С Македония в сърцето

Пишува: Д-р Виолета К. Радева, специјално за порталот „Трибуна“

Редовниот соработник на “Трибуна.мк“, Виолета Костадинова Радева, до редакцијата на порталот испрати прекрасна и вдахновена статија за големиот бугарски поет и вњубеникот во Македонија, Пеју Јаворов.Радева дипломира на Бугарска филологија, а по-касно и Филозофија на Софискиот универзитет „Св Климент Охридски“. Докторира на Институтот по филозофија на БАН во катедрата по Естетика. Новинарка, публицистка и авторка на сценарии за документарни филмови. Била соработник во голем број бугарски весници и списанија. Заради прекрасниот стил и стилистичките јазични и синтактички решенија, редакцијата на Трибуна.мк реши статијата да ја даде во оригиналниот текст, на бугарски јазик, за читателите да го имаат чувството за богатството на јазичниот израз. Знаеме дека вистинските вљубеници во пишаниот збор, без пречки ќе ја доживеат убавината на стилот и трагиката на судбината на поетот!

„С най-хубавото от живота и делата си Яворов принадлежи на Македония” – пише Йордан Бадев през 1924 г. в сп. „Златорог” по случай десетгодишнината от смъртта на поета. Според критика там той намира своя път, освобождава се „сякаш от себе си и слезе с нови вдъхновения в низините на невзрачните революционни маси и сля с тях и мисъл, и страдания, и копнежи”. И отбелязва, че Яворов бил несравнено по-щастлив от своя кумир Христо Ботев, защото там, в поробената земя, го посрещнали с възхита и най-голямо внимание и грижа. За разлика от Ботев, чистосърдечните българи от Македония слушали вдъхновеното му слово за бунт, произнасяно от църковните амвони, с жадни души и неподправено вълнение. Той успял да проникне в глъбините на народната душа, уловил мъката и копнежа ѝ, направил делото на Македония свое лично дело.

„Вярно е – продължава Бадев, – че в поезията на Яворова кипи бунт срещу робството на духа, дваж по-вярно е, обаче, че в бунта му против робството в Македония грее истинска поезия. Не е ли поезия напр/имер/ да понесеш рошавата си глава напред и да повлечеш без време на бунт цяло село, защото няколко низами може би щели да тарашуват из селските къщи; или да висиш над самата бездна на смъртта при вихрена битка и да мислиш за красотата на делото си и, подет от екзалтация, да пееш: „За гроба ми, жална майко, ти не питай де е”.

И още: „Македония го влече и примамва с тайната, и с героичната романтика на своята борба. В пазвите на македонските балкани той търси криле за скования си дух, слънце за студените си кошмарни нощи, изход от безизходния лабиринт на мисълта си. Борбата изобщо му изглежда като „размах на красива лудост”, бомбените атентати – като „очарователно безумие”. Тази мисъл Йордан Бадев е разгънал по-обстойно в по-ранната си статия „Македония в българската поезия“, публикувана също в сп. „Златорогъ“: „Яворов отива в Македония не за самата нея, а за да постигне чрез нея крила за себе си: „Пред мене беше Турция – там отивах да търся криле, а можех да изгубя и глава.“ Яворов води някаква борба със самия себе си, той посяга демонично да превие, да смачка нещо в собствената си душа… В Македония той търси ведрина за душата, жадувано осамотение, той сякаш бяга от живота, за да се слее с всемира…“ (сп. „Златорогъ“, 1922 г.) Авторитетният литературен критик улавя онези деликатни подтици и несъзнателни импулси, тласнали скромния телеграфопощенски чиновник и многообещаващ поет да се втурне в едно рисковано дело, където животът е поставен на карта, където през горнилото на изпитанията душата може да съзрее и да се очисти от съмнения и колебания. Той търси красота в делото, във възпяваното някога от Ботев хайдутство. Неговите „Хайдушки копнения“ – спомените за това дирене, са красноречив и правдив документ за вътрешната трансформация, която е преживял във и чрез Македония.

„Чувството си за красота на делото – пише Бадев – Яворов съгласува и с убийството, и с разрушението – сам разрушава и убива, без никакви мъдрости за грях и човеколюбие. В тия чувства и копнения на Яворова Македония очевидно отсъствува като цел, която да поглъща в себе си всички грижи, всички чувства и всички блянове на бореца. Такава непостигната чистота има в любовта само на Ботева към България, и тая чистота съставя истинското величие на неговия подвиг. Яворов постигна доблестта и борческата деловитост на Ботева, но не можа да достигне до неговото абсолютно себеотричане.“ Все пак, признава критикът, Яворов обича искрено Македония и доказателството за това е във факта, че ѝ се обрича във време, когато получава признание като поет, когато пред него се очертава едно бляскаво бъдеще, което лесно може да бъде прекършено от турски куршум. За многострадалната Македония, както лаконично обобщава Йордан Бадев, Яворов „стреля, уби може би, и прокле и цар, и Бог. Това съставя неразлъчен елемент и от душата, и от творбата му“.

Какви ли загадки – велики и тъмни, е крил в душата си Яворов? Обърнат навътре, към себе си, завладян от битката между доброто и злото, между светлото и тъмното, поетът търси център извън себе си, в динамиката на живота и го открива в националноосвободителните борби на българите в поробена Македония. „Навсякъде ми е тясно, задушно, притиснато“ – пише той до сестра си, едва навършил 20 години, и допълва: „Усещам, че наближава време или да умра, или да полудея! Първото не е ли по-хубаво?“ Дали не смъртта е търсил той, когато през 1902 г. отива с чета в Македония? Там, в многострадалната българска земя се отправя и през следващата 1903-та, вече с Гоце Делчев, превърнал болката от участта на потиснатите братя в своя съдба завинаги. Смъртта на Гоце е поредната трагедия, която разтърсва уязвимия вътрешен свят на поета. Но тя е може би и оня спояващ елемент, който му дава насока, който извисява романтичния порив до осъзната цел. Затова през 1912 г. виждаме утвърдения вече творец отново да тръгва с чета за викащите към света за правдини и свобода български земи.

Според писателя Добри Немиров посветеността у Яворов на една кауза като освобождението на Македония има по-дълбок и общозначим извор, който лежи в неспокойната му и пълна с човещина душа. Социалният дух в цялото му творчество не е „ само външен накит – продиктуван от настройката на времето“, защото, ако това е истина, той нямаше да изчезне, смята Немиров, в Пиринските усои „с риск да бъде убит“ и защото „срещу смъртта не се отива за поза“.

Разбиранията на Яворов за пътя, по който Македония може да постигне свободата си, еволюират през годините. В началото е „външен”, тоест от пределите на Княжеството или от тъй наречените върховисти, начело на които стоят Стоян Михайловски и ген. Иван Цончев, но в брой 27-28 от 19 юли 1902 г. на в. „Дело” призовава българите от Македония да се надяват единствено на себе си, да се уповават на собствените сили: „Преди няколко години стана явно за тях (македонци и одринци – бел. моя), че могъща християнска Европа крепи със своето могъщество разкапана Турция в името на своите европейски интереси; че велика славянска Русия служи със своето величие на кръволока султан в името на своите завоевателни сметки; че немощна братска България не смогва със своята немощ да даде поне отпор на враждебни съседи в името на заплашеното свое спокойствие. И тогава те видяха, че ако могат и ако тряба да се надяват още, то могат и тряба да се надяват само на себе си, само на своите гърди и мишци, само на своята воля и сила”.

Интересно е мнението на Тодор Александров за особеното място, заемано от Яворов в рамките на националноосвободителното движение в Македония. То е изразено пред кореспондента на руския в. „Реч“ В. Викторов-Топоров, интересувал се дали в организацията има поети и художници: „Да, имаме такъв човек, запознат с въпроса дотолкова, че да може да зарази с интерес към делото широки маси. Това е Яворов. Той, като никой друг, разбира най-дълбоката същност на нашето движение. Той, може би, от гледището на доктрината не е така ортодоксален, както на мнозина от нас би се искало. Но, най-после, това не е важно. Работата не е в това, кое течение от македонската революция ще победи. Работата е Македония да бъде свободна. Работата е, че с идеите на македонското движение трябва да бъде заразен целият народ. В това отношение Яворов е незаменим. Яворов е изключително чист и честен човек. В неговите думи се вслушват всички, заради което всяка негова дума е особено ценна и важна. Ако искате да разберете македонското движение в неговия общ вид, идете при Яворова. Той не обича да говори много, но говори съществено“.

„Бурето с барут”, както наричат през ХХ век Балканския полуостров заради стратегическото му положение като коридор към проливите и Цариград, от векове е място за сблъсък на различни интереси. Особено големи претенции към принадлежността на земите, разположени от Северна Добруджа на юг към Бяло море, Босфора и Дарданелите, имат от няколко века насам руските самодържци, чиято агресивна политика не познава нито граници, нито спирачки. Многобройните войни на Руската империя с Османската водят до все по-голямо разоряване на населението, което понася както окупацията от руски войски и опожаряването от тях на къщите и имуществото им, така и след поредното отстъпление става жертва на турската отмъстителност. Русия на всичкото отгоре насилствено отвежда към пустинните си земи хиляди християнски семейства, а на тяхно място, по споразумение със султана, заселва черкези. Тази разорителна за българите политика е изобличена от Георги С. Раковски в редица негови статии, както и в знаменитата брошура „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българете”.

Със султански ферман от 29 февруари 1870 г. е създадена Българската екзархия – рожба на продължила четири десетилетия борба за духовна независимост на нашия народ, за културна и национална самостойност. В диоцеза на екзархията влизат 22 епархии в Македония и Тракия. По това време никой не поставя под съмнение българския характер на коренното население на трите провинции: Мизия, Тракия и Македония.

Тъй нареченият „македонски въпрос” възниква след Априлското въстание, по време на Цариградската посланическа конференция, провела се в периода декември 1876 – януари 1877 година. По отношение на границите, където преобладаващият елемент е българският етнос, няма спор между Турция, Англия, Франция и дори Русия. Но още тук се поставя въпросът за разделяне на българските земи на източен и западен дял, съответно това са зоните на влияние на различните политически играчи. Това разделяне съвпада с деленето на източните и западните български говори. Българският характер на трите провинции Мизия, Тракия и Македония е фиксиран в Санстефанския прелиминарен договор от 3 март 1878 г., с който недвусмислено се очертават етническите граници на българския народ.

С последвалия Берлински конгрес, когато най-безцеремонно е разкъсана органическата цялост на най-многобройната народност на Балканския полуостров, великите сили извършват върховна несправедливост, която е в основата на всички войни в края на XIX и през целия XX век, две от които – световни касапници. За първия председател на ВМОРО д-р Христо Татарчев няма съмнение, че тъй нар. македонски въпрос е роден именно от разпокъсването на Санстефанска България, с който акт не само е отклонено нормалното културно и икономическо развитие на българския народ, но се създават условията за несигурност на Балканския полуостров с фатални последствия за населяващите го народи и международния мир. За него е азбучна истина това, че македонският въпрос е „чисто български и териториално български въпрос”. ^1.Удивителното късогледство и егоизъм, както и боричкането за имперско превъзходство на „големите“ в европейския концерт, са причина и за кървавото разпадане на тяхното парниково създание Югославия.

След съединението на Княжество България с Източна Румелия в народната плът остава да кърви раната Македония. Прошения до великите сили, въстания, кървавият Илинден 1903 г., викане към световната обществена съвест – всичко остава глас в пустиня. Нито „освободителката“ Русия, нито някоя от другите „велики“ сили има интерес в центъра на Балканите да се появи голяма и етнически монолитна държава. Затова се случват на пръв поглед парадоксални събития, като например Русия да подтикне Сърбия да нападне България веднага след Съединението, или се крои картата на полуострова против всякаква логика и здрав смисъл, но все в ущърб на България – както след двете балкански войни, така и след двете световни. Македония е най-многострадалната българска земя, която от едно господство –османско, премина към друго, още по-ужасно – сръбско. През всичките мъчителни десетилетия обаче борбата на българите от Македония за свобода и достоен живот, за опазване на националното самосъзнание не престава. Започнала организирано от 23 октомври 1893 г., когато в дома на солунския книжар Иван Хаджиниколов се събират Даме Груев, Петър Попарсов, Андон Димитров, Христо Батанджиев и д-р Христо Татарчев и полагат основите на бъдещата мощна ВМОРО, тя не секва дори в годините на бруталната Титова диктатура.

От държавническа гледна точка Илинденското въстание през 1903 г. е изключително голяма грешка. Поражда се конфликт между Екзарх Йосиф и ВМОРО. Екзархът е имал ясното съзнание, че освобождението на останалите под султанска власт български земи трябва да бъде предшествано от широка просветна и културна дейност. Немислима е била пряката намеса на България във въстанието, защото тя все още е васално княжество. След неговия разгром започва масова емиграция в България. Така българите от Македония правят още една грешка с трагични последици – изоставят домовете си, земята си. След разгрома на Илинденското въстание Яворов преживява дълбока душевна криза. Като мъжете от стихотворението му „Другари“ той е с прекършена воля, потънал в резигнация. За него Македония е кауза, той я чувства като своя Родина-Майка. Вероятно е изпитвал вина, угризения, че с горещите си слова е подтиквал роба да въстане и го е убеждавал в победния изход на неравната борба. Депресията му се засилва и от скъпите на сърцето му загуби: убит е Гоце Делчев, в Македония намира смъртта си и неговият първи братовчед Коста Крачолов.

Създателите на ВМОРО формулират идеята за автономия на Македония и Одринско, съобразявайки се с решенията на Берлинския конгрес като чисто тактическо прикритие. В писмо до П. Карамфилов от 1919 г. Тодор Александров ясно заявява, че дейците на ВМОРО разбират автономията само като етап по пътя за обединението на „българското племе“.

Затова организацията участва в Балканската война с всички свои сили рамо до рамо с българската войска. А за нея Григор Василев казва в парламентарна реч: „Българският народ действително в тази война надмина всички очаквания на неговите приятели и на неговите неприятели… Трябваше човек да го види предан, мълчалив, самоотвержен да отива на война, в боя като на едно обикновено занятие, като по един елементарен дълг, който не изискваникакви фрази, никакъв подтик, никаква облага…“

На започналата през 1912 г. Балканска война Турция търпи поражение след поражение, а българската армия неудържимо превзема довчерашните ѝ крепости и освобождава българските градове от чуждото владичества. Вестта за всеобщата мобилизация Яворов узнава от артиста Атанас Кирчев. В същото време в театъра се репетира неговата драма „Когато гръм удари“. По-късно в бележките си поетът ще отбележи: „Македоно-Одринското движение бе една драма, завесата за чийто епилог се дигна на 17 септември 1912 г…. Затова в часове като тоя на 17 септември притихват всички вражди, всички други интереси, всички други стремежи и цял един народ чувства, говори и действа като един човек. И последват дни на велики дейния… На 18 септември ние – десетки хора, принадлежащи на различни течения в македонското освободително движение, се трупахме вече в тясната канцелария на Изпълнителния комитет на македоно-одринските емигрантски братства. Сякаш никакви вражди не бяха ни делили“.

По това време Иван Михайлов, бъдещият знаменит ръководител на ВМРО, е гимназист в Солун. В спомените си за детството и юношеството той разказва как е била посрещната българската войска: „На другия ден стана истинското народно посрещане на частите от седма Рилска дивизия към квартала „Варвад-капия”. Бе пак дъжделиво. Ученици и ученички от всичките български училища и многобройно гражданство дълго чакаха в шпалир, докато войската се зададе. Не може да се опишат чувствата, които се изтръгваха от гърдите на народа при първото ура. В същия миг се поде „ура” и в дългата войскова колона, измокрена и тя до кости. Чудно бе как войнишкият ред бе спазен, а и всички ние, общо взето, не напускахме местата си. Като че ли най-естественото в тия минути би било войници, ученици, граждани, баби, ученички, деца – всичко да се слее в една маса, която се прегръща и плаче от радост. Рота след рота войската се провървя пред нас. Начело на колоната бе щабът на дивизията с началника ѝ генерал Тодоров, а между офицерите и престолонаследникът княз Борис. Видях тук на кон Тодор Александров, с дивизионния щаб. До тогава той действуваше като войвода в Кукушко и Солунско. Той отседна в дома на Спиро Суруджиев, виден български търговец. Преди да изтече една година, Спиро бе зверски убит от гърците. Покрай неизменното му родолюбиво държание, те сигурно си бяха забелязали и гостуването в неговия дом на големия македонски борец”.

Македония се настанява в сърцето на Пейо Крачолов още в юношеските години. В творческата му биография има един факт-символ. Първото негово печатано стихотворение „Напред” се появява във вестник „Глас македонски” през 1895 година. Написано е под впечатленията на Мелнишкото въстание от същата година и дадено на Коста Нунков, съученик от Пловдивската гимназия и съквартирант преди той да замине с чета за Македония. К. Нунков го изпраща във вестника. Пак там е отпечатана и поемката „На родоските заточеници”, обхващаща цели 172 стиха.

Какъв е подтикът за онова истинско венчаване на Яворов с Македония и с делото за нейното освобождение? Отговорът ни отвежда както към биографични основания, така и към душевни състояния, характерни за детето и юношата Пейчо. В семейството се тачи споменът за дейците на неотдавнашните борби срещу многовековното господство на турските султани. Някои от живите революционери са лични приятели на Тотю Крачолов. Техните занимателни разкази попива като малък Пейчо, слуша бунтовническите песни, които чирпанлии пеят, съберат ли се за гуляй или пък на общ празник. А емоциите са заразни. Те ни връхлитат в резултат на определено взаимодействие със средата.

Чирпан е сред онези български градове, в които оставането на Македония и Одринска Тракия в границите на Османската империя след руско-турската война от 1877-1878 г. среща най-гореща съпричастност към съдбата на сънародниците ни. Македония и Източна Румелия се чувстват след решенията на Берлинския конгрес свързани с обща съдба. Там, както и в много други селища на Източна Румелия, Централният революционен комитет на Захари Стоянов създава Македонско дружество. Член на настоятелството на това дружество дълги години е Пейо Крачолов, чичо на поета, на чието име е кръстен. Неговият единствен син Костадин избягва от дома си, за да участва в Илинденското въстание, където загива. Много младежи в продължаващата борба откриват поле за практическо действие и духовен подем, така характерни за окрилената им и вдъхновявана от високи идеали възраст. Сред тях е и младият социалист с дълга рошава коса и червена рубашка, както и неговите приятели Константин Нунков и Пейо Гарвалов.

Значими центрове на идеите за освобождение на Македония чрез революция са Кюстендилското педагогическо училище, Самоковското железарско училище, Пловдивската гимназия. В тях учат голям брой момчета от останалия в Османската империя български край и увличат другарите си от освободените земи. Трябва да се отбележи, че много от най-активните дейци на Съединението са в същото време и членове на настоятелствата на Македонските дружества. Родом от Чирпан е верният сподвижник на Васил Левски и Христо Ботев, революционерът Иван Андонов. В града често идват Захари Стоянов и Димитър Ризов. В дома на Черното Тоти с благоговение пазят книгата на Райко Жинзифов „Кървава кошуля”, отпечатана в Браила през 1870 година. Когато Пейо Крачолов отива ученик в гимназията в Пловдив, там все още витае духът на учителите Петко Р. Славейков, Петко Каравелов, Екатерина Каравелова, Трайко Китанчев. Кой пламенен младежки дух може да остане незасегнат от всеобщата атмосфера на стремеж към национално обединение на разпокъсаното отечество?

През 1896 г. П. Крачолов участва в македонска сбирка, състояла се в Стара Загора и получава вестниците „Глас македонски”, „Революция” и „Право”. През 1897 г. К. Нунков му изпраща от София „Устав на Софийското македонско дружество”. По това време се запознава с някои македонски дейци – Борис Сарафов, Иван Гарванов, Коста Аврамов. В Сливен, където е преместен през същата година младият телеграфист, Панайот Хитов организира чета за участие в Мелнишкото въстание, а Пейо Крачолов поверява на Пейо Гарвалов в писмо от 22 май: „Като новина прясна и тайна ще ти съобща това, че деятелно се организират чети за в Македония. Тук, в Сливен има сега двама войводи с пълномощно от върх/овния/ Македонски комитет за събиране на момчета; имало записани вече около 40 души. Други чети се готвят в Бургас, Кюстендил, Варна, София и пр.”. В Сливен се запознава и с Кръстю Асенов, племенник на Хаджи Димитър, убит в навечерието на Илинденското въстание, един от „героите” на аферата Мис Стоун.

Образът на хайдутите и на революционерите завладяват въображението му и определят в голяма степен житейския му път. Това с особена сила се отнася до поета, революционера, войводата Христо Ботев. Впечатлителното дете, юношата, че и зрелият мъж до такава степен е покорен от примера на Ботев, че той започва да му се явява не само в сънищата, а и наяве. Тези видения са разтърсващи, непреодолими и убедителни. Голямата му сестра Мина Крачолова разказва:

„Една вечер ми каза, ако го чуя да приказва или вика, да не се уплаша, защото Христо Ботев дохождал при него вече два пъти.

–Добре, че не си ме чула да се уплашиш.

И действително аз нищо не чух.

Когато отидохме в Анхиало, питам го Христо Ботев не е ли дохождал тук. Каза ми, че дхождал веднъж…“

Христо Ботев и с живота си, и най-вече с поезията си, въплъщава най-непреодолимите копнежи на юношата и младия мъж и разкрива начина, по който те могат да бъдат реализирани идеално. Ботев е поет. И Пейчо Крачолов започва да пише стихове. Ботев е публицист. И Пейчо Крачолов, наскоро станал Яворов, се заема с журналистика и редактира изданията на ВМРО „Илинден” (заедно с Данаил Крапчев) и „Вардар”. Ботев е революционер, войвода. И Яворов става войвода, повежда чета. Куршумът застига Ботев в Балкана. Живеещият в представата на българина образ на героя, изваян от магнетичното слово на Вазов, получава този куршум не в сърцето, каквато е историческата истина, а в главата, в гордото и вдъхновено чело. Яворов прави два опита да пръсне своята глава с куршум. Втория път, за да е сигурен, изпива и отрова. Можел е да се самоубие само като се отрови, но тогава щеше да излезе от мита за героя. Идентификацията с образа на героя е очевидна.

Житейският път на Яворов показва как той упорито преследва неосъзнатия в началото порив, още от детството, да влезе в образа на героя. Ботевата мечта е да се бие срещу тираните турци, осквернители на бащиното огнище. И малкият Пейчо, макар да примира от ужас в тъмното, да го стряскат дори по-буйните игри на връстниците му, да се бои от кучета и от вещици, в изблик на пароксизъм иска да беси турците. Търсачът, един от най-активните архетипи у нас в пътуването ни към самите себе си, в постигането на нашата дълбока същност, ни предизвиква да изследваме това, от което най-много се страхуваме. Излизайки срещу непознатото, ние самите се преобразяваме. Спокойно можем да предположим, че чрез участието си в македонското освободително движение Яворов тръгва срещу най-големите си страхове, изпитвани от детството и така ги преодолява.

Борбата за свободата на Македония слабо вдъхновява Яворов за поетично творчество. През 1902 г. той не отива там да търси унилата си муза, а духовен подем и обновление. Ясно съзнава, че в тази авантюра може да загуби и главата си: „… нажежено желязо се завъртя в гърдите ми – и замръзна. То беше миг да ужас, веднага последван от ледена покорност на съдбата“. Пред Михаил Арнаудов обяснява по този повод, че там, в поробената земя, изживявал настроенията си в дела и поезията си вложил не в стихове, а в действия. Но с нея е свързана друга страна от неговия живот и дейност – тази на публициста, на вестникаря.

Макар да не умира за Македония, поетът умира заради Македония…

В стремежа си да изгради един митичен образ на герой, неговата племенница Ганка Найденова твърди, че поетът: „Четири години в Македония се откъсва напълно от поезията и написва само четирите „Хайдушки песни”, за да направи удоволствие на Гоце Делчев… В поробената страна Яворов се отдава изцяло на идейната и практическата подготовка на Илинденското въстание, в която няма поезия, а само дела. Там издава хектографирания лист „Свобода или смърт”, участва в сражението в с. Голешево, попада в плен на върховистите, от които по чудо се спасява. Този живот в Македония Яворов нарича живот-поезия”. Докъде са истините в тези твърдения за участието на Яворов в македонското движение? Не изживява ли покруса от пропадналите надежди? Не познава ли отчаянието, не го ли трови горчивината за погубените животи на чисти, всеотдайни, жертвоготовни българи? Неизменно вдъхновен и деен революционер ли се проявява през всичките години на съдбовно обвързване с освободителното дело на Македония?

На 7 януари 1913 г. Яворов пише от София на Данаил Крапчев:

„Спотаил си се – и нищо се не чуе нито от тебе, нито за тебе. За бога, обади се. Какво правите там? Кой от приятелите и другарите са в Солун?

Македония отива. Сърби и гърци завряха нечистите си ногти в гърдите на Македония и разкъсват дробовете ѝ. Писах и на Тодор Александров. Не е ли краен час да се предприеме нещо? Где е Матов, где е Доктора, где са другите?

Трябва да бъдеш тук, в София, за да почувствуваш всичкото безнадеждие за бъдещето на нашето национално дело. Всичките македонски планини, с гробовете на толкова паднали борци, сякаш лежат на гърдите ми – и аз не мога да дишам”…

За първи път поетът влиза в Македония в началото на февруари 1902 г. с четата на войводата Михаил Чаков.^2. Желанието му е да види с очите си и да преживее опасностите, на които са подложени борците отвъд Рила. Там, при останалите под турския ярем. „Аз погледнах надире към България: там дойдох на Божия свят – пише той, – там оставях и всичко мило. Пред мене беше Турция: там отивах да търся криле, а можех да изгубя и глава.” В Македония, по собствено признание, Яворов отива с надеждата да намери разрешение на своите съмнения. За ставащото в душата му той пише в „Хайдушки копнения”. Как са го възприемали четниците разказва след години войводата Чаков: „Яворов влезе в моята чета, която се състоеше от около 27 души. Ние заминахме с него за Кюстендил с един файтон. В Кюстендил четата се екипира. Понеже Яворов не беше още свикнал, не му дадохме нито пушка, нито патрондаши, а само револвер, за да му бъде по-леко. Заизкачвахме Осоговската планина, минахме през с. Богослов, над Кюстендил, и стигнахме до Цървена ябълка. Яворов не бе носил цървули, накарахме да го обуят. Но плъзна се по тревата и падна. – А бе какъв четник си ти! – шегуваха се другарите му. Преминахме границата и стигнахме с. Сажденик, дето останахме да пренощуваме. Разделихме се на две; ние отидохме с Яворова в една къща. След нас в същата къща дойдоха няколко души аскер; ние бяхме долу, стопаните ги изкачиха горе и те останаха там, без да ни усетят. Втората вечер минахме р. Брегалница; Яворов го пренесохме, за да не гази. Той не бе още кален и в началото мъчно понасяше пътя и трудностите. Мислех, като навлезем по-навътре, да му дам кон… Третата вечер стигнахме с. Драгобраща. –Бай Чаков – каза ми Яворов, – разглобих се… Ние заминахме на другия ден, а него оставихме в Драгобраща. Там той е бил пленен от Софрони Стоянов. Яворов беше бодър и весел, шегуваше се. Ние знаехме кой е с нас и гледахме на него като на божество.”

През 1903 г. Яворов прави хектографския лист „Свобода или смърт“ в дома на Доста от село Ляхово. В селото отива преди атентата в Солун, придружен от дядо Илия Кърчовалията и четата му. Избрано е за негово седалище, защото е планинско и с чисто българско население. След три дни Кърчовалията си тръгва и заръчва на свещеника Стоян Воденичаров да пазят „даскала“ повече от очите си, защото е „алтън за организацията“ и най-близкия другар на Гоце Делчев. В помощ на Яворов през четирите месеца, когато престоява в с. Ляхово, остава Мицо Кирилиев. Ст. Воденичаров е непрекъснато в тяхна помощ и услуга – всекидневно помага да се сушат на чердака хектографираните листи, да се опаковат на топове и изпращат с куриери из Серския революционен окръг. В неговата памет Яворов остава като непрекъснато замислен и мълчалив. Често вечер свещеникът го водел у дома си и седнали край огъня в оджака разговаряли за теглилата на народа. Поетът обичал да слуша – с голямо внимание с димяща цигара в ръка. Понякога ставал и нервно размахвайки ръце се разхождал из голямата одая. На Великден, 6 април 1903 г., Яворов пожелал да държи слово в църквата. Свалил четническото облекло и се докарал с дрехите на местния учител – били му широки, а ръкавите на сакото и крачолите на панталона къси. След „Христос воскресе“ се качил на владишкия трон и повече от половин час говорил за мъките на македонските българи. Както свидетелства свещеникът, селяните плачели , някои дори с глас. След службата отишли в дома на Воденичаров. Събрали се и други членове на местната революционна организация. На ранина всички заспали, както били насядали край горящия пън на раздумка. Късно по обяд ги събудила попадията. С попската дъщеря били донесли печеното великденско агне и бакър вино. Яворов отворил очи, усмихнал се и рекъл: „Как сладко съм спал! Тъй приятно топло ми беше! Сънувах, че съм у дома в Чирпан и майка ми се сърдеше, че не съм ходил да я видя. Лицето ѝ беше бяло, някак особено бяло, прозрачно. В очите ѝ имаше сълзи“.

Патриотически речи, огнени статии във вестници и списания за братята роби, активна организационна дейност – такъв е от най-ранни младини до самата си смърт Пейо Крачолов – Яворов. Влияние на средата? Романтично увлечение? Стремеж към приключения? Състрадание към онеправданите и слабите? Бунтовнически темперамент? Желание да се доближи максимално до своя идол Христо Ботев? Вероятно от всичко по малко и всичко това заедно съставлява амалгамата, от която е оформен не толкова поетът, колкото човекът Яворов. Журналистическата си дейност той започва през 1902 г., когато става главен редактор на „независимия македонски лист“ – вестник „Дело“. След хектографирания вестник „Свобода или смърт“, от който излизат 12 броя, той става редовен сътрудник на в. „Автономия“, а през 1908 г. поема, заедно с Данаил Крапчев, редактирането на в. „Илинден“, заместен по-късно от в. „Вардар“. Всички негови статии се отличават с ясна и точна мисъл.

През 1912 г. Яворов влиза в Македония начело на чета от 25 души, сред които има ученици, учители, търговци, земеделци, чиновници. С четата тръгва журналистът Данаил Крапчев , родом от Прилеп и добър приятел на войводата-поет, студентите Любен Казаски от Велико Търново и Димитър Минев от Чирпан, ,ученикът Павел Георгиев Ненчев от Дебърско, търговците Лазар Г. Колчагов от Банско, Иван Цеков от Якоруда, Иван Анастасов и Янчо Димитров от Свиленград, Каран Будевски от София и други.

За мястото на Яворов в македонското освободително движение и за преклонението на потиснатите към него представа може да даде развълнуваното, искрено слово на младия тогава журналист във в. „Зора“ и след 1944 г. в радио „Свободна Европа“ Христо Огнянов, произнесено на 29 октомври 1933 г. при откриването на паметника на поета в Чирпан. Речта е отпечатана в сп. „Родина“ и поради това, че след 1944 г. името на родения в село Тресонче журналист и поет е сред зачеркнатите и забравени в българската култура и история, предлагам от нея по-голям цитат:

„Равнодушно и отмерено, сякаш по повелението на една неотменна съдба, една след друга отлитат годините във вечността. Една след друга идват те, донасят ни по нещо, което понякога сгрява нашите сърца и все тъй безстрастно и хладнокръвно отнисат със себе си много съкровени наши надежди, мечти и въжделения.

1 януарий 1878 година! – Ето една дата, скъпа за българския народ, скъпа особено за гражданите на Чирпан: тогава за пръв път виждат бял свят чистите детски очи на бъдещия поет Пею.

1906 и 1907 години! – Години, особено щастливи за българската поезия: тогава пък за пръв път виждат бял свят най-вдъхновените и дивните по своята музикалност и дълбочина песни на закрепналия и вече голям поет Пею Яворов.

1914 година! Уви! Година, споменът за която навява в душите ни неизказана болка и скръб: тогава престана да тупти огненото сърце на поета на страданието.

Най-сетне 29 октомври 1933 година! – Ето денят на всенародна почит и благоговение пред паметта на поета Пею. Ето деня, в който целокупният български народ, начело с гражданите на Чирпан, дава реален израз на своята неизменна обич и преданост към поета и човека Яворов, увенчан с лаврите на поетическото безсмъртие, белязан със знака на жизнения подвиг. Ето най-сетне деня, в който сърцата и на всички прокудени и поробени македонци тръпнат пред спомена за човека, който наред с Гоце Делчева бродеше из македонските села и градове, сееше семето на бунта и революцията и, подобно на древен рапсод, пееше своите бунтовни песни. С това той доказа, че големият поет Яворов е и голям човек, който разбира болките на страдащия брат, знае да се бори и да се жертвува за една по-голяма правда в живота. Иначе в своите „Хайдушки купнения“ той не би могъл да опише така вдъхновено своя живот на революционер и тоя на своите другари, които като чисти капчици роса се разпиляха по напуканите устни на измъчената им родина, дадоха ѝ живот и кураж, вдъхнаха ѝ вяра за по-добри дни“.

Хората, които добре са познавали поета твърдят, че най-добре се е чувствал не сред интелектуалния кръг, към който е принадлежал, а сред целеустремените, силни, отдадени на македонската кауза личности, на въжето на които човек може да се обеси, както се изразил веднъж пред Александър Балабанов. Според Михаил Кремен най-близкият му човек бил Тодор Александров. Яворов кореспондира с мнозина видни македонски дейци, които го чувстват близък приятел, съмишленик и го приемат като един от самите тях. Затрогващо е да се четат голяма част от писмата, разменени между него и различни войводи, четници и македонски младежи, окриляни от идеята за свобода и самообрекли се на делото. От Яворов дирят съвет, споделят с него своите тревоги, осведомяват го за възникнали проблеми в движението.

Македонските българи смятат поета за свой скъп син, обичат поезията му, ценят подвига му, прекланят се пред делото му. Започнах с мнението за поета-революционер Яворов на родения в Битоля литературен критик и активен деец на ВМРО Йордан Бадев. Ще завърша тези редове отново с негови думи: „Кой именит български поет не е писал песни за Македония – Яворов даде за нея повече от една песен: рискува главата си, даде сърцето си, мишците си и мисълта си. И не в песните му е особената му цена за Македония, а в личния му подвиг, в участието му в борбата да последната му въздишка. В едно и също време, когато поетическата мисъл на Яворова изнемогваше в „безсъници“ или блуждаеше „подир сенките на облаците“, политическата му мисъл за Македония се струеше ясна и смела в революционната програма на в. „Илинден“. От деня на първото си кръщение в борбата до последния си земен час Яворов не измени на революционната си клетва“.

Бележки:

1.Д-р Христо Татарчев е роден на 16 декември 1869 г. в Ресен. Умира на 5 януари 1952 г. в Торино. От началото на 1894 г. д-р Хр. Татарчев е избран за първия председател на ВМОРО и остава такъв до изпращането му на заточение през 1901 година. От 1902 до 1905 г. е задграничен представител на ВМОРО в София и един от ръководителите на Илинденско-Преображенското въстание. Във войните от 1912 до 1918 г. участва като лекар, а после е един от най-активните дейци в македонското легално движение в България и Италия. След Втората световна война се установява в Италия.

2.Михаил Чаков (1873-1938) е виден деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Роден е в село Гюмендже, Ениджевардарско. Завършва Солунската българска гимназия и става учител. През 1877 г. е посветен в революционното движение от Дамян Груев и от Пере Тошев. Води чети в различни краища на Македония. По време на Илинденското въстание действа в Неврокопско.