| | |

Њој – 104 години подоцна

Пишува: Николај Којчев/Коридор 8

Измина още една година от Ньойския мир, сключен на днешната дата през 1919 година. С него официално е сложен край на участието на България в Първата Световна война.
Клаузите му обхващат множество сфери на обществено-политическия и военния живот на страната – орязани са държавните ни граници, числеността на армията ни е сведена до минимум, принудени сме да платим обезщетения в огромни размери, било то в парична или натурална форма, както и много още разнообразни ограничения. Южна Добруджа, с градовете Добрич, Балчик, Силистра, Тутракан и други, откъснати в полза на Румъния през 1913 г., продължават и занапред да са част от румънската държава. Този път обаче от България са откъснати още земи с компактно българско население в тях – Босилеград, Цариброд, Струмица, заедно с прилежащите им околии, както и част от Видинско и Кюстендилско, които са предадени на новосформиращото се Кралство на сърби, хървати и словенци, по-късно приело името Югославия. Тези земи днес съставляват част от така наречените Западни български покрайнини. За да бъде наказана още по-строго, от България е откъсната и жизнено важната от икономическа и търговска гледна точка Западна Тракия, с градовете Гюмюрджина (днес Комотини), Дедеагач (днес Александруполи), Ксанти (още известен като Царево или Скеча) и Димотика.
Две десетилетия след Ньойския договор тази несправедливост е само частично поправена. През 1940 г. България успява да си върне по мирен път Южна Добруджа, благодарение на което днес българите в този край живеят свободно. За съжаление, не може да се каже същото за българите, които и през 2023 г. продължават да живеят в пределите на чужди държави.

Ньой днес

Разбира се, всякакви приказки за ревизия или „отмяна“ на Ньойския мирен договор днес са политически и юридически безсмислени, тъй като в промяната на държавни граници се крият множество рискове. Нищо не пречи обаче България да се опитва да поддържа българския дух в тези краища напълно легално и в съответствие с международното право, чрез лобиране, инвестиции, дарения, изграждане на инфраструктура, възможности за образование, работа и други. Дали това се случва и как се случва е вече тема на друг разговор. Нека следващите редове да послужат за едно съпоставяне между нас, българите на XXI в., и нашите предци, които са изпитали тази история на своите гърбове.
През 20-те и 30-те години на миналия век в много български градове и села се провеждат митинги и протестни шествия в знак на солидарност и подкрепа към сънародниците ни, останали извън пределите на държавата. Поети и писатели пишат стихотворения и разкази във връзка с това събитие от национално значение. Изпращат се декларации и сведения до международната общност, целящи запознаването ѝ с положението на сънародниците ни в тези краища.

За жалост, днешното българско обществено мнение до голяма степен е съвсем забравило за случилото се преди 104 години и е практически абдикирало от тази тема. Днес тя е напълно непозната за повечето ни съграждани, било то млади или стари. С огорчение констатирам факта, че изобщо историческите проблеми от национално значение биват засягани на високо равнище основно от политически формации от консервативно-националистическия сектор, в случая единствено ВМРО, понякога БНС и много рядко някои други. Излишно е да казвам, че конкретно тези политически движения имат много слаба електорална тежест, за да могат техните каузи да придобиват някаква практическа реализация.

Нито една от водещите политически партии не засяга тези въпроси, които някога са имали консолидиращ и обединяващ ефект над българския народ, а днес са непознати за него. Убеден съм, че добричлиите и силистренците биха ме разбрали една идея по-добре, отколкото останалите български граждани, които никога в своята лична или семейна история не са се сблъсквали с този епизод от миналото.

Българската държава определено има какво да направи, ако иска бъдещото ѝ поколение да бъде по-отговорно и по-родолюбиво, като за това се изисква повече воля, отколкото някакъв материален ресурс. Редно е българските граждани да познават еднакво добре както националния 3 март, така и националния 27 ноември, защото той, макар и много по-тъжен, не е по-малко значим за историята на нашата нация.



Слични Објави