(Фото) Сведоштво на војводата Димитар Медаров за борбата кај селото Дулица против припадници на српската жандармерија

Презъ септемврий 1925 г. (…) Шаренъ Ампо, Ефремъ Клепковъ, Димитъръ Ивановъ и азъ сме въ Царевоселско… Прекарахме около месецъ и нѣщо въ околията, като се видѣхме съ организационнитѣ хора. Опѫтихме се после къмъ Калиманци. Преденувахме единъ день въ Калиманско Осое. Почна дъждъ. Бѣхме измокрени до кости. Трѣбваше тукъ да вземемъ нѣкои сведения отъ Кочани. Попаднахме на доста вѣренъ на организацията, а и сродникъ на Ампо — Христакия Златановъ и Доне Атанасовъ. Тази връзка бѣше най-сигурна. Обаждаме имъ се и тѣ идватъ при насъ съ голѣма радость. Безъ да знаемъ, обаче, Христакия вече е станалъ сръбски шпионинъ. Даваме му пари да иде да купи отъ Кочани храна и да научи нѣкои работи. Той замина. Утре вечерь ще дойде. Но предчувствието почна да работи. Усъмнихме се съ Ампо да не ни предадатъ тия двамата. Най-добре ще направимъ ние да не седимъ на това мѣсто. Тоя день — на сутриньта сме все още тукъ. Азъ съмъ часовой. Здрачи. Нѣщо се чува, нѣкакви гласове, но не може да се опредѣли съ положителность дали сѫ гласове или пъкъ шумътъ на Брѣгалница. Като се вслушахъ, чухъ, че се говори на сръбски. Милиция! Веднага събуждамъ другаритѣ си. Бѣхме предадени. Почна да се вижда. Погледнахме отъ другата страна — вериги една следъ друга настѫпватъ. Ние напуснахме мѣстото, кѫдето бѣхме, спуснахме се по една долинка и право при Брѣгалница. Тя бѣ доста голѣма, придошла отъ дъжда, но знаехъ кѫде да я газя; но бѣше опасно да я минемъ, защото бѣше голо. Трѣбваше да се върви. Загазихъ пръвъ въ рѣката, после другитѣ. Още не съмъ на другия край, изединъ пѫть залпове загърмѣха. Почнаха да настѫпватъ и гърмятъ презъ храсталаци и камъняци. А ние пъкъ се качваме точно къмъ тѣхъ. Като ни видѣха, уплашиха се и избѣгаха. Но стрелятъ отвсѣкѫде. Вървимъ къмъ една височина. Идваме до върха. А той се държи отъ тѣхъ. Сипятъ огънь. На всѣка цена трѣбва да се качимъ на върха, защото иначе сме загубени. Азъ се влѣча, пръвъ излизамъ до тѣхъ, хвърлямъ една, още една бомба на самия връхъ. Оставиха раници и шинели. Но тѣ държатъ още една височинка, които господствува надъ насъ. Нѣма кѫде, приемаме сражението. То трая отъ сутриньта до къмъ обѣдъ. Мене ме раниха отъ лѣвата страна презъ дѣсната ябълчна кость на главата. Останалъ съмъ тукъ известно време въ несъзнание. Като се свестихъ, сражението продължаваше. Около четири часа подиръ обѣдъ видѣхъ, че е убитъ Димитъръ Ивановъ Тушката. Бѣше облѣно въ кръвь лицето му. Сражението продължаваше.
Малко по-късно Ампо ми каза, че е раненъ и се виждаше кръвь около кръста му. Дума не можеше да става азъ да водя подвижна борба. За мене бѣше свършено, може да живѣя най-много до вечерьта. Ампо, като бѣше раненъ, се завлѣче и се закри задъ едни камънаци. Азъ сѫщо трѣбваше да се примъкна, защото бѣхъ съвсемъ на ачикъ. Помъкнахъ се надоле и се долепихъ до една скала, а предъ нея нѣкакъвъ храсталакъ. Намѣрихъ се между храсталака и скалата. Презъ това време идва единъ контраджия. Иде и точно гледа моята кръвь. Върви по кръвьта. Азъ съмъ на нѣколко крачки отъ него. Той не повдига глава. Безъ повече да му мисля, едва повдигнахъ пушка, гръмнахъ и селянинътъ се повали мъртавъ на земята. Мракъ е вече. Чува се вече какъ сръбскитѣ офицери командуватъ „напредъ”. Изведнажъ нахлътватъ като глутница много хора къмъ насъ. Чухъ силенъ бомбенъ гърмежъ. И стихна всичко изведнажъ. Азъ съмъ вече заедно съ сърбитѣ измѣшанъ. Държа пистолета въ дѣсната рѫка, приготвенъ само за мене. Отивамъ къмъ храсталацитѣ. Всѣки моментъ чакамъ да ме пита нѣкой: „Кой си?” и да се застрелямъ. Наближихъ храсталака; пъленъ е съ сърби. Постепенно, постепенно се отдалечавамъ и се изгубвамъ. Не виждамъ никого около мене. Нѣмамъ сили. Слѣзохъ до Брѣгалница. Натъкнахъ се на конетѣ. Отдръпнахъ се пакъ назадъ, не много далечъ отъ нихъ, на петдесеть крачки отъ рѣката и селския пѫть. Водата ме просто викаше. Жажда неописуема. Пия вода. Почивамъ си и пакъ пия. Сѣдамъ до рѣката. Сърби край мене минаватъ безъ да ме забелѣзватъ. По едно време почнахъ да бълвамъ кръвь. Като съмъ билъ въ несъзнание, гълталъ съмъ кръвь. Изповърнахъ всичко. И пакъ почнахъ да пия вода. Може би единъ часъ прекарахъ тукъ. Трѣбва да се мине Брѣгалница…

Димитар Иванов Медаров (1892-1946) е бугарски револуционер, водач на Царевоселската илегална милиција на ВМРО, дезертер од српската војска, закoлнат во Организацијата лично од Тодор Александров и царевоселскиот војвода Стефан Караџата во 1920 година. Роден е на 1 октомври 1892 година во Дулица, од каде го познава истакнатиот атентатор и војвода на ВМРО Харалампи Златанов (Шарен Ампо). Медаров бил четник на Стефан Караџата, Шарен Ампо, Тодор Александров, Панчо Михајлов. Учествувал во уништувањето на федералистичката чета на Крум Зографов во 1922 година, во битката против српската војска кај Калиманци под војводството на Панчо Михајлов во 1924 година и во борбите кај Дулица во 1925 година, во која загинал Шарен Ампо. Потоа, Димитар Медаров бил телохранител на Иван Михајлов, а во 1930 година заедно со Никола Стаменков го убива протогеровистот Васил Пундев. По 1941 година Медаров помагал на новоформираната бугарска власт во Вардарска Македонија. Кога се појавиле комунистичките партизани, тој застанал на чело на Кочанската контрачета, во која имало околу 200 луѓе. Откако Вардарска Македонија паднала под комунистичкиот режим на Тито во септември 1944 година, Медаров останал нелегален и се борел за отцепувањето на Вардарска Македонија од Југославија и против наметнувањето на македонизмот. Власта успева да го уапси и на судењето во кое биле обвинети уште 10 лица од Кочанско, на 27 декември 1946 година е осуден на смрт. Димитар Медаров успеал да се самоубие во кочанскиот затвор.

Сведоштвото на Димитар Медаров прочитајте го овде.

Извор: Библиотека Струмски