Левски, патриотизмот и единството на нацијата
Трудно е да се каже откъде и как Васил Иванов Кунчев, останал в нашата и световната история с името Левски, е почерпил първите “глътки” патриотизъм. Патриотичното чувство, родило се още през неговите детски години, е свързано с будната семейна и градската среда в родното Карлово. Това съзнание се развива и през неговото юношество, когато “слугува” на своя вуйчо йеромонах Василий при неговите обиколки по градчета и села. Именно тогава бъдещият български Апостол отблизо се среща с радостите и скърбите на своя народ… Патриотичните възгледи избуяват все повече и повече – въпреки всички житейски перипетии, преследвания, разочарования, предателства, живот върху ръба на острието… Бихме предположили, че синовните чувства към Отечеството са осъзнати от бъдещият Левски за първи път от онези възрожденски послания, които извират от забравената днес книга “Мати Болгария” на Неофит Бозвели – хилендарски монах, какъвто е бил и вуйчо му Василий, а след приемането на монашеството самият Васил / дякон Игнатий се е числял към монашеското братство на Хилендарския манастир – крепост на вярата и българщината в онази епоха.
Непременно трябва да прибавим разказите и народните песни за хайдути и народни закрилници, така обичаната от Апостола песенна поезия на Добри Чинтулов – той пее тези песни през целия си живот, а препис на онази за Трапезица и славния цар Асен откриваме в известното му джобно тефтерче. Разбира се, Левски със сигурност е силно повлиян от духа на знаменитата поема “Горски пътник”, от другите патриотични книги и вестници на неговия учител в революцията Георги Стойков Раковски.
Да се дефинира, проследи и анализира патриотичното съзнание на личност от мащаба на Васил Левски е трудна, дори непостижима задача. Не става дума само за “личния” патриотизъм на Апостола на свободата, а за способността му да събужда и мобилизира родолюбивите чувства на стотици и хиляди хора. Нещо повече, да ги извежда, подобно на Христовите апостоли, от мрака на робското търпение към светлината на Свободата – на “милия български род”, ако цитираме собствените му думи, но и на човека като Божие творение! Това автентично родолюбие, съчетано с дълбок християнски, ренесансов, европейски хуманизъм, без съмнение, е свързано с родовата памет и стародавните традиции, но и с модерните демократични идеи. Да не забравяме и образованието на младия Левски, влиянието на бележити възрожденски “даскали” от ранга на Райно Попович, Тодор Шишков, Йоаким Груев… И, което е особено характерно за Левски, на неговото самообразование и процес на учене през целия му труден и бурен живот.
Често някак си не се забелязва, че Левски е имал силно влечение и невероятен усет към (и за!) историята – факт, изрично отбелязан от неговия по-млад съратник Никола Обретенов, а и от други. За възрожденското ни общество историята е не само познание, но и градивна енергия за националния организъм. Няма как да е иначе, след като първият мощен тласък в израстването на нацията е даден от скромната “историйца” на отец Паисий – още един хилендарски монах, дарил на своя народ първата му национална доктрина. Ще припомним, че “даскал” Ботьо Петков, авторитетният съгражданин на Левски и баща на Христо Ботев, през 1853 г. превежда и издава прочутата книга “Древните и днешните българи” на изумителния българофил Юрий Венелин. Да не говорим за множащите се в онези години вестници, патриотични книги и “картини” (такива Левски сам пренася в Тулча през 1866 г.) и изпълнените с невероятна патриотична енергия стенописи на възрожденските зографи! С някои от тях (Цаню Захариев, Георги Данчов Зографина, Станислав Доспевски, Панайот Гиновски от Галичник в Македония, навярно и други) Левски е личен приятел.
Подобно на плеядата “титани” на нашето Възраждане, особено на Раковски, Каравелов, Ботев, Иларион Макариополски, екзарх Антим I, Петко Р. Славейков, Иван Вазов и други водещи имена на тогавашна интелигенция, Левски израства като патриот и, както бихме казали днес, “просветен националист”. Непременно трябва да подчертаем неговото непоколебимо съзнание за единството на българската нация там, „… където живее българинът…” – в Мизия, Тракия и Македония… Едно от нещата, които правят впечатление в неговите писма и други текстове, е упоритата употреба на понятието “Българско”. То невинаги е идентично с “България”, с което под влияние на европейската практика тогава е наричана по-конкретно Мизия, вкл. цяла Добруджа и забравеното от нас Поморавие… Левски има своите контакти с българите в Зайчар, Пирот, Ниш, а вероятно и от други места.
При обсъждането на устава на вътрешната революционна организация той изрично нарежда копие на проекта да бъда изпратено за обсъждане и от сподвижниците в Пирот и околните селища. Така или иначе, под “Българско” Левски разбира цялата наша етническа територия, включително Скопие и Охрид, Ниш и Зайчар, Лозенград, Кюстенджа (Констанца) и Тулча… Малко известен на широката публика е още един изключително важен факт – през януари 1873 г. пред извънредната правителствена следствена комисия в София заловеният от властите Левски изрично поставя както въпроса за освобождението на Отечеството от османска власт, така и онзи за опазването на неговата изконна цялост. И това по собствените му думи е една от главните цели на неговата мисия и създаваните революционни комитет – защото „… Сърбия, Влашко, Черна гора и Гърция са готови да заграбят България – затова, за да не дадем земята си…” Защото, както е известно от други изказвания на възрожденските ни политически водачи, „… не искаме чуждото, но не си даваме своето…” И ако посочването на Черна гора днес може да ни изненада, във времето на Левски тя на практика е съседна страна предвид българския характер на населението в Македония и Поморавието. Левски отлично познава българите в Бесарабия и Приазовието, многохилядната колония в Цариград, онези над милион наши сънародници, прокудени от насилията на поробителя из цяло Влашко и Молдова. Малко се знае, че Левски посещава Бесарабия, и то не един път, като поддържа тесни връзки с революционния комитет в Болград (днес в Украйна) и редица бесарабски и таврийски българи – Михаил Греков, Олимпий Панов, Петър Фитов и др.
Същевременно съзнанието за единството на нацията пронизва цялата му дейност и идеология – в борбата за свобода, ако цитираме стиховете на Вазов, „… всякоя възраст, класа, пол, занятье //, зимаше участье в това предприятье // – богатий с парите, сюрмахът с трудът //, момите с иглата, учений с умът…”
Левски е имал силно развит усет към историята и сакралното значение на човешките и народните дела като неотменна част от „… времето, което е в нас…” и което човешката мисъл и воля може да “обръщат” и променят. Нека в заключение цитираме няколко реда от негово писмо от 19 февруари 1872 г. – една година преди мъченическата му гибел… В него Дякона се обръща към своите съратници със следните силни думи: “Братя! Възобновяването на нашата славна преди държава, отърваването ни от проклети агаряни, за да си добие първата чест и слава нашето мило Отечество Българско, най-после да бъдем равни с другите европейски народи, зависи от нашите собствени задружни сили. Като е тъй, Вам надлежи да се покажете достойни, верни и неустрашими във всяко отношение. Дързост, братя, и напред. Вашето съучастие в народното ни дело ще остави имената Ви неизгладими в народната ни история…”
