„Обидите на бугарскиот народ да се пресоздаде во минатото до денес. Синтеза на Евангелието од еден мирjанин“, Софија, 1935 г.
Извор: Библиотека Струмски
Посветявамъ тоя си трудъ на родолюбивия български клиръ, комуто смирено пожелавамъ висока просвѣта, вѣра въ величието на Христовото учение и християнски подвизи за нравственото съвършенствуване на българския народъ.
…Но, това което нашитѣ прадѣди, славянитѣ, не можаха да отлѫчатъ отъ себе си, дадоха го другитѣ наши прадѣди, българитѣ, които, както два вѣка по-рано чрезъ войната въ 482 г. срещу готитѣ бѣха спасили полуострова отъ германцитѣ и го запазиха за славянитѣ, така и сега чрезъ победата си при Бабадагъ въ 678 г. надъ византийцитѣ и борбитѣ срещу Солунъ къмъ сѫщото време осигуриха окончателно и за винаги сѫщия полуостровъ за българскитѣ и другитѣ южни славяни. Аспарухъ едновременно съ туряне основитѣ на държавата България тури и основитѣ за образуване на българския народъ, като обедини въ нация протобългаритѣ и българскитѣ славяни възъ основа на договоръ sub pacto, ὑπὸ πᾶκτον.
Аспарухъ създаде гражданитѣ на държавата, а едновременно съ брата му Куберъ, който действуваше въ Македония, начерта въ духа на стремежитѣ на българскитѣ славяни и историческата задачи на сѫщитѣ граждани.
Полезно е да подчертаемъ, че началното образуване на българската нация не стана по силата на единъ общъ произходъ, нито общъ езикъ, нито обща религия. То стана изключително по силата на чувството на самосъхранение на българославянитѣ, по силата на нуждитѣ на държавата България и, главно, по повелитѣ на географията.
Полезно е сѫщо да подчертаемъ, че въ VII вѣкъ това е най-първо България, която се издига въвъ външното и вѫтрешното си съдържание като независима държава въ предѣлитѣ на римската империя и не далече отъ столицата й, което говори, колко по-високо стояха тогава нашитѣ прадѣди въ своята самобитна, макаръ и бедна, култура и цивилизация надъ другитѣ народи въ Европа по границитѣ на сѫщата империя…
…Нека бѫдемъ убедени, че когато всѣки единъ отъ насъ ще се старае да си дава смѣтка за дѣлата си, да си поправи грѣшкитѣ и по тоя начинъ постепенно да се съвършенствува, както е проповѣдвалъ Иисусъ Христосъ, ние утре ще бѫдемъ по-честити отъ днесъ, и сѫдбата никога нѣма да бѫде тъй немилостива къмъ насъ, както е била до сега.
Петар Георгиев Д’рвингов (1875, Кукуш-1953, Софија) е легендарен бугарски офицер, војвода на ВМОК, организатор на чети во ВМОРО и воен историчар, дописен член на Бугарската академија на науките од 1932 година. Дипломирал со почести во Военото училиште во Софија. За време на Горно-Џумајското востание во есента 1902 година е член на востаничкиот штаб и предводи чета. За време на Илинденското востание 1903. Д’рвингов е воен организатор на четите на ВМОРО. Како војвода во Серски револуционерен округ, се борел во Мелничко. За време на Балканската војна бил назначен за началник на штабот на македоно-одринските ополченци на бугарската армија. За време на Првата светска војна бил началник на штабот на Единаесеттата македонска пешадиска дивизија на бугарската армија, а подоцна бил назначен за началник на штабот на Моравскиот воен инспекциски округ. По војната се занимава со научна и јавна дејност. Станува почесен претседател на Друштвото на македоно-одринските ополченци, на Друштвото на бугарските публицисти и на Друштвото на воените писатели во Бугарија. По државниот удар од 09.IX.44 бил репресиран од новите комунистички власти.
