Мара Белчева- Дамата во црно на бугарската поезија

Пишува: Д-р Виолета Радева

Няколко поколения интелектуалци са запомнили Мара Белчева като Дамата в черно. Облича траурните дрехи след убийството на съпруга си Христо Белчев, министър на финансите в правителството на Стефан Стамболов. Покушението е извършено на 15 март 1891 година. Красивата севлиевка е само на 22 години. И макар в паметта ни тя да е част от живота на Пенчо Славейков, смъртта, както и венчилото, я свързват с Христо Белчев. Съдбата пожелава да умре на 16 март 1937 година. Близките ѝ решават да положат тленните ѝ останки в гробницата на Белчев.

За съжаление и до днес Мара Белчева е възприемана преди всичко като спътничка на Славейков, като най-предания му и верен другар и едва на заден план като поетеса и личност със свое място в културния живот на следосвобожденска България в продължение на три десетилетия. Така към личната трагедия на една от най-красивите за времето си жени се прибавя и драмата на една от най-надарените и с широка култура българки. И днес тя е жертва на клюкарски интерес, на нечисто ровене из интимния ѝ живот, обект на невероятни измислици. Освободени от каквито и да е предразсъдъци, ние се оказахме освободени и от всякакво приличие.

Получила солидно филологическо образование в Женева, Мара Белчева познава добре немската, френската, италианската, полската литература. Започва да пише стихове още приживе на Пенчо Славейков, но първата ѝ стихосбирка „На прага стъпки“ излиза през 1918 година. Критиците отбелязват, че тя очарова с „изящество, простота и най-изискана хармония“, че нейните малки лирични песни са „проникнати с меланхолия, изживени и излъчени в самота“. Втората ѝ книга – „Сонети“ – излиза през 1925 година. Междувременно е издала тънка книжка: „Пенчо Славейков. Бегли спомени“, 1923 г. Болката от загубата на любимия се е уталожила, за да изкристализира изчистен и релефен образът на големия поет, на обаятелната личност, проявила силата на своя характер и богатствата на душата си дори когато умира. „Избрани песни“ е отпечатана, както е отбелязано на последната страница, „пред прага на 1931 година в печатницата на С. М. Стайков“.

В българската литература религиозната тема е тъничка струйка, която често пресъхва. Не е тук мястото да дирим причините за българската материалистичност, за слабия интерес към екзистенциалната страна на живота. Сред малцината поети, обръщали поглед към дълбините на битието и неговата мистерия, към Духа и Неговите проявления, се нарежда и Мара Белчева. Нейните „Сонети“ са възпев на Бога, търсене на Божиите пътища през страданията и житейската суета. Стихотворенията ѝ не са умозрително философстване, а изповед на измъчена и търсеща истината жена:

О! до кога ще ме изпитваш, Боже?

Усмихнеш се, и ето всичко може:

заслушана във топлия ти глас

на твойта нива зрея – златен клас.

И блесналия сърп ме не тревожи…

Надежда и отчаяние, вяра и безверие, смирение и бунт се блъскат в душата ѝ и често тя не знае кой е спасителният път. Но с опърлени криле и наранено сърце тя пак се връща:

И с вързани очи се пак завръщам

при кръста, Боже, дето те разпнаха,

при Твоята любов, че тя прощава,

че тя дори вразите си пригръща,

които те с оцет и злъч пояха

и с гвоздеи коваха Твойта слава.

В природата и нейната стихийна мощ открива Мара Белчева най-достъпното проявление на Бога, тя е балсам за сърдечните рани, неосквернен храм на Духа, извор на успокоение и радост. На 19 февруари 1926 г. отбелязва в дневника си: „Аз се чувствам примирена с всички злини. Не искам вече ни Бога, ни хората да одумвам. Да ми е да слушам музика, да се стопя в някоя божествена хармония.“ Няколко дни по-късно записва: „Бог е и в мъглата, и в слънцето, и в дъжда. Дано Той е винаги в мене!“ И още: „Обичам Те, Боже, от всичко сърце, от цяла душа. В Тебе само дишам.“

Съвременниците са отбелязвали мистичната нагласа на Мара Белчева, намерила израз в поезията ѝ, и търсят нейното обяснение ту в западноевропейското ѝ образование, ту във влиянието на дъновизма. Мнозина пропускат факта, че за да се устреми към Бога едно човешко същество, подтикът идва отвътре, от сърдечната неудовлетвореност на модерния човек, хванат в капана на материализма и рационализма. Не е за пренебрегване и семейната традиция. Неин дядо е хаджи Ангел Севлиевеца, издал шест тома в седем части Псалтикия от 2023 печатни страници. Над този си оригинален и с изключително значение в борбата срещу гръцката патриаршия труд той е работил цели 20 години. В спомените си за хаджи Ангел Мара Белчева признава, че се била метнала на него, че като дядо си вярвала във възвръщането на душите.

Темите за любовта, верността, самотата са доминиращи в поезията на Белчева. Но нейният емоционален свят не е в зоната на изгаряща стихийност, където любов и омраза са неотделимо вплетени, където духовните стремежи се борят с плътските изкушения. Умерено и премерено чувство, мъдростта на „старата душа“, благородство и чистота на преживяванията – тези са отликите на поетичния свят на Мара Белчева, които я доближават до Пенчо Славейков. Разбира се, много елементарно би било да приемем, че това се дължи на силното му влияние. Влияние без съмнение има. Кой ли е избегнал влиянията, бил той и най-оригиналният творчески дух! Лиричният свят на Мара Белчева е неин собствен и тъкмо сходството му със света на Славейков ги сближава и превръща в необикновено за нашите условия житейско и интелектуално цяло. Нейният интерес към философията е постоянен и датира от най-ранните ѝ младини. В архива ѝ се пазят много бележки и разсъждения за философия, размисли върху основни философски понятия, цитати от Кант, Шопенхауер, Паскал (за него има специални записки за живота и творчеството му), Платон, Шпенглер, чела и размишлявала за романтизма и влиянието на Питагор, Талес, Анаксимандър и Анаксимен върху него.

Нейната камерна, интимна поезия носи печата на тази философска самовглъбеност. Макар в нея да липсва драматизмът от сблъсъка на любовта-страст и любовта-възторг, на противостоенето добро – зло в душата на човека, на нея не ѝ липсва драматизмът на идеите, драматизмът на мисълта.

Българската култура дължи на Мара Белчева превода на „Тъй рече Заратустра“ от Ницше и с това дело, подтикнато и вдъхновено от Пенчо Славейков, тя заема достойно място в нея. Чрез нейния превод на „Гениална лудост“ от Паул Биерре нашата общественост се запознава и с Ницшевата философия. Неин е преводът и на „Потъналата камбана“ от Герхард Хауптман, поставена на сцената на Народния театър. Мара Белчева е претворила на френски произведенията на Пенчо Славейков „Химни за смъртта на свръхчовека“, „Симфония на безнадеждността“, Прометей“, „Песен на Балкана“, „Перикъл“, „Фрина“, „Сън за щастие“.

Време е да се разделим с тривиалното възприемане на тази талантлива поетеса единствено като спътничка и вдъхновителка на един от най-големите български поети и да оценим по достойнство нейното самостоятелно място в нашата поезия и култура.

В-к „Анти”, 14-20 март 1997 г.