Вокабуларот на Мицкоски и Николоски води до портите на некој злобен примитивизам

Пишува: Иван Николов/БГНЕС

Във Вардарска Македония от 1944 г. до днес няма респект към историческите първоизточници.

Премиерът Мицкоски и „средновековните претенции“ на България…

През 2008 г. в Скопие беше издадена повестта на Ким Мехмети „Нишане“. Мехмети е македонски писател,  албанец по самосъзнание и народност. Като разказва за баба си, майката на майка му, той възпроизвежда следния житейски случай: „Оставила своята двегодишна щерка в люлката и тичайки, заминала за съседното село, където живеещите тогава там жители се наричали българи…“

Премиерът  на РС Македония, господин Християн Мицкоски,  в интервю за Косовската телевизия РТК на  19 ноември т.г. самонадеяно  заявява, че изискванията на България към управляваната от него държава са средновековни и няма жив свидетел от тези векове, който да потвърди българските аргументите .Ето че Ким Мехмети ни предлага  свидетел, разбира се, от по-ново време. Този свидетел – бабата на писателя – най-чистосърдечно заявява, че тогава – има се предвид времето преди 1944 г. – хората в това македонско село наричали  себе си българи. Защо се наричали така, отговорът предоставям на г-н Мицкоски. 

Това е сериозен тест за господин премиера-професор на РС Македония, не за неговата начетеност, а за способността му да търси и отсява истината от лъжата.

В редица публикации, изявления пред журналисти и изказвания по различни поводи,  откакто е поел ръководството на младата република, не пропуска случай да не хвърли по някой и друг камък в градината на България. Той сякаш пътува в някакъв свой влак, в който пътниците му вярват, че аргументите на България са средновековни, че българите до вчера не знаели кой е Гоце Делчев, че вписването им в Конституцията на ръководената от него държава  няма смисъл, защото те са много малко – няколко   стотин човека.

Лексиката, която използва премиерът, както и  вицепремиерът Александър Николоски, е безвкусна, груба и изпъстрена с недостойни за самите тях упреци към България и  българите. Тази лексика отвежда до портите на някакъв озъбен примитивизъм. А кой би могъл да си позволи подобен речник? Не разбира се, човек, зареден с достойнство и вкус към приличието!

Световно известният американски писател Джон Стайнбег, при връчването на Нобеловата му награда за литература на 10 декември 1962 г. произнася реч, която започва така: “Литературата не се твори по волята на безжизнени, анемични и немъжествени духовници, накастрирани критици, които пеят молебствия в празни църкви…“

Твърденията на днешната управленска гарнитура на братската страна, изпълнени с карикатурно високомерие,не  напомнят ли думите на великия писател за безсилието на немъжествените духовници и кастрирани критици, които сътворяват измислици-заместители на смелите ирисковани, но благородни дела?!

Къде е Средновековието, когато българската страна , например на празнословията за цар Самуил противопоставя  трите грамоти на Василий Втори от 1019,1020 и 1025 г.

Ще  цитирам части и от трите, за да бъда „опроверган“ от господин Мицкоски.

В Първата грамота четем: „…Прочее следствие на това ние утвърждаваме преблагочестивия Йоан да бъде архиепископ на България…“

Втората грамота започва:“ Тъй като след издаването на този сигилий за обсега на Българската епископия…

Постановяваме също сегашният пресвети епископ на България да има толкова голяма епархия, каквато и колкото голяма е била при цар Петър.“

Третата грамота:“…Настоящият сигилий на царството ни се даде на светата архиепископия на България, за да обладава тя безпрепятствено следните епископства…“ и т.н.

Предоставяме възможността на господин Мицкоски да разобличи тези самоволни твърдения на император Василий Втори, наречен още Българоубиец… И да обясни, защо този византийски владетел е наречен Б Ъ Л Г А Р О У Б И Е Ц…

Във Вардарска Македония от 1944 г. до днес няма респект към историческите първоизточници, защото новопоявилата се държава, по сърбокомунистически и геополитически проект, трябваше  да смени националната си идентичност, но с претенцията, че е наследник на цялото духовно богатство на предците ни. От тези претенции произтичат и сегашните абсурдни твърдения на държавните, политическите и научните елити, за изконността на македонистичната нация.

В началото на 2009 г. в Скопие вземахме интервю за списание „България Македония“ от Сем Вакнин,професор по философия и физика. Той е бивш икономически  съветник в правителствата на САЩ, Сърбия и Р Македония, а от 1997 г. се установява в Скопие, където открива и съпругата си Лидия.

Разговаряйки по актуалните, за оня момент, проблеми на Р Македония и особено за спора с Гърция за името, нашиятсъбеседник изрече и думи, които всеки запознат с манталитета и позицията на върхушките там, споделя, а именно: “ … вместо история сега в Македония има фолклор. Вместо истински личности, има митове и няма нищо сериозно…”

Предлагам още един повод за размисъл на г-н Мицкоски. Той обвинява българите, че нищо не знаят за Гоце Делчев, че няма български народни песни за него и какви ли още „дълбокомислия“! …На тези му „неопровержими аргументи“ противопоставям думите на самия Гоце, който в известното си писмо до  Никола Малашевски на 5 януари 1899 г. пише:“…Отцепленията и разцепленията никак да не не плашат. Действително жалко е, но що можем да правим, когато  си  сме българи и всички страдаме от една обща болест!…“

Нека  господин Мицкоски, разтълкува това изречено с кристалната откровеност на Гоце, “…но що можем да  правим когато си сме българи…“, за да разбере целият свят кой е потънал до гуша в Средновековието.

Влюбен в псевдоистините си,  премиерът на РС Македония, Кристиян Мицкоски, не разбира върху колко тънък лед стъпва с грубоскроените си обувки, подарени му от някой хитър продавач на Белградския политически битпазар.

Тук е проблемът му, а не в София, Брюксел и Вашингтон, както с дресиран цинизъм се опитва да внушава на света…