| | |

Македонија е последната креација на југословенскиот диктатор Тито

Пишува: Ели Секуловска специјално за БГНЕС

В очакване на новия изборен цикъл, който няма да промени нищо, освен че ще продължи предвидимата и придобита система в още по-изопачена идея за запазване на тоталитарната власт, Северна Македония остава последната инстанция на утопичния тоталитарен режим на югославския диктатор Йосип Броз Тито, губейки време в корумпираните водовъртежи и идеологически матрици, които не проявяват нищо друго освен простащина и мания за тотална власт. Отдавна най-лошите са загубили страха си, а най-добрите надеждата си.

Накъде отива Северна Македония?

Историята не ни учи, че идването на власт означава поемане на отговорност, а здравият разум, от друга страна, съвсем основателно очаква, че тоталитаризмът, който процъфтява повече от 70 години по тези места успешно, постепенно ще изгуби своя утопичен характер и ще унищожи фиктивния свят на своите структури. Здравият разум, от друга страна, изглежда напълно безпомощен срещу тренирания тоталитарен идеологически свръхразум, защото режимът вече е установил един функционален свят на безсмислие в последните 70 години.

Европа очаква резултати и борба, но не скептична и формална, а истинска и водеща до свобода. В същото време предизборната кампания е осеяна с нейните редовни паразитни оратори и „писатели“, чийто езиков навик парализира силата на въображението на читателя или слушателя в един малък скован и догматичен свят.

За съжаление, безбройна армия от суперучени и драскачи са завладели светилището на писменото и устното слово. Тяхната характеристика е постоянната неизменност на идеите и езика, с които те са увековечили първобитна форма, за да запазят реликвите неизменно, както и трепета, в който са затворени. Ораторският език на догмата, обременен с тежки и масивни изречения и отличен за абстрактни теми, е полезен в несигурността на някакъв коментар, безразличен към състоянието на днешния ден. Повече от всеки друг тези догматични оратори имат авторитетът без аргументи да подчертаят стойността на някаква доктрина. Тук са по-малко важни правилата, подредбата и последователността, нещо, което десетилетия наред беше на ръба да се изроди в реторика. Представяйки се лъжливо за рицари на свободния дух и защитници на свободата в днешно време – те по същество непрекъснато я отричат ​​или я приемат формално – което не може да не предизвика безпокойство у всеки здравомислещ читател. Пропагандата със сигурност е значителна интегрална и най-важна част от “психологическата война” на увековечената система на Тито, която само декларативно се отказа от тоталитаризма. Днес пропагандата индоктринира с още по-голяма инерция, създавайки смесица от лековерие и цинизъм, характерни за манталитета на тълпата, преди това да се превърне в масово явление.

В страна на аматьори, където некадърниците имат толкова хубави маниери, че чак ти е жал да нараниш чувствата им с компетентна критика, наистина е трудно да поддържаш визията за съвършенство, но и да намериш комфорт, защото не можеш да промениш нищо. Разбира се, не можете да говорите за съвършенство и истина, без хората да започнат да ви мразят. Още по-трудно е в малък град-държава, където почти всеки трети е писал и публикувал нещо. Писанията им отекват с грубост и монолитност – трябва им само едно наречие между подлога и сказуемото, за да прикрият глупостта. Да се критикува е равносилно на ерес, защото победата над посредствения стандарт веднага би прогонила много „добри“ мъже от храма на безсмъртието. Авторите на текстове през последните 30 години не са направили нищо друго, освен да увеличат обема на своите писания, които са не само автотелични, но могат да привлекат вниманието на жертвата читател повече, отколкото наистина качественото писание. Знанието преживява неизбежна криза и търсене на най-висшата светлина, но перото на пресата със сигурност се държи ревниво от тези мили, лицемерни хора. Всички до един са необезпокоявано убедени в собствената си репутация и неспособни да усетят угризение на съвестта за каквато и да е форма на психическо малодушие или каквото и да е фалшифициране на твърдения.

Интелектуалният живот на една нация не представлява ничия лична собственост. Идеята, че добрите оратори и писатели трябва да носят отговорност за здравето на бъдещите поколения, днес изглежда странна и проклета ерес. Аматьорството се е превърнало в добродетел, а посредствеността надживява славата на гения. Разумът, от друга страна, е безпомощен срещу този идеологически свръхразум, обучен в тоталитарно мислене, защото тоталитарният режим е установил един функционален свят на безсмислие за 70 години. И средата вече не вярва на идеите, средата вярва на навика. Благодарение на вече утвърдената им догматична реторика изчезна усетът, с който хората различаваха истината от лъжата, правото и неправдата, злото стана безсрамно, неправдата започна да говори на езика на закона, или с една дума – човешката душа стана безнравствена.

Руините, монотонната словесна артикулация и културата на кича са част от цялата тази безвкусно декорирана сцена на ужаса, като същата се пренася в архитектурата на улиците и чрез естетизацията на политиката проектира привидно новото, но старо застинало тоталитарно време. Квазикултурата се е превърналата новото културно варваство.

Разкриването на скандали във висши социални кръгове, корумпираните политици, всичко, което принадлежи на жълтата преса, в техните ръце се превръща в оръжие с по-голямо значение от сензацията. Като формален принцип се утвърждава шоковото възприятие.

Континуитет на безумието

Еднопартийният монолит преди 70 и повече години успя да превърне цялата система в тоталитарен режим, покосявайки всяка здрава мисъл и напредък, а центърът на властта беше връчен на тайната полиция. Привидно падналата комунистическа система, но изглежда само декларативно, успя да оцелее и да набере още по-голяма скорост, защитавайки своите послушни клонове, медиите и политическите партии, чиито лидери самата тя възцари. Възстановеният и непроменен тоталитарен режим на Тито представлява фалшив свят на последователност, който отговаря повече на нуждите на човешкия ум, отколкото на самата реалност. Свят, в който изкоренените маси, създадени от атомизирани индивиди ще може да се идентифицира с лъжата. Постоянният враг е перманентният терор, но този път на държавно ниво. Държавата с помощта на полицията се отъждествява с апарата, т. е. с целия механизъм на завоевание и поробване. Между лидерите и народа няма критична маса и свобода, не се вмъква помирителен или посреднически организъм, а именно апаратът, т. е. партията, която е еманация на лидерите и оръжието на тяхната воля за поробване. Така се ражда принципът на мистицизма, който възстановява идолопоклонничеството и деградиралата сакралност в света на нихилизма.

Целият апарат изглежда работи безупречно, а умножаването на службите е изключително полезно за постоянния трансфер на власт, така че колкото по-дълго тоталитарният режим остава на власт, броят на тези институции става по-голям и възможността за заетост зависи само от движението, защото нито една служба не се разпада, когато властта й бъде ликвидирана. Дублирането на службите и разделението на властта, съвместното съществуване на реална и божествена власт, отчаяното търсене на основата на рухването на правото са достатъчни, за да създадат объркване, но не и да обяснят безмислието на цялата структура.

Разбира се, като допълнителен атрибут е онази ужасна и микроцефална бюрокрация, чийто послушен състав е по назначен по някакви заслуги. Тя не изпитва любов към нищо и се състои главно от малки различни антипатии, стереотипни и вкоренени във всеки техен атом, всяка клетка, насочена срещу напредналите мисъл и ум.

Произхождам от среда на инженери и помня добре колегите си – интелект, който беше открито изразяван, свободен и деликатен хумор, лекота и широта на мисълта, свобода за преминаване от една инженерна област в друга и изобщо от техниката към изкуството, към обществото. След това обноски, изисканост на вкуса, добър речник, фино нагласен и без псувни, при някой малко музика, при друг – малко рисуване, но винаги и при всеки стоеше печатът на духовност на лицето. Презрението на днешния македонски елит и микроцефална бюрокрация към гения и желанието му да остави в анонимност всеки висш ум, все още са свидетели на дух, който нито масите, нито тълпата са в състояние да разберат, като наследство от тоталитарна система, която въздигаше величието на обикновения индивид срещу нищожността на величието.



Слични Објави