„Одредот на осудените – јунаците од Бунархисар“

Стамен Каменов

Дядо, вярно ли, че имало едни войници – българи, дето тръгнали на бой и знаели, че няма да се върнат…че ще умрат ? – попитало момчето, а очите му изгаряли от любопитство.

Старият офицер се усмихнал тъжно, погледнал нанякъде, сякаш през времето, и тихо рекъл:

– Те били момчета, чедо… Млади, силни, с ръце, калени от труд и със сърца, по-горещи от куршум. Някои оставили невести, други – стари майки, а трети дори не били целували моминска ръка. Но всички имали едно в сърцето – България. Когато командирът им казал, че задачата е самоубийствена, никой не се дръпнал. Напротив – напред излезли доброволци. Облекли черни ризи – да не личи кръвта по тях, и върху шапките си пришили череп с кости – знак, че са се сбогували с живота. Те били „отрядът на обречените“.

– И тръгнали ли, дядо?

– Тръгнали… с песен. Представяш ли си – с песен на уста и смърт пред очите. Тяхната стъпка отеквала не само по планините на Балканите, а и в сърцето на цяла България….

………………..

Октомври 1912 година. Българската армия е преминала границата и настъпва дълбоко в Тракия. След победата при Лозенград идва време за най-голямото изпитание – битката при Люлебургас – Бунархисар. Там, на калните хълмове на Източна Тракия, се решава съдбата на цялата война. Врагът – добре укрепен, многоброен, с артилерия и резерви. Българите – изморени, гладни, но непоколебими.

Началото на ХХ век. Време на бурни промени и надежди за Балканите. След петвековно османско владичество, България отново е свободна, но не напълно обединена. Хиляди българи продължават да живеят под чужда власт в Македония, Тракия и Добруджа.

Когато през есента на 1912 година избухва Балканската война, българският народ я приема не просто като поредна военна кампания, а като свещена мисия – довършване на националното обединение. Армията настъпва с изключителен дух и храброст, но среща ожесточена съпротива при силно укрепените турски позиции.

След първоначалните победи при Лозенград и Люлебургас, през зимата фронтът се прехвърля към Галиполския полуостров. Там, при Булаир, турските сили се готвят за контранастъпление, което може да застраши целия български фронт.

За да бъде спрян противникът, е необходима решителна атака – дори и с цената на огромни жертви.

Целта на българската армия е да разгроми основните османски сили в Тракия и да отвори пътя към Чаталджа, последната отбранителна линия пред Цариград (днешен Истанбул).

7-а Рилска дивизия и началото на легендата

В епицентъра на сражението стои 7-а Рилска дивизия под командването на генерал Георги Тодоров. След дни на ожесточени боеве положението става критично – турците държат ключовите позиции при Бунархисар, а настъплението замира.

Тогава група офицери и войници от 13-и Рилски и 14-и Македонски пехотен полк се обръщат към командира си с необичайно предложение: да образуват „отряд на обречените“ – доброволци, готови да атакуват без шанс за връщане, ако това ще спаси сражението.

Клетвата преди смъртта

В нощта на 30 октомври полковият свещеник служи литургия в полето. Мъжете коленичат, получават причастие и се сбогуват помежду си. В ръцете си държат лист с подписана клетва :

 „Заклеваме се да изпълним задачата докрай, дори с цената на живота. Ако паднем – да се знае, че паднахме за България.“

Никой не говори. Само далечният грохот на оръдията напомня, че след час ще срещнат неизвестното.

Щурмът на обречените

Малко преди разсъмване те се изправят. Около двеста души – с щикове, гранати и знаменца вързани за раниците. Няма фанфари. Няма вик „Ура“. Само стегнати челюсти и една мисъл – „Напред!“

Когато се приближават до турските окопи, земята избухва под картечен огън. Мнозина падат още преди да стигнат телените заграждения, но останалите продължават. Боят преминава в ръкопашен. Щикове, гранати, вик „За България!“. Врагът не издържа – турската линия се пропуква, а след минути цялата отбрана рухва.

Слава чрез гибел

Когато зората огрява бойното поле, почти никой от обречените не е жив. Сред телата им намират окървавеното писмо с клетвата. Благодарение на техния пробив 7-а дивизия настъпва, а битката при Бунархисар завършва с победа за България.

Генерал Тодоров заповядва да се съобщи на цялата дивизия за подвига им :

„Да се знае – тези мъже не умряха напразно. Те показаха как се обича Родината.“

Памет през времето

Отрядът на обречените остава една от най-величавите страници в българската военна история. Имената на всички не са известни, но духът им живее – в маршовете, в разказите на старите офицери, в песните на фронтовите войници.

Те не са търсили слава, а смисъл. И днес, когато звучи военният марш „О, Шипка“, мнозина си спомнят за тях –

за онези, които вървяха напред, без да очакват да се върнат.

Тогава, когато смъртта не беше страх, а дълг към България.