Бугарскиот поет, писател и преведувач Марин Георгиев на 80 години

Извор: Skif.bg

Марин Георгиев (роден на 9 април 1946 г., с. Биволаре, Плевенско) е автор на повече от 20 книги – поезия, проза, документалистика, литературна критика, преводи. Той е единственият български писател, носител на четири отличия на Унгария: „Про Култура Хунгарика“, връчено му лично от министъра на културата на Република Унгария през 2001 г.; ордена на президента на Унгария (2016 г.); на 14 февруари 2018 г. в гоблената зала на хотел „Гелерт“, Будапеща, му е връчена Международната литературна награда „Паметна сабя „Балинт Балаши“ за заслуги към унгарската литература; през 2019 г. става първият чуждестранен носител на наградата за поезия на фондация „Йожеф Уташи“.

През 2016 г. получава почетния знак на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ за съществен принос в академичния му живот и издигането на авторитета му. Негови стихове са превеждани в антологии на българската поезия в Русия, САЩ, Унгария и Македония. Две негови книги са издадени в Унгария: „Se Isten, se ördög“, „Napkút Kiadó“, Budapest („Ни Бог, ни дявол“, издателство „Напкут“, Будапеща) – избрани стихотворения, 2015 г.; „Valaki figyel“ („Някой винаги гледа“ – избрана проза и поезия), изд. „Magyar Napló“, Budapest, 2019 г. (книгата не е издавана в България).

По-известни негови стихосбирки у нас са „Село“ (1975), „Памет“ (1979), „От първо лице“ (1986), „Показалец“ (1986), „Дотук – събрани стихове“ (2011) и „Доживяване – късни стихотворения“ (2011). От прозата му висока оценка получиха „Праг“ (1981), „Записки на слугата“ (1991), „Третият разстрел“ (1993), „Отворена книга“ (2011), „Звезден пратеник – Николай Кънчев и българската поезия“ (2016), „Венчан до живот – моята унгарска Европа“ (2017), „Камъчета под езика“ (2023), „Заговорът на мъртвите“ – мемоари за български писатели (2024), „С подскоците на скакалеца“ – сборник с литературно-критически статии (2025 г.).

ДРУГИТЕ ЗА НЕГО

Петер ЮХАС

Накрая съвестта се събуди и в мен. За мое изкупление прочетох творбите ти. Отначало, когато погледнах камарата книги, помислих, че и самият Савонарола не би могъл да ми отреди по-тежко наказание. И какво стана? С огромен интерес и удовлетворение прочетох великолепните книги: ,,Село”, ,,Памет”, ,,От първо лице”, ,,Показалец”. Те са най-проникновеното и прочувствено поетично пресъздаване на нравите, духа и битието на някогашното село.

Сега вече, въз основа на творбите ти, мога да заявя, че си поет, благословен от Бога. От двадесетгодишна възраст си поет с физиономия: обръгнал, с отличен усет към формата, органичен, здрав талант. И по-рано не съм се и съмнявал за мястото ти в звездната карта на българската поезия. Но погрешно го видях в лунния харман на Далчев и Ник. Вас. Ракитин. Не видях, че за стиховете ти е по-характерна силната визуалност, продиктувана от непосредствения допир на сетивата. Тази визуалност създава онзи простор (поле, нива, равнина), който изглежда реален като у Ракитин, но същевременно метафоричен, в който реалните природни явления могат да се случат и се случват както вътрешното преживяване на личността. Ти претопяваш целия предметен свят в настроение. Чрез него обективирано изразяваш вътрешните си състояния като Далчев. И дълбокото си поетично очарование от родния край, от родния пейзаж, но и трагичното си усещане, че заглъхват селото и твоят род. Неповторим негов израз е “Януари”:

Камбаната, която чувахме насън, сега наяве бие. Тихо!

Падат гарвани, снежни парцали, облаци падат, от звънът й ударени.

Тази картина, колкото е конкретна, толкова е и условна. Камбанният звън е част от погребалния ритуал. Но камбаната ехти злото черно да прогони. Ти тук улучи право в десетката, в религиозен и митологичен смисъл. Откъде знаеше на двадесетгодишна възраст, че камбанният звън прочиства въздуха от лошия дух?

Това прекрасно произведение е едно от най-ярките прояви на модерната българска поезия от Яворов до днес. По силата на художествения замах ни напомня на младия Фурнаджиев. Поетиката ти плодотворно е абсорбирала не само реализма на Ракитин и предметния стил на Далчев, а и постиженията на други поетически течения. Бих могъл да кажа, че няма такъв художник, който да е в състояние да нарисува тази тъжна, но прекрасна живописна картина. В същото време с простотата, с дисциплината на мисълта и изказа става богато, модерно в поетичен смисъл новаторско стихотворение. В действителност не е правилно да разкъсвам струящата му красота с тълкувание, но все пак отбелязвам, че художествеността се дължи на това, че внушаваш идеята си опосредствано, а не пряко. Ето, отново следва видение:

Черни кърпи със вятъра хълмът високо, високо издига.

И извиква плачът думи тъмни и стари: отдавна забравени…

(,,Януари”)

Това стихотворение, което очерта стожера на художествения ти свят, си го написал 69-та година. И тогава за теб вече е било основна нужда да пишеш за неща, които друг не може да изкаже.

Не словото събужда душата на жената, 

а силата ни мъжка, за нас самите непозната.

И чак тогава чуваш ти изповедта, 

че женската душа е ехо на плътта…

(,,Последна любов”)

Тези извечни мисли са във вечни форми. Тук всеки проблем, даже и сексуален, придобива интелектуална дълбочина. И двата елемента така се свързват органически в тези редове – като два допълващи се елемента на въздуха. Чак сега разбрах защо си успял да избегнеш всички шаблони на реторичната и декламаторската, дворцовата поезия; защо си създал такава поезия, чиято сериозност не търпи рутинната поезия. Защото никога не си писал само за писането; тогава си се захващал с писането, когато впечатленията ти са взели връх. Винаги говориш в защита на човешките ценности. Обикновено на четири години се появяват стихосбирките ти (,,Село”, 1975; ,,Памет”, 1979; ,,От първо лице”, 1986; ,,Показалец”, 1986 и “Показания”, 1990). Твоята не много словоохотлива поетична природа може би отпраща към това морално признание, че думите на поета – напук на новите моди и “изми” – имат смисъл едва тогава, когато не само се харесват, но и носят някакво послание.

Навярно съм прав, като мисля, че за теб смъртта, абсурдът на битието, придават форма на живота, усещането ти за преходността те води до вечността.

Ти си преминал през такава промяна на поведението и характера, която е достойна за младия герой на романа. Какъв ли бе този герой? Още недостатъчно модерен, още недостатъчно трезвен циник, още недостатъчно дистанциран. В противовес на това – все още чувствителен, все още откровен, все още открит, все още мечтаещ, все още страдащ, значи прекалено човечен. Невероятно чувствителен и вечно наранена душа-човек, с една дума: поет.

Критиката досега не е открила изключителната красота на прозата ти и на поезията ти, достойна за твоя ранг. Дори това са погледнали със снизхождение, което вероятно има най-голяма стойност в произведенията ти: народността. ,,Градските”, ,,модерните” поети, които обърнаха гръб на българското село и си въобразяваха, че така стават европейци, те смятаха за селския, традиционния поет. Прякорът ти излезе в редакцията – ,,Поет от Биволаре”, ,,Бивол” (справка: “,,Записки на слугата”). Може ли да те утеши години наред мисълта, че и ти си европеец, както и те, но ти си и българин? Тъкмо затова, че някой е именно българин, той може да бъде и европеец, даже само така може да бъде такъв. Та грях ли е това, че ти си поет с остър усет за национално характерното, че си донесъл в българската литература езика на народа и ритмиката на народните песни:

И заедно с дълбокото поетично очарование на народната песен си усвоил предметния реализъм на Далчев и твоите стихотворения могат не само да се четат, темпото им и ритъмът на прозодията им отекват в нашите сърца и дробове. Душата ни се вълнува заедно с мелодията на стиховете, слушаме с радостта на сетивата си звънтежа на ритмиката им. А това, което е още по-трогателно в стихотворенията ти, е, че от тях блика любов и загриженост към целия селски свят.

Не идеализираш селото, картината, която даваш, е ободряваща. Ако реализмът на Маркес от “Сто години самота” наричаме магически, то при теб може да говорим за магията на реализма.

Из “Към поета на потъналата народна Атлантида, писмо от Будапеща

(Juhasz Peter, “Ket hazat adott vegzetem” П. Юхас, “Орисан съм на две родини”- 2002 г.)

 Проф. Золтан ЯНОШИ

1.

Почти досегаемото и осезаемо лично присъствие на Марин Георгиев е потвърждение на този въпреки фрагментарността си богат тематичен кръг. Независимо какво обрисува – дали разказ, клонящ към новела, дали кратка проза, пълна със социографска мощ, дали есе, дали мемоар, засвидетелстван с най-лична душевност, дали литературна рисунка на събитие, поредица от борби, сбито в няколко абзаца жизнеописание или фрагмент от пейзаж (планински склон, река, поток, есенна градина) или пък клоняща към поезия проза, или лирическа творба, той сякаш неизменно присъства от плът и кръв, там, до своя читател. Обича, уважава и иска да информира с най-скорошните си познания човека, който посяга към неговите творби, за преживяното от него, за своя по-тесен или по-широк житейски космос.

Лично го въвежда заедно с българския световен шампион по борба в специалната стая на затворения ресторант, настанява го до първата, втората, третата или кой знае коя маса на някога всемогъщия ръководител на българския съюз на писателите, хваща го за ръката край болничното легло на бабата, изслушвайки последните заръки, прекарва го от край до край през селския двор от детството, показва му пълния с въздишки и ограбен делник на принудените да влязат в кооператива селяни и селянки, пошушва му в ухото доникъде неводещите дандании на събранията на българските писатели, ухаещата на водка кухота на поддържаните със съветските писатели официални връзки. Като дете поставя читателя – и това е съществено в схемата на книгата – до някогашното му детско аз, във водовъртежа от селска бедност, угнетеност и гордост, откъдето по първичен начин се е формирала общата и главна нишка в чудесните му микро-карти: непоклатимото търсене на истината. Наред с описанията, със ситуационнните възстановки, всяко негово писание е пропито от разследващата, разкриващата, дори разобличаващата достоверност и дълбочина на анализа на душата.

За нас, унгарците, е особено поучително всичко онова, което авторът пише за Унгария, за унгарската литература, за унгарците, за Будапеща, за унгарското село, и което е сторил за популяризирането на унгарската литература в България. Неговата гледна точка ни помага да опознаем ценностите и недъзите си, и възкресява осезаемо и съкровено в унгарската памет силата на един покъртително близък по история, постоянно лишаван, дори многократно опитван да бъде унищожен народ и култура. Опитва се да направи по-ясно „мъглявото често дори и за нас огледало“, докато превежда Ищван Шинка, докато пише стихотворение за исказкия* дом на Ласло Над, за Йожеф Уташи и други, и издига унгарските си спомени, приятели, пътувания, самотните или общи странствания из Будапеща  до хоризонта на своите чувствителни, но същевременно обективни и метафорични творби. И показва – като същевременно очертава своите отнасящи се и до преводачите критерии за подбор, отзвук и ценности на българоезичната си антология на унгарската поезия, че добрата преводаческа работа не е просто познаване на ежедневния език, а въпрос на познаване на майчиния език, на поетическа компетентност и човешко богатство и ангажираност, дори може да се каже, че то се създава предимно по тези вектори. Този сборник на българския писател, поет и наш истински приятел Марин Георгиев си струва да бъде основно проучен заради пластичното, лично литературно оформяне на многостранните познания, преживявания и исторически поуки, чувствително към собствената си и към нашата нация, а сетне посланията му да бъдат осмислени от унгарския читател.  

(Из предговора към „Valaki figyel“, („Някой винаги гледа“ – избрана проза и поезия), изд. „Magyar Naplo“, Budapest 2019.)

 2.

Поемата „Памет“ на Марин Георгиев, творба, която е едновременно екзистенциална и съзерцателна, детството, по-цялостното историческо минало, което се крие зад него, и спомените за провинцията и селото са съчетани в мащабна поетична структура, която същевременно представлява семейна история, написана на лиричен език, социографско представяне, душевни търсения, исторически анализ, с родители, баби и дядовци и други бивши фигури от селото, а епизодите и включването на типични фрагменти от съдбата, както е и при Ласло Наги („Дълга поема за огъня и зюмбюла“ за унгарското село Исказ, родното село на поета), правят селския живот и селската съдба, изобразени в „Памет“, да се разширява от едно малко българско село във визия за съдба на човечествотo.

(Из предговора към Антология на българската поезия FÉSZEK SZAKADÉK FÖLÖTT (Гнездо над бездната), MAGYAR NAPLÓ, Будапеща 2022, превод и съставителство Бенедек Киш).

Дьорд АРАТО

Книгите му – „Праг“ (1981) и „Записки на слугата“ (1991) точно сочат, че в пресечната точка на дневника, публицистиката и мемоара вече се е родил един такъв прозаичен вид, който не спада към нито един от тези жанрове и чиито предпоставки съществуват и в българската литература, но въпреки това по своята сила настоява за свое самостоятелно място.

Безспорно, тази проза не иска и да знае за правилата на жанра, в нея са налице едновременно описанието и индивидуалната рефлексия, жаждата за справедливост и почти безграничния егоизъм, но в края на двадесети век вече и българският читател е свикнал с падането на формалните правила, а разпространението на така наречената „фактологична литература“ непосредствено и посредствено успяват да оплодят издъно и художествената проза. Разбира се, прозата на Марин Георгиев пожънва успех в България не толкова със своето жанрово новаторство, а с новото си, прямо съдържание. В наброяващите почти половин дузина негови томове със спомени, портрети и есета, той може би единствен представя българския свят от последните десетилетия в толкова ярка светлина. Неотменен елемент на писателския атитюд на Марин Георгиев е онази суровост, с която се отнася понякога към предмета на своя изказ и към самия себе си. С присъща за децата откровеност, достигаща чак до безпощадност, е готов да опише това, което вижда или за което мисли.

(Из следговора към „Valaki figyel“, („Някой винаги гледа“ – избрана проза и поезия), изд. „Magyar Naplo“, Budapest 2019.)

Андраш Дь. САБО, белетрист, главен редактор на сп “Хител”

[…] Този редуцирано използван език, тази оскъдна оформеност на изреченията, ограничаваща се почти единствено до изказа, са характерни изцяло за произведенията, които възкресяват света на детството, последователно предаден от превода на Дьорд Арато. Рецензентът преценява като един от най-задълбочените, най-извисени разкази (става дума за новели, наченки на новели) на автора описанието на училищната екскурзия, когато Марин, като дете, а и неговите съученици осъзнават за първи път, че Родината съществува и зад пределите на родното село.

 […] „Нашенските аристократи“: колко красноречиво изразява това заглавие сбора на протежетата на социализма, състоящ се от ръководните кадри на културния и политически елит! Няколко мазки с четката, броени и добре позиционирани щрихи със замах и ето – представителите на българската литература и политиците, обект на внимание на писателя, застават в досегаема близост. За охарактеризиране на отделните личности почти винаги служи една единствена ситуация, както е и в случая с държавния глава Желю Желев, когото авторът посещава лично, за да организира среща на унгарския и българския президенти с представители на българската интелигенция. По време на разговора в един момент диалогът замръзва, когато от горния етаж се процежда глухият плач на съпругата на Желев. Наскоро преди това дъщеря им се самоубива в президентската резиденция. В приемната на долния етаж мъжът „оглеждайки се в себе си – нескопосано нарисувания портрет, мълчеше, сякаш бе намерил, или – ненамерил се – държеше в ръцете си заместител-утешител. […] Мислех си: Господи, това ли е цената на властта?“ 

У нас писателят и литературовед Лорант Цигань отбеляза относно дневника на поета-преводач Андраш Фодор: „най-голямата негова добродетел като писател на дневник е съзидателната недискретност и дързост на словото“. Тази изумяваща констатация е вярна и за жанрово трудно класифициращите се творби на Марин Георгиев. Това се споменава и в послеслова на Дьордь Арато към книгата: „Ключов елемент на прозаичната нагласа на Марин Георгиев е прямотата, с която понякога говори за нещата и самия себе си. Той е готов да опише онова, което вижда, и да изкаже това, за което мисли, в диапазона от  присъщата на дете доверчива откровеност, стигайки чак до безпощадност.“

През втората половина на седемдесетте години Марин Георгиев се запознава с трима поети от творческата „Група на деветимата“. „Тогава още не смятах, че с тях ще вляза не само в предверието на храма на унгарската литература, а направо в светилището й. Йожеф Уташи, Бенедек Киш и Ендре Рожа бяха ми почти връстници, те станаха и първите ми унгарски приятели.“ Георгиев винаги е смятал, че с първото си посещение в Унгария през 1982 година той е богато дарен от живота. „Унгария – моята единствена достижима Европа от осемдесетте години!“

Следвайки метода на Суифт той се доближава до страната през призмата на откривателя. Говори за нейните улици, обществени сгради, за унгарците като цяло, за техните навици и обичаи, които ги отличават от другите нации в Средноизточна Европа. Говори за нашата история, за 1956-та, за влиянието, което унгарската революция предизвиква в България. (Затвореният през 1953 година трудововъзпитателен лагер в затворническия остров Белене е отворен отново след унгарската революция от 56-а.)

Четенето на тома, ориентирането ни в българската литература, история и политика значително се улеснява от прецизно съставените бележки под линия, съдържащи важни допълнителни сведения. Марин Георгиев преди всичко е поет и преводач, освен творбите на Ищван Шинка, Ласло Наги, поетите от „Групата на деветимата“ и други, той публикува и своите поетични томове. В книгата ще намерим разтърсващото стихотворение за Йожеф Уташи, породено от покрусата след смъртта на поета-другар, както и творбата „Исказ“ – отдаваща почит към паметта на Ласло Наги и неговото родно място.

(Из ,,Някой винаги гледа“, изд. „Мадяр напло“ – Будапеща, 2019 на Марин Георгиев – носител на наградата „Йожеф Уташи“, сп. ,,Хител“, кн. 3, 2020)

Янош Тамаши ОРОС (поет)

Марин Георгиев и стихосбирката му „Ни Бог, ни дявол” 2015

На читателя, което за мен е очевидно, който ще открие поне толкова субективни паралели в тази поезия дори и тогава, ако съдбата му е протекла другояче досега и е изпробвана чрез други. Защото тази поезия е всеобхватна, мисли за всички и всекиго, изказва се за безкрайната универсалност, чиито частици сме и ние като създания, в която сме родени да потънем, и ако отделяйки се от нея тръгнем по собствен път, съществуването ни се превръща в безполезно и ненужно. За всичко това може да се чете в може би най-хубавата балада на Георгиев под заглавие „Памет”, в поемата, посветена „на живите и мъртвите от моето село”, в която ни развежда по такъв начин из съдбините и историята на една микрообщност, че разказът става безкраен и универсален, обхваща всичко, обединява всичко. Около нас оживява едно минало, изплетено от думи – езически легенди, балади, сказания, разкриващи дирите на прадедите ни, бликащи от дълбините на праисторическите времена, древни грехове, със стъпки, търсещи последствия и извори на изоставени, неизлекувани болки „През селото върви, през мен, през вас, през всеки род”, то е откриването на душата с мисловното допълнение „Там, далече, далече / в гори тилилейски, / зад девет реки, планини, / над които прелитат / библейските, вечни / брадати орли, / там сред шумата блика / целебният извор – / бистър, студен,: водите му пие, / с копитата рие, / стогодишен елен. Оттам извира живот, но чумата, войните го развалят, срещу всяко зло „двама братя близнаци/ с два вола близнаци, / с дървено рало (от бряст чаталест) / бразда изорали – / далеко, далеко – зад селото чак – да има място за нивите,– / да има място за гробища, /за мъртвите място, за живите, / за плач и за обич”. / Да се плодят хората, кравите, / тревите и житото…” И воюват нечовешки, както се казва, но така постъпвали винаги като хора и човеци, винаги воювали за оцеляване на народа и нацията, „И жънат те – не виждат светлината. / Насън вървят облени в пот. / И думите са още непознати…(…) От жега отмаляла, повдига мама стомната с ръце. / Изпръхнали от вятър, попукани от задух, устата й кървят. / И бий до спукване в ушите отслабналото й сърце / и пръстите едвам разхладата държат.     

Така живяхме, така ни описва поетът в книгата виденията си, стъпки, изпълнени с кръв, мъка и пот, сто пъти стъпкани житни класове на родната земя, „А майките отдавна са в пръстта / наред със майка си и дядо си. / Подземни родове – огромни и безчислени редици, / подали си завинаги ръце без обич и омраза.” Стихотворението достига до близкото на съвремието ни минало, до може би най-болящата измама на хилядолетната история на изтезанията, водеща все до поредната изкривена истина на обещанията за свобода, когато „Със лай и писък се изпълни двора. / Така започват всеки страх и всяка смърт. / Сноват из него непознати хора. / И баба ми, и майка ми кълнат. / Земята, житото, конете, / каруцата и лъскавия плуг… / Навъсени стоят встрани мъжете/във джоба стиснали юмрук”. И стихът оживява, става личен, разказва за детето, в което и аз съм бил: „Аз само две очи тогава бях”. И миналото бавно, скришно се издига пред нас, конкретните знаци за отминалото и загубено време потъват зад нежнотрептящи картини, „И още необрани плодовете – / дървото с цвят се е покрило”, строят се безпощадни към човека безмилостни фабрики, „Червени пламъци пращят и ни обгръщат в сънищата ни среднощни. / Запален хълм, над селото надвиснал, гъстите си сажди стеле./Въргалят се сред пламъка коне и като съчки пукат кости. / Изтичат кървави води и покривите ни на сутринта са бели (…) Димът расте и с черни пипала из ясното небе се разпростира. / Зловонни корени в пръстта, в дърветата и в житото забива. / Изсъхват болните от рак. На мърша рибата мирише и на тиня. / И необяздено жребче из равнината цвили….” Искрящо тъмни картини, всяка дума, всеки ред е изпълнен с красотата и посланието на съществуванието, живота, сътворението, защото ние не сме предназначени само за смъртта и унищожението, колкото и да не ни щадите; по този начин баладата се превръща в протестен вик, обхващащ всяка унищожаваща човечността идеология, всякаква студена технокрация, прецизно убиваща човек и душа и ние, читателите сякаш се чувстваме длъжни да преведем в ред, да разнищим, да реконструираме своя живот и живота не предишните, на света, но това обикновено е излишно, защото в тази поезия нещата се разтварят едно в друго, пораждат се едно от друго, и хората от още най-древното време, по следите на хиляди принуди, всичките седем милиарда, както вчера, така и днес, „Със семената първо, след това с телата/ пръстта засяхте. Ненаситна, / тя чака нови семена…”    И въпреки това – да не отстъпваме, само така се разсява вредом с най-голяма сила вярата, че въпреки всяка зла участ и нещастна съдба, „Елате, мъртви, и елате, живи, здрави, болни… / Елате всички да се съберем! / Като месал моравата зелена ще опънем – / от корените – чак до небесата. / И светлини, и облаци, и мрак от вековете тъмен -/ ще смесим всичко, ще седнем с вас като познати. / И цялата земя ще бъде нашата трапеза – / нали столетия я храним да ни храни. / Тя трябва да разтвори черната си бездна, / тя трябва да ни върне насъбраното.”. Както и да бъде, и така, и инак, едно в края на краищата е възможно, и то чрез мечтата-видение да се срещнат живи и мъртви: „… Но с вас сме се видели вече. / И обща ни е участта. / Открай върви по този път човечеството – / признайте му невинността. / Все също – свети слънцето отгоре. / Все същи – вятърът, дърветата. / И най-подир се опознава коренът / във плодовете си…” 

Това е богата и обогатяваща поезия, предлага прелестта на изобилния плод на лириката. И нека споменем и това: става дума и за унгарските съдбовни песни, за балади от средна и източна Европа, за ударите и изтезанията на историята, които ни свързват, тук; в тази поезия болят стари рани, кръвопролитните войни, в които „Нивята тъпчат, класовете, / германските кобили” („Памет”); и тук, и там, когато в „В Русия татко ми убиха…” („Йожеф Уташи”) – все жертви, загинали бащи – и твоя, и неговия, и на другия. Пише българският поет „И гробището ни расте./И селото ни се смалява”.(„Януари”), и това е фотография и на нашите мирни краища, които запустяват и осиротяват, напуснати от вярата, и ето противоположността на това празно съществуване, на душевната глухота на града, континенталната самота и страданието на атомизирания  човек, когато се затваря в квартирата си на 13 етаж, „във тази гробница – квадратна, тясна.” („Неделя”). И колко универсални, обгръщащи вседневно земята ни войни, е изразил той: „Мракът наложи примирие между всички. / Спря гонитбата на смърт и на живот (…) Преследвани и преследвачи спят под общ покров.(…) Но гръб надига слънцето (…) Най-после – светлина! / А вред война. /А вред война…” („Ден и нощ. Нощ и ден”), и разбира се, да не подминем и красотата на художествения превод на Сонди, той гали погледите ни, вдъхновението му може да се долови не само в тези редове, но и на повече места, да добавим тук артистичното – между другото – и нерешимо съревнование между двама поети-преводачи, в рефрена на стихотворението със заглавие „Мелница”, „…отново се лее пшеница, / безкрайно, като звездното небе. / Мели, само мели воденичното колело” пресажда красотата на оригинала в унгарския език Бенедек Киш, а Сонди по следния начин разширява картината: в гърлото „пшеницата тече, брашното се стеле – / безкрай – като звездите. / Мели, изпразва се, мели, радва се” (В оригинала:,,Зърно подир зърно – /  тече по улея брашно, / въртят се колела. / Но пак се сипе жито – / безчет, като звездите. / Все мляла – не измля”) . И така да продължим по графиката на стиховете и да отбележим, че Георгиев ни помага да опознаем универсалността и на унгарската поезия, разкривайки връзката, която отдавна е известна и за която знаят и тези, които само в резултат на едно – да се надяваме все още добро, преподаване по литература – са получили основни познания за честото преплитане на българската и унгарската поезия. Геза Кепеш, Ласло Наги, по-късно Гашпар Над и Йожеф Уташи, само да отбележим няколко имена от преводачите на големите сборници, а освен тях до наши дни и мнозина още са съдействали за преминаването на най-добрите постижения  на българската поезия у нас и знаем, че това е и обратно – двете литератури взаимно се оплодяват. 

(Tamási Orosz János, Marin Georgiev: Se Isten, se ördög. Versek. Napkút Kiadó, Budapest, 2015)  Списание „Напкут”, 2016

Лайош  В. МОХАИ  

БЪЛГАРСКИ НЕБОСВОД

Първо ми направи впечатление, че българският поет е имал щастието да се срещне лично с унгарските си преводачи, сред които са отличните Йожеф Уташи, Бенедек Киш и Ендре Рожа и с организатора на това начинание, литераторът Дьорд Сонди и ръководител на издателство Напкут. Преводачите са градили върху основите, положени от Ласло Наги. Претворявайки поетическите творби на Марин Георгиев, те разгръщат такива езикови слоеве, с които предимно работи и Ласло Наги. Това е характерно преди всичко – и най-вече – за преводите на Йожеф Уташи и Бенедек Киш: увереното представяне на унгарски език (възстановяване на друг език) на образния свят, народно-фолклорното поетизиране, боравенето с традиционния стихотворен ритъм, и въпросът за дългите стихове и сложни композиции. (Марин Георгиев се възползва смело както от силаботоническите поетически форми, така и от по-големите, съставни композиции). 

Неслучайно ще използвам един по-близък до нас и по-разбираем пример: от унгарските поети най-много е превел от Ищван Шинка, в настоящия сборник е намерила място и стихотворение със заглавие “Ищван Шинка – селският поет”. Може би смътно бих могъл да намекна и за това, че чрез поезията на Шинка мъничко бихме могли да опознаем и неговата лична. Продължавайки с унгарските връзки: Георгиев е написал стихотворение и за представител на своето поколение и един от неговите унгарски преводачи – Йожеф Уташи: в него – ако добре го разчитам – доминират предимно интелектуалните кълнове на народния сюрреализъм. И действително, тази поезия не се изчерпва с едностранните рефлексии на селското битие: подобно на малко по-ранните паралели в унгарската поезия е способен да организира тези рефлексии до сложен анализ на света. Добър пример за това е стихотворението “Мелница”, което Дьорд Сонди е счел за толкова важно, че освен в превода (по изключителен начин) на Бенедек Киш, го е включил в сборника и в своето претворяване (“Мелница”) – читателят само може да гадае дали на оригинала отговаря по-мрачният вариант на Киш или играта на думи на Сонди. По-голямата част от сборника всъщност съставляват преводите на издателя Дьорд Сонди, който разрешава дилемата на всеки един преводач, дали да е “красиво неверен” или по-скоро да търси с вярност езиковата равностойност, видимо в интерес на второто. (Поне така изглежда за незнаещия български език рецензент.).

(Списание Új Egyenlítő, 2016/12.)

Тимот на порталот Трибуна се приклучува кон честитките за 80-тиот роденден на големиот наш пријател и истакнат бугарски творец Марин Георгиев.