Бугарскиот историски Северозапад во XII – XV в.

Проф. д-р Пламен Павлов/Труд

В предишния епизод от тази поредица разказахме накратко за българския исторически Северозапад през античността и ранното Средновековие. Поречията на Тимок, Морава, Сава и още по на запад с градовете Ниш, Браничево, Белград, Срем и други крепости са неизменна част от Първото българско царство. Възстановяването на пределите на държавата, “както е било някога», е сред приоритетите на Петър и Асен още при обявяването на освободителното въстание през 1186 г. Видин влиза в територията на възстановеното царство още в самото му начало, а скоро са освободени от византийска власт и Белград и Браничево.

Около 1195 г. граничните области са окупирани от Унгария, съюзник на Византия срещу българите. През 1202 г. цар Калоян с възстановява българската власт с военна сила, като по дипломатически път ангажира и папския Рим. В писмо до унгарския крал Емерих папа Инокентий III отбелязва, че става дума за земи, които по наследство принадлежат на българския цар. Запазено е и писмо до папата, изпратено от “принцепс Белота”, най-високопоставеният български болярин в този регион. В диоцеза на възстановената българска църква влизат епархиите на Браничево, Белград и Срем.

През 1213 г. цар Борил отстъпва Белградската област на Унгария заради нейната помощ при потушаването на бунт във Видин от “четирима родственици на царя», но Браничево остава в български ръце. Още през 1218 г. цар Иван Асен II по дипломатически път връща Белград в пределите на държавата – промяна, третирана като “зестра» на неговата съпруга Анна-Мария Арпад. Кризата в България след смъртта на Иван Асен, подсилена от т. нар. татарска хегемония, предопределя унгарското надмощие в региона през втората половина на ХIII в. През 1246 г. кралството отново окупира Белград и Браничево.

В тези земи, както и в останалите унгарски територии на юг от Дунав, властта е поверена на бившият черниговски княз Ростислав Михайлович, зет на крал Бела IV. С брака си с Елисавета, дъщеря на Ростислав, цар Михаил II Асен (1246-1256) поне отчасти възстановява българското влияние в двете области. През 70-те години на ХIII в. братята боляри Дърман и Куделин отхвърлят унгарската власт в Браничевската област, отблъсквайки противника с татарска помощ, а навярно и с подкрепата на цар Георги I Тертер. През 1291 г. обаче “Дърман и българите” търпят поражение от обединените сили на сръбския крал Стефан Милутин и неговия брат Стефан Драгутин. Този български край обаче става част от земите, поверени на унгарския васал и бивш сръбски крал Стефан Драгутин, както е по-рано при Ростислав Михайлович.

Белград за последен път е в пределите на средновековна България през 1329 г., както научаваме от писмо на папа Йоан XXII до прогонения от “българските схизматици” (православни) католически епископ. С други думи, цар Михаил III Шишман Асен успява да си върне Браничево и Белград, използвайки междуособиците в Унгария по същото време.

В средата на ХIV в. Унгария за пореден път окупира двете северозападни области, а претенциите на могъщото в онази епоха кралство “пълзят” към Видин… Никой обаче не поставя под съмнение българския характер на местното население – нещо повече, след всяко присъединяване на тези земи към Унгария нейните владетели прибавят към титлата си и формулата “крал на България». В края на XIV в. Белград е временно отстъпен на сръбския деспот Стефан Лазаревич в качеството му на унгарски васал, но след смъртта му отново под унгарска власт.

Така е до 1521 г., когато е завладян от османците, а българското му население е преселено в района на Цариград. В града и района постепенно навлиза сръбският етнически елемент, който се увеличава и в резултат от миграциите по време на войните между Османската империя и Хабсбургска Австрия. Старо местно българско население в района на Белград обаче има дори и през ХIХ в.

Въпреки опитите Поморавието да бъде “приобщено» към историята на Сърбия, българската етнокултурна природа на местните жители е отразена в редица византийски, унгарски, западноевропейски, вкл. и сръбски исторически източници. Окупацията на Ниш от сръбския жупан Стефан Неманя (1189 г.) по време на Третия кръстоносен поход е кратковременна. Нишката област и прилежащите земи са в България и при Ивайло (1277-1280), както научаваме от приписката на книжовника Войсил към известното Свърлижко Евангелие.

Във времето на Иван Александър (1331-1371) Поморавието е под властта на видинския владетел Белаур, впоследствие на деспот Михаил, пребиваващ отново във Видин като васал на търновския цар. Поморавието в голямата си част е в пределите на България и във времето на крал (от 1346 г. цар) Стефан Душан (1331-1355), когато Сърбия постига своето най-значително разширение. Ниш и Пирот падат под властта на османските турци през 1386 г. След 1402 г. са в територията на Видинското царство при цар Константин II Асен (1397-1422), синът на цар Иван Срацимир. Западните граници на царството достигат до Железни врата на Дунав, а най-южната му крепост е Сталак, източно от Крушевац.

През XIV-XV в. част от Поморавието е под сръбска власт, а столица на прочутия княз Лазар (1371-1389) е населеният с българи Крушевъц (Крушевац). През първите десетилетия на ХV в. в земите около Пирот, Темско и Свърлиг действа “господин Фружин», синът на цар Иван Шишман, в съюз със своя братовчед, видинският цар Константин. Фружин се завръща по тези места в средата на XV в., получавайки известни автономни права от османците.

В Поморавието и днес съществуват редица паметници на средновековното българско наследство, които все още са слабо познати на нашата публика. През вековете са изградени редица крепости – и днес могат да се видят руините на Свърлиг, Соколец (дн. Соко баня), Ждрело (при Петровац на р. Млава), Сталак, Враня и др. Крепостите на Ниш и Пирот придобиват днешния си вид през османската епоха, но имат своите по-стари български културни пластове. В предишната статия от тази поредица стана дума за най-старата българска църква в този район, построена при цар Петър или Самуил в Прокупле. Интерес будят и старинните храмове при Орляне и Горни Матеевац, Нишко, обявявани често за “византийски”… Манастирът на св. Прохор Пшински е създаден през ХI в. от този виден последовател на св. Иван Рилски. Погановският манастир “Св. Йоан Богослов» е изграден през ХIV в.

Интересен паметник от тази обител е т. нар. Погановски поменик на български царе и царици, изписан върху гърба на икона. И друг път в нашата поредица е ставало дума за важните средновековни български църкви в Станичене, Пиротско, и Долна Каменица при Княжевац, изградени от могъщи местни боляри във времето на цар Иван Александър. На тях, техните стенописи и други артефакти, открити по археологически път, обръщат внимание проф. Николай Овчаров и други български изследователи.

Отново от онази епоха са Суковският манастир, онзи при Суводол/Суходол край Зайчар, “Св. Петка» при Парачин и др. Манастирът Вратна на Тимок и Буковският са създадени след 1365 г. от св. Никодим Тисмански, македонски българин, съмишленик на патриарх Евтимий Търновски. Манастирът “Св. Георги» при Темско, близо до Пирот, и едноименнатата крепост са свързани с “господаря на България” Фружин и борбата с османското завоевание. През 1764 г. игуменът Кирил съставя т. нар. Темски сборник на “язик болгарский”… В манастира Раваница, недалече от гр. Чуприя, е гробът на бележития монах исихаст св. Ромил Видински, починал в тази обител около 1385 г.