Кнезот Александар и „Режимот на полномоштвата“ (1881–1883 г.)
Проф. д-р Пламен Павлов/Труд
Априлската епопея през 1876 г., чиято 150-годишнина отбелязваме през тези дни, е катализатор на т. нар. Източна криза, довела до Цариградската конференция, Руско-турската война (1877-1878 г.) и раждането на модерната ни държава. Въпреки тежките клаузи на Берлинския договор, с Учредителното събрание в Търново младото Княжество България поема по своя нелек път. Начело на държавата застава избраният на 17 април 1879 г. на основата на Търновската конституция княз Александър I Български, останал в историята и с фамилното си име “Батенберг”.
Княз Александър (1857-1893), възпитан в средите на висшата германска аристокрация, но и в специфичната среда на руската армия, смята конституцията за твърде либерална, “полурепубликанска”… Силно влияние върху княза оказват внушенията на руската политика още преди пристигането му в България. За да бъдат проведени избори за Първото Обикновено народно събрание, трябва да бъде назначено правителство. Александър, ако използваме днешните понятия, назначава служебен кабинет. Идеята е в него да бъдат включени представители на изграждащите се в онези дни партии – Либералната и Консервативната. Либералите, водени от Драган Цанков, Петко Р. Славейков, Петко Каравелов и др., отказват, опасявайки се от нежелателни компромиси. В крайна сметка на 5 юли 1879 г. князът назначава кабинет на консерваторите с премиер Тодор Бурмов, заслужил деец на църковно-националната борба. “Министерството”, както често е наричано през онези години правителството, решава насъщни задачи, а външната му политика, доколкото изобщо има такава, е изцяло подчинена на Русия.
На парламентарните избори консерваторите търпят провал и на 21 октомври 1879 г. Бурмов подава оставка. Недоволен от победата на либералите, Батенберг разпуска парламента и назначава второ “служебно” правителство, този път начело с епископ Климент (Васил Друмев), което да организира нови избори. И този път, при това още по-убедително, печелят либералите. На 24 март 1880 г. по съвет на руските дипломати княз Александър назначава кабинет начело с Драган Цанков. Северната империя “дирижира” процесите в младото Княжество, но настъпват и първите разногласия. Най-драстичният случай е с плановете за строеж на жп линии и за дунавското корабоплаване. Русия се стреми да ориентира българската инфраструктура на север. От своя страна, австро-унгарските проекти са за жп връзки и речни маршрути в западна посока – много по-перспективна за българското стопанство и търговия. Цанков се опитва да лавира, давайки обещания и на двете страни! Стига се до скандал, а премиерът е принуден да подаде оставка. Правителството е оглавено от Петко Каравелов, но противоречията с княза и руските му съветници се задълбочават. Този епизод от вътрешнополитическите борби приключва напълно неочаквано, и то като последица от събитие извън страната – убийството на император Александър II от терористична организация “Народна воля” на 1 март 1881 г.
По време на визитата си в Петербург за погребението на “царя освободител” князът получава подкрепа от новия император Александър III, противник на либералния курс на своя баща. Заедно с руския генерал Казимир Ернрот, военен министър в София, Батенберг започва драстични промени. На 27 април 1881 г. правителството на Петко Каравелов е уволнено. За министър-председател е назначен руският генерал Казимир Ернрот – акт, който представя българската държава като васален субект – не само на Османската империя, както е по силата на Берлинския договор, а де факто на Руската, едва ли не “Задунайская губерния”…. Не някой друг, а русофилът Драган Цанков порицава арогантното поведение на руските офицери, които „… събират народа с жандарми и му обясняват от името на руския цар /…/, че ако князът си отиде, турците наново ще завземат България…”
За да бъдат узаконени промените, на практика държавен преврат, е свикано Второ Велико народно събрание. Изборите, проведени с намесата на войска и полиция, са спечелени от консерваторите. Събранието, свикано не в Търново, а на 1 юли 1881 г. в Свищов, като по военна команда приема извънредните пълномощия за срок от седем години, поискани от княза. Първото правителството на “Режима на пълномощията” е без министър-председател и е съставено от консерватори и руски офицери – двама руски генерали, един чех (историкът Константин Иречек) и едва трима българи… Премиер на следващия кабинет, управлявал през 1882-1883 г., е руският генерал Леонид Соболев, изпратен да заеме поста от Петербург! Режимът на пълномощията суспендира Търновската конституция и ограничава избирателните права. Създаден е Държавен съвет, отхвърлен през 1879 г. от Учредителното събрание. Наистина, властта предприема мерки за модернизация на законодателството, някои от които остават в сила и по-късно, но руши демократичния ред и самата законност. Самоуправството на руските офицери, ангажирани в администрацията, е съпътствано от насилие и корупция. Дори убеденият по онова време русофил Иван Вазов осмива вътрешния министър, руският полковник Арнолд Ремлинген, в сатиричните стихове: “Конституцията души Ремлинген герой // и във пазвите си муши левове безброй…”
Режимът принуждава Петко Каравелов, Петко Славейков и други дейци на Либералната партия да потърсят политическо убежище в Пловдив, столицата на Източна Румелия! В стремежа си да укрепят своята власт руските емисари рушат нейните устои. Грубата намеса смекчава противоречията между консерватори и либерали, въпреки че при вторите настъпва разцепление. Начело на “умерените” е Драган Цанков, склонен към компромиси. Княз Александър постепенно проумява погрешността на предприетия курс – и за страната, и за собствения му авторитет. Спасителният път е възстановяването на Търновската конституция и поемането на властта от собствения български политически елит. Разбира се, руската дипломация и персонално Александър III реагират враждебно, нещо повече – превръщат княз Александър в изкупителна жертва и кроят планове за неговото сваляне от престола.
Няколко думи за замислите на Азиатския департамент – структурата на външното министерство в Петербург, в чийто обсег е и България. В навечерието на Съединението, когато “Режимът на пълномощията” е мрачен спомен, руският дипломат в София Александър Кояндер в доклад до своите началници препоръчва: “Най-добрият изход би бил окупация на страната и назначаване на руски генерал-губернатор с въвеждане на нашите закони в България /…/ Вторият изход би бил отстраняването на княз Александър и неговата замяна с човек, напълно предан на нас. С наша помощ новият княз трябва да започне с унищожението на различните видове “свободи” – на пресата, на митингите, и т. н.”
На 6 септември 1883 г. княз Александър отменя режима на пълномощията – на третата година от неговото съществуване вместо предвидените седем. Конституцията е възстановена, а за премиер е назначен Драган Цанков. Той оглавява последователно два кабинета от “умерени” либерали и консерватори. Консервативната партия отслабва, а политическите борби се пренасят между двете фракции на либералите. През май 1884 г. “непримиримите” печелят изборите и постигат парламентарно мнозинство. Начело на правителството отново е Петко Каравелов, за председател на Народното събрание е избран Стефан Стамболов. Парламентарният модел побеждава. Или, както гласи един тогавашен “крилат израз”: “Нито князът без власт, нито народът без права!” Младата българска демокрация устоява на безпрецедентната чужда намеса и действията на нейните проводници в страната – исторически успех, който не е изгубил своя смисъл и днес.
