Заговорот на мртвите против времето

Пишува: Георги Николов

“Заговорът на мъртвите” е панорама, но не на българската литература, както е при Пантелей Зарев, а панорама на българските писатели. Книгата е паноптикум на литературния живот в България в продължение на близо 60 години – от епицентъра на социализма до точките му на поражение в миналото и бъдещето. Но тъкмо през този период се открояват и едни най-значимите фигури на българската литература. В този аспект книгата е и една галерия от портрети на наши писатели, прекрачили в отвъдното. Галерия, но не и музей на восъчните фигури на тези писатели, защото те са живи в описанията на Марин Георгиев. Живи с изречените си в разговорите с автора мисли, съждения, оценки за социални и исторически събития. Струва ми се, че в това е и смисълът на заглавието на книгата. Защото мъртвите могат да заговорничат единствено срещу времето, но само с изречените си приживе за него истини.

Ако направим паралел между тази книга на Марин Георгиев и по-предишната му подобна “Камъчета под езика”, ще видим и разликите. Някои определиха първата като своеобразна Марин-Георгиева Видрица, доколкото тя побира различни жанрово текстове от портрети до рефлексии и фрагменти. Аз я оприличих композиционно по-скоро на текстова Вавилонска кула, издигната с различни градивни материали, която обаче не рухва, а запазва своята монолитност. “Заговорът на мъртвите” жанрово е по-единна. В нея основният жанр е мемоарният, но и той е специфично разширен от автора. От мемоар той се разраства до портретиране, от портретиране до студия за известен писател. В книгата с повече или по-малко щрихи се очертават образите на Атанас Далчев, Ивайло Петров, Васил Попов, Йордан Радичков, Славчо Красински, Андрей Германов, Николай Кънчев, Светлозар Игов, Петър Ковачев, Константин Павлов, Георги Джагаров и други. Те са, така да се каже, главните герои в книгата. Но написаното за тях от Марин Георгиев ирадиира и до кръговете около тях, до по-второстепенни герои и играещи епизодични роли. Но понякога покрай основна фигура изпъква и друга, макар и на по-заден план. Така например е при Константин Павлов, който е описан и в опозиционната си двойка с Любомир Левчев като негов основен антагонист. Около Ивайло Петров пък гравитира цяла плеяда родни писатели, като тук двойката е Петров – Тончо Жечев, но тя не е опозиционна.

Интересен е подходът на Марин Георгиев на събеседване с неговите герои като реални личности, защото тези мемоари за тях в немалка степен са предизвикани, макар някои срещи и да са случайни. Неговата “психоанализа” не разполага с кушетка, а както той казва, с една “задушвносантментална селска кошара”, в която Георгиев вкарва събеседниците си и ги предразполага за откровен разговор. от който после извлича значимо казаното за събития и хора, за времето като цяло. Веднъж в тази кошара влиза и вълк като Хайтов, и вълкодав като Ивайло Петров. Но всеки път се получава правдив, обективен образ на личността и епохата.

От книгата става ясно, че авторът в общуването си с колеги писатели през цялото време е имал самосъзнанието на летописисец. А това е и неговият образ в тази книга. Летописец с универсален поглед, въпреки неизбежната за всякакви мемоари субективност. С това и е ценна тази книга – неподправен документ за едно подправено време.