| | |

Синиот Хајтов

Пишува: Марин Георгиев

1.

И до днес не знам кой е родителят на това определение, но то стигна и до мен.

Първото ми възприятие бе, че е похвално. Е, рекох си, сетили са се за закона, че всяко действие предизвиква равно противодействие. Нали го учихме задължително в средното училище.

После Пламен Петков, директор на Людмилината печатницата ,,Знаме на мира“, преименувана след промените в ,,Кирили ѝ Методий“, с когото случаят ме запозна при отпечатване на книгата за световния бас Борис Христов (като опитна комунистическа номенклатура, специализирал в СССР, той доста яко ме одра – удари ме в цената, после поиска допълнително за почерпка на печатарите още 1200 лв., и т.н.) Но за ония времена нямаше по-добра печатница, която да изпълни сложната поръчка – твърда корица с кардиналско червено платно, гланцирана обложка, доста голям обем на книгата с уникални снимки, получени лично от съпругата на певеца госпожа Франка Христов; заслепен от радост, че книгата така добре изглежда, получил предодстатъчна дотация, което поради простотия и самохвалство не криех, (дори пред него), а същевременно и още неопитен в дейността си, щастлив – аз давах ли давах, а накрая му подарих и няколко дена пребиваване в Будапеща, за сметка на Българското Републиканско самоуправление в лицето на неговия председател Тошо Дончев, който направо ми бе дал за конак, при поискване, хотела и ресторанта, и то без никакво заплащане, само срещу една гола реклама във вестника. Рекламата едва ли вършеше работа на рекламираните, но той имаше оправдание за щедростта си, а аз – полза от нея. Та на път за Будапеща, със служебната кола на Пламен Петков и шофьора му, де на сериозно, де на шега, Пламен ми каза как ме наричали в неговите среди – разбира се от бивши, но оставащи си завинаги –червени – Синият Хайтов! (Явно им се е щяло да има само един Хайтов, но като се е появил и втори – трябвало е да го пооцапат). Да, чак тогава загрях, че съм сравнен така не за похвала, а за отрицание и заклеймяване. Потвърди го и появата на определението в печата, в който яростно ме атакуват и до днес и както обикновено – анонимно. Подозирам един от анономите, че е вездесъщата журналистическа прислуга И. Н. (Ива Николова). Към многото ми обидни злостни прекръщавания и наричания се добави и това.

А казано между нас – никога не съм искал да стана или изглеждам такъв, да съпернича на Хайтов. По принцип не водя войни, ако някой не ги е започнал срещу мен. Просто не понасях подлите и нагли хватки на бившите кадри на ДС и Партията, прикрити като независими, надпартийни или националисти.

За разлика от Хайтов, нямах никакъв практичен опит – организационен, юридически, финансов. Ограмотявах се в движение. Не бях служил на властта, ако бях – щяха да ме възнаградят с висока позиция в йерархията на вестника, не бях като Хайтов бивш секретар на СБП – председател на фонда, главен редактор, – постове за все най-доверени лица (от частично разконспирираните досиета на ДС се разбра, че които не са били партийни членове са още по-опасни, защото са членове на ордена на тайните служби). Никакъв безпартиен и никакъв националист не бе Хайтов, а само изпълнител на възложени роли по заповед на вездесъщата БКП и креациите ѝ, управляващи и до днес.

А аз действах по убеждения и поради самозащита.

И все пак, поне според мен, успях да го надиграя. Аз, неопитният играч, надиграх свръхопитния. За да стане така, освен подемната сила на времето, другата, по-важната, е била вярата. Вярвах, че ще скъсаме с комунизма и порочните му практики. Че е дошло време за истинска конкуренция, основана на трудолюбивост, способности и постоянство.

В ония времена на двуполюсно противопоставяне, в които средно положение нямаше, дори да са натоварвали определението Синият Хайтов с отрицателен смисъл, кръстниците ми неволно са и разконспирирали Хайтов: щом аз съм син, той значи е червен.

В края на краищата четата винаги е била издавана: или от предател или от нея самата. Неволно. Поради глупост.

Парадоксално, но тъкмо от него съм получил и едно от най-големите си признания. Пред Петер Юхас, тогавашният председател на СБП (1993 – 1999) Николай Хайтов казал: – Където отида за пари, Марин Георгиев вече е бил.

13.06.2021

2.

Между 1 и 15 април 1991 г. в шест броя на в. ,,Демокрация“ публикувах едно мое наблюдения за използването на чужд труд в творчеството на назначения класик. С писмо от 28 април до главния редактор Волен Сидеров и директора на вестника Георги Спасов Хайтов предлага на редакцията отговор на моята публикация.

После пише второ писмо от 29.09.1991 г. само до Георги Спасов.

Не знам защо ни главният редактор, ни директорът не са публикували отговора му. Но в октомврийската есен на 1991 г. дойде в кабинета ми Атанас Свиленов. С идването на новия главен на „Литературен фронт” Марко Ганчев Свиленов стана първи зам.-главен редактор, а аз – зам.-главен. „Кабинетът“ ми бе най-малката стаичка, източно изложение, от стаите на етажа, в който бе разположен вестникът. Вика те главният, рече Свиленов и ме поведе, но не към стаята на главния, а в съседната – неговия кабинет. Марко, прав, бе в дъното на стаята; до прозореца, на фотьойла, с гръб към входната врата седеше Хайтов. Изтръпнах още с доближаването на касата на входната врата, която беше отворена. Предишният страх от предишното величие, което идентифицирах в себе си и като сътрудник на ДС, ме разтърси с бързината на токов удар, но бързо се овладях. Разбрах, че не бива да се издавам. (Друго би било, ако Свиленов ми беше казал къде ме води и кой ме чака, щях да имам повечко време да помисля и да се овладея; ако ми бе казал, казаното щеше да ми е предупреждение.)

Стаята бе заредена с неудобство до пръсване.

Макар че бях като хвърлен от брега на реката в най-дълбокото, без да знам да плувам – изплувах. С уверено учтив глас изрекох:

– Добър ден, господин Хайтов… И влязох, застанах вляво от фотьойла – хем той да ме вижда, хем аз него.

Наско се усмихваше хитровато-угоднически, с онази неопределност, в която всеки можеше да взема от усмивката му онова, което му трябва в момента.

Страшният, самоуверен Хайтов седеше отпуснато на фотьойла, сложил на лявото си коляно шапката си. Премести я на дясното. После – пак на лявото. После я сложи на главата си. Свали я отново на коляно. Бях свикнал да го виждам цялостен, със синкаво искрящ прагматично стоманен поглед, твърд, със загадъчна усмивка, с лъснали здрави, победоносно остри и бели от непрестанната си употреба зъби. Лицето му, винаги изразявало непобедимост, сега бе посърнало. Той, макар и без шапка – изпотен. С глас, несъответен на здравината, която някога излъчваше, несъответен и на сегашния му обем – не, това не беше глас, а направо гласец – изтънен, проточено разтеглен, като пред скъсване:

– Маринчо, ти си гледал, но си гледал през ключалката.

– А откъде освен през ключалката може да гледа един слуга. (Статията ми бе публикувана с подзаглавие „Из ,,Записки на слугата“.)

– Ами Хайтов носи отговор на твоята статия в „Демокрация” – изрече с неудобство Марко като изправен пред труден избор. – Искаме да те питаме съгласен ли си да го публикуваме.

Макар че моята статия не беше публикувана в ,,Литературен форум” (нарочно я дадох в „Демокрация”: хем да имам повече читатели, хем да не се каже, че ползвам своя вестник за лична изява), за да избавя всички от общото неудобство, отговорих светкавично:

– Разбира се! Аз съм демократ…

Неслучайно пиша неудобство!

Най-голямо то бе за Хайтов. За пръв път го виждах така снизен, смален, смазан.

– Имам само едно искане. – Изгледах ги ред по редом – В същия брой да дам и своя отговор.

– Разбира се – отговориха вкупом всички.

Предстоеше ми заминаване за Унгария. Цяла нощ, до към два-три часа, писах на тавана отговора си.

Уговорката бе спазена: под отговора на Хатов бе публикуван и моят – ,,Понякогаш дор и хайдута си бадева фърля барута”.

3.

Но ето го: най-неочаквано идва един ден на 1994 г., в редакцията Радичков. Направо при мен, в моята стая, сиреч – в кабинета ми (сякаш е знаел, че съм му бил защитник). От дума на дума – поканих го да даде книга за поредицата ,,Българска сбирка”; изненадващо за мен – той веднага прие. Смятах, че го приобщавам, но днес съм повече сигурен в друго – той си знаеше добре сметката. Но дори и така да е – какво от това; то всички са такива; в случая за мен бе успех да се появява името на Радичков във вестника, а още повече – и негова книга от издателство „Литературен форум“ (,,Прашка, с послеслов от камъни и думи”), та Хайтовите хора от СБП да се пукат от яд и да скърцат със зъби.

Току-що съм взел сигналните бройки от печатницата и телефонът ми звъни: председателят на Фонда, който се води секретар на СБП, важна съставка от екипа на Хайтов – поетът Христо Георгиев, иска среща с мен. Била наложителна. Бях се вече поотракал с така наречените работни обеди и го поканих в най-близкия ресторант: на Народния театър. Пък и Христо не бе за по-високото ниво – „Гардън клуб” например.

Исках да го респектирам и смутя едновременно.

Още седнали-неседнали, щастлив с поста си, доволен че е покорен и благодарен на господаря си, той започна да ме увещава с пламнал поглед какъв голям писател е Хайтов, колко е известен, където спомена името му и навсякъде го знаят, нали ходя из страната да приемам имотите на Съюза. Как няма, рекох, че нали няколко десетилетия държавата работи за славата му: радио, телевизия, вестници…

Беше му хубаво, че е роб, а на мен, че съм развързан от общата ясла, че съм напуснал обора и че мога да препускам на воля колкото си искам из ширналата се лъка на свободата. Ударил на камък, изплю камъчето:

– Николай Хайтов ме изпраща да ти предам да закриеш Сдружението на писателите.

– Защо при мен те праща, Любен Дилов е председател.

– Не, той така каза – при теб да ида и да го закриеш. (Значи Хайтов има силен информатор сред учредителите и за разлика от сдруженците знае кой го е създал).

– Не мога да го закрия – първо, защото много трудно се открива – опитах се да бягам по тъча аз.

– Трябва да го закриеш!

– Няма да стане!

– Ние знаем, че имаш незаконно издадена фактура.

– Е, и какво от това?! Който не работи – той не греши. Възможно е да съм сгрешил някъде… (Веднага се сетих, че нашият разпространител на вестника Николай Клянев, Владковият племенник, когото дори направих съдружник, за да го приобщя към фирмата, комуто отворих очите, научих го на занаят, е издал четата. За да го вземе на същата работа във вестника опонент – „Български писател“, Хайтов първо му е пребъркал джобовете.)

– Кажи му, че си служи с похватите на Държавна сигурност и тъкмо затова няма да го закрия! Давам ти по един екземпляр от сигналните бройки на новоизлезлите книги (другата бе на Вера Мутафчиева – ,,Белият свят”) – да му ги занесеш вместо поздрав, та и ти, и той да видите как се работи в новите условия.

Платих сметката и го изпратих по живо, по здраво. (С решение № 2-1166/18.01.2018, Комисията по досиетата обяви Христо Георгиев за сътрудник на ДС с псевдоним Воеводов).

През цялото това време атаките срещу мен в „Български писател“ и целия червен печат, самоопределил се като независим, не спираха. А поводи бол: Вапцаров, „откраднатият“ вестник, разцепеният съюз, съдебен иск за имущество, опит за присвояване на имуществото на СБП, похищение на Яворовата къща… Демонизираваха ме повече от Костов.

В началото им отговарях.

После разбрах, че най-добрият отговор е да си гледам работата: вестникът да излиза и да се разраства, издателството да укрепва и да завладявам все повече културен и обществен терен.

Това е не само най-добрият, но и най-вбесяващият ги отговор.

Какво са думите пред делата!

17.11.2012 г.

4.

Сега знам, че това са фикции: свобода, демокрация, тоталитаризъм и пр. Зад тях стои богатата и управляваща олигархия, която избира с кои думи от коя управленска система да си послужи, за да притежава властта и ресурсите, а сред кои ще бъдеш – сред тях, или сред ограбваните губещи, зависи от личния избор, който всъщност е моралният. Сиреч доколко можеш да понесеш греха, вършейки зло.

Нашата война с Хайтов приключи с мир. Ето как: в кря на 1996 бях поканен на поредното културно събития в Словашкия културен център, където бях на почит, след като им заведох президента Желев. Преди да влезем, винаги се чакаше пред желязната порта на бул. ,,Владимир Заимов“. Там дойде и Хайтов, вече последна година председател на СБП. Директорът на центъра Тибор Хован канеше по протокол и едните, и другите – и така наречените сини, и така наречените червени. Имах се за преуспял и това трябва да ми е дало дързостта да го притисна и подчертая положението си. Атакувах фронтално: – А бе, Хайтов, защо ми пращаше тия писма – да се явя пред Управителния съвет на СБП, да върна килимите, защото ще заведеш съдебен иск, а и го заведе… А той, омекнал, несъпротивляващ се: – Мислих, че ще се уплашиш…

– Да, ама не се уплаших.

– Не се, рече…

И с великодушието на победителя, хванах го за лакътя: – Айде сега да си направим една снимка. Той покорно застана до мен. Ето я:

Тази сцена имаше дубъл декември 2001 г., когато организирах честване на 70 годишнината на Юхас в малката зала на Централния армейски дом. Дойдоха доста писатели: Любен Дилов, Генчо Стоев, Йордан Радичков, Марко Ганчев, Божидар Божилов, Матей Шопкин, със закъснение дойде и Хайтов. Този път исках да запазя в анонимност ролята си на организатор, направих си снимка с юбиляра, не ми бе до Хайтов. Юхас, който знаеше почти подробно нашите войни се приближи към мен и ме заведе при Хайтов: – Хайде, сдобрете се, и двамата сте мъжки момчета.

(Но не знаеше, че вече съм се сдобрявал.)

Нищо не ми пречеше да повторя, поканих Хайтов отново да се снимаме.

Макар и в уютната и наречена „малка зала” на Армейския дом, на снимката Хайтов е с шапка. Бе още по-слаб, с изострено лице, някак си застинало бавен.

(Не подозирах, защото по-късно научих, че вече е бил болен от левкемия… След пет месеца почина.)

– – – – – – – – –

Макар и позахабена, шапката бе онази, която местеше от коляно на коляно.

Тя бе същата.

Той – не.

26.01.2023

СТАВОВИТЕ И МИСЛЕЊАТА ИЗНЕСЕНИ ВО РУБРИКАТА „ПОЗИЦИЈА“, НЕ СЕКОГАШ СЕ ИЗРАЗ НА УРЕДУВАЧКАТА ПОЛИТИКА НА ПОРТАЛОТ „ТРИБУНА“

Слични Објави