствие – гласът ѝ освен слънчева хвала е и жалба, скръбно ридание, „глас от отвъдното“.

Тук безименният поет се обръща към нея с ласкавото „синьо пиле“ – умалителна форма, която смекчава и интимизира символните обертонове на избора, копнежа, страданието-жалба и тържеството на възмогналия се дух, обединени в също тъй „пролетния“ революционен импулс на българина, който отхвърля оковите на подчинението и поема по отговорния, труден, самотен, но и възторжен и възвишен път на борбата саможертва. Поради това лирическият говорител се обръща към кукувицата като птица не на войната, а като птица закрилница, като образ на вътрешното духовно узряване и изстраданата самосъзнатост. Вярва се, че гласът на кукувицата възвръща към живот и разпалва огъня на желанието, защото това е Божият дух, който пее в мрака и вика светлината.

Гальовно-императивното обръщение „кукни, кукувице“ означава не толкова „издай звук“, „запей“, а отброй последните дни на пагубно смирение, проговори, обяви, дай знак за промяна, посочи и освети пътя и най-вече вдъхнови. Кукувицата – синьото пиле, се призовава, тъй както се призовава музата или светецът-покровител, които да озарят-осветят словесно-битийното начинание с божествена благосклонност, да склонят, измолят метафизичната воля да одобри човешкото дело. В този аспект трафаретът на обръщението, устойчива риторическа фигура, е натоварен със сакрално-магическата функция на песента заклинание и празничен благослов, който чества небуквалната свещена пролет-празник на самоосъзнаващия дух.

Вторият куплет играе ролята на драматичен център на идейното внушение, повратния миг на кайроса и травматичен топос на общия смисъл и на „колективното неудобство“ и срам. Пик на съдбовната точка, където напрежението запалва искрата стихия и се оголва истината за нещастието със същата решителност, с която началният императив изисква апотропейната подкрепа от земно-небесния пратеник – птицата на пролетната промяна, възвестяваща новото, и символ на благодатното низпослание. Интонацията умишлено отново паралелно и съфигурално е конструирана чрез пряко насочено изявително наклонение към султана, веднъж, за да се подчертае реалността на фактите, и втори път, за да се открои недвусмислено кой в действителност е източникът на смута, тревогата и болката. Също така риторическият жест-замах на категоричното въпросително обръщение сочи пътя на неудържимата стихия на пролетната помитаща и очистваща енергия: „Надеваш ли се, султане, / пролет комити да дойдат…“.

Подобна пряка и нескрита политическа инвектива е особена рядкост за народната песен. Тонът е преднамерено иронично-предизвикателен, почти саркастичен израз на негодувание и заплаха в едно, бунтовен манифест и мощна народностна прокламация. Беззаконието, жестокостта и насилието е назовано открито – страдащите знаят и осъзнават причините за своите беди и това ги прави не само беззащитни жертви, а личности със самосъзнание, самочувствие и сила, които изискват справедливост и са готови на саможертви за постигането на нов екзистенциален ред. Пролетта и справедливостта са еднакво неудържими и те сякаш са съгласувани с историческата логика на възмездието. Безчинството овладява тялото и духа, окупира извора на живота, затова и с обратен знак пеещият глас пита овластения, господаря, дали не би изгубил и той надежда, защото да се надяваш е спасение и път, ако съществуваш в постоянна смъртоносна заплаха, узурпиране на правото на любов, достойнство и доверие, в отнемане на вярата чрез поругание на жената-лоно, на живота и смисъла. Мъжката сила в песента се мотивира не само чрез мрачната сила на огнената кръв –справедлив гняв и самоотверженост, но и чрез интимната грижа и охраняването на извора на битието – любовта, която е единствено способна да възобнови и пресъгради мирозданието. Навярно поради всичко това втората строфа непрекъснато бива обект на грубо преиначаване, умишлено изпускане или недобросъвестно редактиране в най-различни публикации.  

„Кукни, кукувице“ разкрива натрупаната статична енергия на безвремието-страдание и очакването на жадните за свобода души. Интимността на изповедта, обръщението към синьото пиле показват, че тук музата, духът, еросът не са от любовно, а от духовно естество. Физическата сила, младенческата енергия, неспокойството и  нетърпението личат по призива: „Айде, море, да си сберам… / се отбор юнаци“, сам красноречив жест на търсене на сродство по избор, на общност по сърце, на сърцатост и дързост. Юнашкото сърце което не търпи, а пее… „Кукни, кукувице“ е напев за неудържимата сила и плам на младостта, която отхвърля оковите, за интензивната, здрава кръв – съзнание за род и родина, която осмисля свободата в цялостен онтологичен мащаб. Затова и тук мощта на гласа представя не равносметката на един опитен „врял и кипял“ в борбата и изпитанията хайдутин, а на младия омрачен от несправедливостта, разгневен човек, за когото свободата има не просто пряко телено-интимно измерение, а преди всичко интелектуално-духовно и идеологическо. Мрачната младежка сила е напета и обтегната като струна; от същата смес на измъченост и достойнство избухва светлият пламък на пролетта промяна. Все поетично-емоционални трафарети, които присъстват не само в безименните песенно-народни аранжименти, но и в авторизираната лирика от Чинтулов насетне, през Раковски и Ботев, та до постсимволизма на Смирненски и наративните прозодии на Вапцаров.

Темпото в разработката на маестро Христов, наследяваща стилистичната строгост и въздържаност на разбирането за почтеността на художествената стилизация спрямо изворовия материал на Добри Христов, ясно и съвсем съзнателно е означено като „енергично“, за да открои това настроение на приповдигнатост и решимост. Умерен ход, който нито бърза, нито се бави, а е навреме hic et nunc, въплъщава самоусещането за вътрешната самооценка на индивида и неговото осезаемо достолепие. Интензивната структороопределяща роля на ритмичната пулсация, чиято сгъстеност подчертава сдържаната сила, непоколебимост и ведро смирение, се държи далеч от всяка възможност за повърхностна и емоционално неправилна, маршово-интензивна интерпретация. Умереното темпо, характерно за хайдушките песни, позволява ритмичното изпяване-изговаряне на свещеното вричане-клетва; дава силите на словесния ток да се разгръща в екота на мощни обемни тласъци, където поетическата възвишеност зависи от акустично наситената вокална вълна, неотклонно ориентирана по вертикала, едно анагогическо издигане едновременно като обещание, завет, молитва и благослов.

Мелодията е издържана в минорен лад с ясно изразен старинно еолийски характер, така типичен за югозападната фолклорна зона. Тоновата структура търси тържественост, меланхоличност и сериозност, предава вътрешното усещане за съсредоточеност и бодрост, за дръзновение и красота. Акустичен портрет на юнака, избрал своя нелек, но и извисяващ жизнен жребий – бунтовния път. Звуковата тъкан въплъщава наситената мъжествена „пролетна енергия“, способна да изрази несломимата решимост на юнака и неговата устойчивост без патос; предава онзи негов напор, трескавост без трагичност, тъга без отчаяние и благодатна щедра сърцатост. Това е лад на очакването, не на поражението, успореден със символния образ на синьото жално-напевно пиле, което прогласява героичната доблест.

Темпоритмичната пластика рисува напетия, изопнат, непоколебим мъж посредством строгия щрих на тяснообхватната мелодията с чести повторения, от една страна, провокирани от илюстративно-ономатопеичния похват на звукоизображението, напомнящо кукане, а от друга страна, със силата на словесното активиране на утвърждението заклинание. Акцентите върху повтарящите се тонове върху „кукни“, лекото изкачване при обръщенията възклицания: „айде, мори“, създават усещане едновременно за призив и магическа ритуална формула. Общото настроение на песента е пролетно-трепетно, изпълнено с очакване, изострено и бодро, изпълнено не с меланхолия, а със съзнание за лична гордост, за повратността и опасността на избора „каквото сабя покаже“.

Многогласната акапелна версия на маестро Христо Христов за мъжки хор (с нов студиен запис със сборен мъжки състав, направен на 18 февруари 2025 г.) е съзнателно извънредно внимателна към първоизточника и осъществена с почитание към основното внушение на народния образец. Строгата и масирана енергия на жеста е предадена в звуковата тъкан посредством монолитността на хомофонната фактура, при която водещият глас откроява самоотвержеността като вертикално ориентирана мелодия; поддържана от останалите, тя се разлива в богатото съгласие-подкрепа на другите подчинени хармонични гласове като акордов акомпанимент. Двуплановата структура притежава ясен интонационен релеф – доминираща мелодия и фонов съпровод, без всякакво залитане във външно виртуозно изобилие на полифоничната разработка.

Музикалната мисъл следва императива на дръзновената чистота, умереност и трезва яснота, които акустично осъществяват усещането за неустрашимост, национална гордост и лично достойнство. Гласовете – ведри, ярки и ясни, са категорични в нравствената си увереност и озвучават пробудения национален колективен субект, светостта на съдбовния общностен избор и просветленото съзнание за смисъла на саможертвеното време на революцията. Те буквално о-гласяват не изповедта на изтръгналия се от съня на робските заблуди, но самотен в примера си герой, а възрастването на общността до мярата на героя. Така версията за мъжки хор на маестро Христов превръща тази емблематична песен от лична изповед монолог в общностна клетва, в бодро прорицание – блага вест.

Хармонизацията нарочно не привежда мелодията в западния хорален стандарт и не си позволява да „оканонизира“ мелодическото развитие, а напротив, запазва ладовата ѝ нееднозначност – сближаването на мажор и минор, което допълнително засилва усещането за храброст на младите поборници. Хоралната бистрота се дължи на използването на плътни, отривисти, земни акорди, като така се подчертава внушението за самоотверженост и безстрашие във финалните каденции, оставени отворени, неокончателни, сякаш песента не свършва, а се предава нататък към вечността, а решимостта за героично битие става неотменима истина на вечно обновяващото се сега.

В настоящата хорова версия „Кукни, кукувице“ сякаш показва акустично-духовния обрат как индивидуалният героичен порив, как интимният душевен зов възрастват и стават част от цялостното ново историческо повдигане; как един младенчески бунт се превръща в завет и памет, повод за културно благородство. Едно музикално възкресение, което с мощната символна енергия на звучащите гласове отхвърля скритото, неудобното и неуместното в името на собствената ни съзнателност и така дава пример за реалността на българското достойнство и гордост.

Доц. Петър Пламенов е преподавател по естетика в катедра „Логика, етика и естетика“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор на изследвания в областта на естетиката и литературознанието, както и на критика в периодичния печат и интернет.