Последниот водач на ВМРО Иван Михајлов за бугарскиот пилот и активист на „Охрана“ Георги Димчев
Последниот лидер на ВМРО, Иван Михајлов, за бугарскиот пилот, активист на студентската корпорација „Шар“, „Нова македонска борба“ и „Охрана“ – Георги Димчев.
Димчев е роден в 1916 г. в село Бозовец, Ениджевардарска околия. На осемгодишна възраст е стигнал в България – когато загина Тодор Александров; а едва 18-годишен е когато, в напрегнатите перипетии на обществения и политико-национален живот на българщината, се стигна и до общ сръбско-български държавен курс против освободителното движение на Македония, проточен цели седем години. Дори когато българската войска заема Македония, а Югославия бе изчезнала от политическата карта, тоя курс – хванал жилав корен особено в папките на българската тайна полиция – попречи на неколко десетки души, тръгнали от освободения Щип и стигнали до Мелник, да посетят гроба на съгражданина им Тодор Александров. Ще повторим – това става седмици след като Вардарска Македония е вече в границите на България.
Местото е тук да споменем за предприемчивия дух, волята и творческата фантазия на Георги Димчев, който – както и мнозина други млади хора всред нашата емиграция в България – е бил принуден да поставя спирачка на тия си качества, така необходими в народни движения като македонското…
…Темпераментът на Димчева можеше да се почувствува даже само при един разговор с него. Това лично установих, когато той беше дошел в Загреб по време на войната. Пожелал да ме види и наистина се видехме. Не си спомням точно дали това бе през 1941 или на следната година. Поприказвахме доста. Изяснено бе, че всеки опит за какъвто и да е компромис или тактизиране с препоръката на Коминтерна за некаква македонска народност, от национално българско гледище е неприемлив; а и би било биене на вода в хаван. Нашата доктрина е твърде проста и ясна; същата бе при Паисий, при Левски и при Груев; на първо место в нея стои българската ни народност. И нема никаква нужда и възможност – особено пред нашия селянин и работник – на тая почва да се замотва и размотва от наша страна нещо като комунистическото многоглаголие: за диалектически процеси в историята и прочее, когато имаме пред очи най-конкретна фалшификации, налагани чрез насилие и измама.
В периода на споменатия антимакедонски (всъщност антибългарски) курс на белградско-софийското сближение, подир 1934 година, Димчев и млади хора от неговото поколение показаха, че идеите на Илинденци нема да загинат. Показаха това по начин, който отговаряше за настъпилите условия, безшумно, но сигурно, незабравящи никога политическата цел на македонското движение.
През време на самата война, когато в Югозападна Македония българското население в некои околии се озовава в опасност да пострада от гръцки партизани с различни идейни знамена, Димчев и малка група други доброволци се явяват да ободрят тези селяни, които тридесет години подред – лишени от всеко право на българско образование, черква, книга и пр. – при пропадането на Гърция открито се обявяват за българи и взимат мерки за самоотбрана. Явяването на тая доброволческа група от хора с по-високо образование е подействувало доста въокуражително на местните хора. Там Димчев е показал забележителна енергия, такт, организаторска способност и кураж. Проявата му в тоя край, така близък географски и психологически до родното му село, е била за него голема наслада…
…Верваме, че духът на неуморимия Димчев е спокоен, защото той е видел, че идеята за свободата на легендарната наша Македония е в сърцата на милиони българи. А всред тех ще се явяват и нови Димчевци. Той се помина на 10 август миналата година.
Извор: Библиотека Струмски
