О, Левски! …
но как си честит ти, че с време загина
Потайно живя –
прославен умря,
Ти –
БОГ! –
на една безбожна борба.
Разкъсван от рани
в ума и сърцето,
в съмнения страшни люлян,
неразбран от другари,
величан от народа,
своята вяра към него
докрай издържа
НЕКОЛЕБАН!
Левски повторил в живота,
завидна бе твойта съдба-
и Ти като него загина,
с политнали мощни крила,
НЕОВИХРЕН!
от разгрома на свойта борба.
Честит си-
навреме умря,
тепърва –
СЛЕД ТЕБЕ! –
възхода на делото
историята без жал разпиля.
И твоето щастие мъртво
нашето време наживо прибра –
ПОТОМЦИ! –
не можеш ги чу и видя,
хвалебствия странни за тебе редят:
не турци, не гърци и сърби,
най-опасни за великото дело –
ТЕЗ!,
на чийто език си писал,
наивно народа
и себе си даже,
как ли все още
не бил си разбрал?
И вярват –
ГОРКИТЕ! –
че да не беше тъй рано умрял,
нова народност Ти би си избрал.
Да можеше, Гоце,
да можеш
от съня си вечен
да надзърнеш за миг –
камъкът ще се засрами
и земята ще простене
от болката на твоя вик:
– Да не бях се раждал,
щом и на лъжата съм нужен велик!
О, как си честит,
че отдавна загина –
ни народ, ни държави
днес не би ни познал.
И ще клюмнеш ли горда глава,
че твоето време
невратно отмина
и след толкова много
сразени орли
уморените майки родиха
безумна памет,
неискаща да я боли.
Безсмъртен живя,
честит и в смъртта,
Ти –
гений! –
на една –
О, БОЖЕ –
изоставена борба.
Автор: Кирил Христов (1875-1944), голем бугарски поет и боем.
София, 1981-1982
(Тодор Велев „Неудачни огньове”, С. 1996, с. 10-13)
