„Близнаци со различни ликови“ – бугарскиот поглед кон Хитлер и Сталин

Пишува: Проф. д-р Пламен Павлов/ Труд

В памет на акад. проф. д. м. н. Веселин Борисов (1939-2021)

В тези дни, в които отбелязваме осемдесетата годишнина от края на Втората световна война (1939-1945), в центъра на вниманието отново са нейните подпалвачи Адолф Хитлер и Йосиф Сталин – “фюрерът” на Третия райх и “вождът и учителят на народите” на Съветския съюз. Затова си струва си да припомним един оригинален български поглед към темата, дело на проф. Веселин Борисов – книгата “Близнаци с различен образ. Хитлер и Сталин” (2019), оценена от почитателите на неговото талантливо перо, но все още недостатъчно известна на широката публика.

“Близнаци с различен образ…” е талантлив текст на ерудит с енциклопедични познания, какъвто беше проф. Веселин Борисов. Наистина, за мега-диктаторите на всички времена Адолф Хитлер и Йосиф Сталин съществува истински океан от информация – книги, филми, тематични поредици и какво ли не още… Съществува усещането, че няма какво ново да бъде казано към вече написаното на милиони страници от историци, психолози, философи, политолози, анализатори на военното дело, икономиката, финансите, науката, техническия прогрес, и т. н. И все пак, оригиналният аналитичен разказ на проф. Веселин Борисов е доказателство, че при всичките ни знания за Хитлер и Сталин редица детайли и нюанси продължават да ни убягват или не са оценени в достатъчна степен.

Съпоставителният подход при представянето на видни личности не е нещо ново – достатъчно е да припомним римския историк Плутарх (I-II в.) с неговите “Успоредни животописи”. В нашия случай проф. Борисов не се ограничава до паралелното проследяване на биографиите на Хитлер и Сталин, а изгражда психологическите портрети не просто двама конкретни диктатори, но и на два типа политически лидери. Още нещо, авторът не е изкушен от нашумялата преди години тема “пациенти на власт” – представа, която често е доминираща, особено по отношение на Адолф Хитлер. Истината е, че такъв подчертано сензационен подход си остава повърхностен, като съзнателно или не отклонява вниманието в погрешна посока. Проф. Борисов сам признава: “След написването на последния ред на книгата още по-ясно осъзнах колко трудно е да се възсъздаде и нарисува реалният психологически личностен портрет на Хитлер и Сталин, абстрахирайки се от миговете и от тривиалните, емоционално обагрени исторически оценки за тях…”

В обзорен, но и достатъчно точен план проф. Веселин Борисов изяснява причините за появата на феномените “Хитлер” и “Сталин”, техните качества и дефицити, психическо здраве и т. н. Колкото и сходни като типажи да изглеждат двамата водачи, още по-фрапантни, на моменти шокиращи са разликите между тях. И ако за Хитлер известното е повече, проф. Борисов сполучливо е “напипал” онова, което може да дефинираме като “човешко” при още по-загадъчния и непроницаем Сталин. И е прав, че „… мнението за Хитлер и Сталин като хора на амбициозната посредственост опростява и вреди на самите анализи и оценки за тях в глобален мащаб. (…) Посочването на способности и таланти у Хитлер и Сталин не омаловажава техните престъпления срещу човечеството, а напротив, допринася са по-релефно осъзнаване мащабите и историческата значимост на тези престъпления…”

Струва си да бъдат отбелязани наблюденията на проф. Веселин Борисов върху ораторското изкуство при Хитлер и Сталин. Ако майсторството на Адолф Хитлер като оратор, хипнотизиращ масите, не се оспорва, най-малкото е обект на контрастни интерпретации, оценката за “бащата на народите” е почти диаметрално противоположна. “Сталиновата риторика е чужда на революционната словесна агресия и юридическа еквилибристика на Ленин. Като политическа символика сталиновата реч и пропаганда бавно се движат в посока към засилване на консервативното ораторско начало и отслабване на “революционното” начало…” Струва да се запитаме дали именно този консерватизъм в духа на традиционната “триада” от епохата на царизма (“Самодържавие – православие – народност”) не води дотам Сталин да продължава да буди обществени симпатии, особено в Русия, за разлика от пълзящата забрава по отношение на плакатния “идол” Ленин? Надали е случайно, че агресивната реторика на Москва следва същата линия – онази на великоруския шовинизъм.

Интересни са наблюденията на проф. Борисов за психическото здраве на двамата диктатори – тема, засягана от цяла “армия” от автори, нерядко повече от пристрастно. Затова са обясними принципните забележки по отношение на писаното за Хитлер от капацитети от ранга на Ерих Фром и Карл Юнг, при обяснимата резервираност на автора към често срещаните в литературата генерални обобщения. “Близнаците” Хитлер и Сталин биха били неразбрани, а и невъзможни без наличието на личностния и надличностен, обществен феномен на лидерството като “върховна цел” – не само в живота на двамата тоталитарни диктатори, но и на социалната и политическа реалност, която ги е създала. Въпреки различията, резултатът е се оказва идентичен и в това се крие секретът на издигането на Сталин и Хитлер до позициите на партийни, национални и наднационални фактори, без които няма как да си представим историята на планетата през XX век. Затова е логично позоваването на някога популярния, а днес полузабравен термин “култ към личността” – конструкция, изобретена от някогашната съветска политическа мисъл за изобличаването на Сталин, по-късно на “председателя Мао” и други тоталитарни диктатори. У нас тя е приложена към Вълко Червенков, но е валидна и към българския “вожд и учител” Георги Димитров. Концепцията за “култа” с не по-малка сила се отнася за Адолф Хитлер, а в пропаганден план, дори в по-ирационална степен на внушение и политическа пропаганда в сравнение със Сталин, и при тенденциозно пропускания от съветската “партийна наука” Ленин. Проф. Борисов подчертава, че „… ако в понятието култ към личността се влага негативен критичен смисъл, той се отнася не толкова и не само за Сталин или Хитлер, а по-скоро за публиката, преживяваща подобно чувство на култ към тези личности…”, както и „… че култът към личността на Сталин и дори към Хитлер се е създавал и утвърждавал не само от неговия собствен пропаганден апарат. За тази кауза са допринесли и немалко чуждестранни интелектуалци и политици…” (Анри Барбюс, Пол Елюар и др., дори политици от ранга на Уинстън Чърчил…). Не на последно място, авторът отделя място и на привидния (или не?) парадокс “Необразованост – лидерска ефективност”, достатъчно ярко изразен при Хитлер и Сталин. “Движението към върха при двамата е от два различни изходни пункта с две различни траектории. При Хитлер движението е от лидерството към властта, при Сталин – от властта към лидерството…” Внимание заслужават въпросът за “вътрешния враг” при Сталин и “външния” при Хитлер, мегаломанското убеждение за отговорност пред историята, склонността към авантюризъм у “Фюрера” и студената пресметливост при “стоманения” Сталин… Закономерно се налага въпрос кой от двамата лидери, за които дори и определението “масов убиец” звучи някак си меко, е по-жесток? Авторът разчита “кодовете” в психографията на Хитлер и Сталин през тяхната отчужденост от обичайните човешки стереотипи, през присъщия и за двамата хипертрофирал в невъобразима степен егоцентризъм – констатация, която за съжаление е актуална и в нашия XXI век.

Книгата “Близнаци с различен образ” е принос на българската хуманитаристика, но нека осмислим финалните думи на автора, достатъчно актуални и в нашето тревожно съвремие: “Отговорността на Човечеството за мисията на своите лидери, за техните успехи, неуспехи и престъпления, отговорността на Човечеството за своята съдба, е вечна и стратегическа и тя не може да се делегира на никой друг, дори на гениален лидер. Това е отговорност на самото Човечество.”