Смирениот бунтовник

Васил Лазаров/SKIF.bg

Марин Георгиев е израсъл и възпитан в патриархална среда. Тя е разкрита в един от разказите му – „Място под слънцето“. Това е една непоклатима микровселена с установен ред и хармония. Но тя е обречена на временност. Постепенно той губи първоначалната цялост на своето безгрижно и уютно детство, към което ще изпитва непрекъсната носталгия. В неговото семейство са издигнати в култ две качества – честността и нравствеността.

Това, което за Ботев е Балканът като извор на вдъхновение, за Марин Георгиев е неговият роден край – преди всичко полето, река Вит, ридовете около родното му село Биволаре и гората.

Основният мотив в неговите стихове е темата за селото. Селото е неговото голямо Аз. Творбите му сякаш са пропити с мирис на сено, мляко и вълна. Писателят се слива с природата, разтапя се в нея и става нейна част. Той вижда частици от своята същност във всяко растение и всяко животинче и обратно. Имам впечатлението, че няма тревица, дърво, храст или животно, родено в Мизия, което да не е споменато и възпято в творчеството му.

Поетичните му творби бих определил чрез три най-общи характеристики.

Първата е, че в почти всички негови стихотворения е скрит подтекст, а понякога дори има две, три или четири измерения на смисъла.

Други бих определил като истински тест за читателите – за техните сетива и интелигентност. Те наподобяват пещерите от „Хиляда и една нощ“. За съжаление, не се отварят лесно и трябва дълго време да се търси кодът – сред заряда на думите, тяхната символика и цялостната композиция. Но когато читателят прозре и разтвори тази пещера, той бива възнаграден прещедро за положеното упорство.

Съществена част от творчеството му засяга темата за човешкия кръговрат, аналогичен на природния. Човешкият живот повтаря природния кръговрат. Денят и нощта, пролетта и есента, раждането и смъртта, събуждането и заспиването са вписани в сложни схеми с желанието да се свържат разпокъсаните нишки на битието – онова, което е било преди, онова, в което човек е участвал, и онова, което ще бъде, – в стремежа да се обхване необхватното.

Но едно е ясно: във вечността всеки край е начало на нещо ново – нещо умира, друго се ражда. Понякога в тези произведения присъства своеобразна диаболитност, в която страхът и смъртта, а понякога и сънят („Завръщане“), се преплитат и формират трагично емоционално поле. В тези произведения злото (смъртта) не идва от социалните пространства, а от самото битие. Символично присъствието на смъртта е представено като дебнещо или като пристигащо. Образът на смъртта е изразен по най-въздействащ начин в „Памет“:

И свети остро синкавият хоризонт,

като коса наточена в зори…

Природният кръговрат възражда, но и отнема илюзиите и често подобни стихотворения имат минорно настроение, обикновено във финала си.

За творчеството на МГ мога да твърдя, че е позитивно като цяло.

Неговият лирически герой никога няма да каже нещо от рода на: „Плюл съм в тази орисия“. Той ще пие жадно от живота – горчив и сладък – такъв, какъвто е, до последната капка, и ще иска още. Основният художествен образ в творбите на МГ – селянинът – буди възхищение със своя висок дух, сила и трудолюбие.

С какво мляко майка му беше го кърмила? –

Расъл-порасъл – дреха не можеше да го побере.

От бразди ли бе сукал или от облачни гърмове?

Щом конят изгубеше сили – той се впрягаше да оре.

А също и в „Среден селянин“, което завършва със следния стих:

… би сътворил и в ада рая.

Когато прочетох тези стихове, се изпълних с възхищение и гордост от тези наши предци, от тяхната физическа сила и каменна воля. Навсякъде в творчеството на МГ, където срещна думата „селянин“, в моето съзнание се появява именно този образ от тези произведения.

Сравнявайки художествения образ на селянина в творчеството на МГ, той е по-близо до добротворния, боговдъхновения, обичащия труда и себеотдаващия се селянин на Йовков – в неговото професионално многообразие: коларя, ковача, жетваря – и многократно по-далеч от несретничеството на Яворовия селянин.

Отношението на селянина към живота и труда е реалистично – трудът не е песен, хлябът се изтръгва с мъка от земята, но винаги е в контекста на резултата от труда – пълният хамбар, угоеният и силен добитък, пълният зимник със зимнина.

Селянинът у МГ се радва на плодородието – той сякаш е награждаван за своето благочестие от Бога. МГ в повечето случаи описва дядо си, който също се казва Марин, но този образ е събирателен и представлява художествен еквивалент на селянина, който не само се справя с живота, но намира сили и да се забавлява.

Дядо Марин отглежда една кобила, която не е подходяща за впрегатна, но пък винаги печели първо място на конните състезания по Тодоровден. Той успява не само да издържа семейството си, но и да купува нови ниви – дори и след 9 септември 1944 година.

Другият типаж селянин има епизодична роля. Това са мързеливите и безотговорни хора. Но когато идва времето на кооперирането, те първи се записват, стават активисти и членове на комисиите по отнемане на добитъка, житото и инвентара на съселяните си.

МГ е търсеща натура. Неговата територия на творчество и търсене е неизбродна. Той стига до границата на реалното и отвъдното – смъртта, а понякога отива още по-далеч – в отвъдното, и оттам се обръща с една трогателна творба към своята съпруга.

МГ-овият лирически Аз е носител на християнска ценностна система. Цялото му творчество е мотивирано от традиционните етични норми и е в съответствие с тях. Макар и в непрекъснато противоречие с времето, в произведенията му е налично стремящо се към обективност изложение и почти никакъв елемент на личен бунт.

Смирението – основната Христова благословия – е залегнало по-колебливо в ранните творби и се утвърждава в по-късните. Отначало смирението е почти несъзнателно, наследено като следствие от домашното възпитание в патриархална среда, а постепенно се осмисля и изкристализира като съзнателна лична философия и позиция.

В ранното си творчество в някои произведения лирическият образ декларира, че е невинен и няма грехове, но с времето и помъдряването му критерият за греховност се издига. Само един смирен и носител на висока нравственост творец би могъл да произнесе:

Греховете ти – те нямат чет

и шепнеш

Боже, как си справедлив.“

(„Никъде“)

Заминаването на Христос в стихотворението „Осел“ символизира отдалечаването на българското общество от християнството, а идването на Хитър Петър символизира заместването на християнските ценности – на личната ежедневна саможертва на всеки човек в името на другите – с дребната хитрост и надхитрянето, мотивирани единствено от егоистичните стремежи.

Писателят изказва личното си отношение с думите: „че подкован отиде, бос се върна“. То сякаш иска да ни внуши колко е мизерно в духовно отношение едно общество, което е деформирало или загърбило християнските ценности:

Кажи, земята ли обърна,

че подкован си идеш бос?

Натам отнесе ти Христос.

Насам го Хитър Петър върна.

МГ отрича какъвто и да е нравствен плурализъм с думите „пътеката една“ („Великден“). Пътеката на християнството ще си остане една – той няма да я замени с тази на философии и идеологии – и единствено тя ще го води в неговите действия и дела.

Ето защо МГ не е зависим от модите на времето. Неговите произведения са наситени с елементи на християнската етика и той никога няма да смесва „вина с невинност, крив със прав“ („Поезия“). 

Той е завършен поет. Никъде няма да открием деструктивни творби една спрямо друга. Отделните творби се допълват идейно и си предават плътност и категоричност в посланията.

МГ има стремеж да обгърне природата в едно цяло, но центрирано в човека. Подобно на Вазов, се спира на всяка животинка, всяко цвете, билка и храст, но и подобно на Пенчо Славейков с мощ и широта търси мястото на човека сред вселената, вечността, безграничността и тяхното единство. Най-показателно за това мое твърдение е стихотворението „Време“.

Творчеството на МГ не е слагаческо, сервилно или конформистко. Той е в конфликт с времето и съществуващия режим. В условията на цензура писателят залага на единствено възможното – контрапункта. Възпяването на старото време е своеобразно отричане на новото и по същество е една дискретна опозиция.

Но това не го удовлетворява и той става все по-директен. В един от разказите пише: „Аз не съм в настоящето. Колко хубаво, колко пълно с живот беше старото време“.

Още през 1981 г. в книгата „Праг“ пише: „ТКЗС – колко ли враждебна им се е струвала тази дума! Зад нея е стояла реалната заплаха за дома, семейството, имуществото, вековния ред.“

В разказите си той се осмелява да пише следното: „И след влизането в ТКЗС – независимостта се превръща в покорство, силата в безсилие, личността в безличие“. Селянинът от самоорганизатор се превръща в изпълнител.

Творбите на МГ са изпълнени с някои еретични за онова време наблюдения: цели семейства напускат селото, опустяват дворове, смаляват се селото и обработваемите площи. На мястото на зеленчуковите градини расте жилав треволяк, а лозето е в тръни. Вит става канал за отпадъците на Плевен, въздухът е замърсен от новия завод за дрожди – Екарисажа.

Ако в „Гераците“ се разпада някогашната селска задруга, разпадането продължава и след кооперирането – разпадат се семейства, разпада се дори самият човек – пропиват се селяните.

Той описва как просветените и образованите стават по-страшни и лоши от безкнижните.

Написаното от МГ не остава незабелязано и той става обект на натиск, както описва в разказите си – шантажиран и склоняван да стане доносник и агент на ДС, но писателят не се пречупва.

В критичните си статии, събрани в книгата „Крах на митологиите“, МГ се спира на поети, които са го впечатлили – това са предимно творци от селото: Ламар, Илия Волен, Ракитин, тракиецът Христо Кацаров, мизиецът Петър Алипиев, селянинът от равнината Андрей Германов. Критиката на споменатите поети е своеобразен коментар и на неговите лични творби. С тези критични статии авторът засилва интереса ни и ни провокира да се запознаем с творчеството на обсъжданите поети.

Във втората част на книгата „Крах на митологиите“ авторът разкрива литературната действителност от 70-те до 90-те години на XX век. В тази част е разкрита причината за краха на идеологическата митология и по-точно как литературните среди са работили, за да поддържат този мит жив. Тази действителност е сведена до няколко констатации:

Творчеството е своеобразно състезание за близост до властта. Това състезание се печели със задкулисни игри, продажност, лъжи, верноподанически творби и речи. Съдиите в това състезание са партийните велможи. За да са съдиите на твоя страна, трябва да се съобразяваш с тях, а не със собствената си съвест.

Мярата – най-талантливият се подменя с най-идейния.

Идеите – една: тоталитарната.

Творчеството – степента на възхвала на тази идея.

Поетът е пазител на статуквото, поставен в клетка – може да прави лицеви и всякакви опори, акробатични номера, да развива своята сръчност, но е лишен от възможността да се развива в дълбочина, спънат от идейния монизъм.

Основен художествен образ – борецът за свобода.

И едно крайно заключение – винаги над главата на поета като дамоклев меч е висил напътстващият показалец.

В „Записки на слугата“ чрез мемоарни разкази МГ прави разрез на съвременната българска литературна действителност и живот. Изнесената истина е нелицеприятна за много от нашите литературни първенци – Левчев, Хайтов, Георги Джагаров, Гранитски, Лиляна Стефанова и др.

Засегнал честолюбието на доста височайши и именити персони, МГ предизвиква и техния гняв. Една от първите реакции е, че авторът е бил слуга и ще си остане слуга. Но това е реторика от режима на миналото. От християнска етична гледна точка благочестивият човек е слуга на обществото и неговите интереси. От тази гледна точка слугата е израз на добродетел.

„Записки на слугата“ и „Крах на митологиите“ са написани непосредствено след 10 ноември 1989 г. Сякаш всичко се е насъбирало в огромен бент, който се излива в неговите книги.

Книгата, с която се свързва преди всичко името на МГ, е „Третият разстрел“. Няма друга такава, която да е приета от литературните среди толкова възторжено от една част и толкова критично от друга.

Авторът получава десетки телеграми, включително от емигранти в чужбина, които изказват своята подкрепа. Но от друга страна в пресата излизат над 150 критични статии, с които се анатемосва авторът и неговата книга.

Защо се случва всичко това? Защото МГ, позовавайки се на реални факти от архива, който вече е достъпен за всички, изнася истината за Вапцаров – такава, каквато я вижда. Но тази истина не може да бъде простена лесно. Тогавашното отношение към него – като към предател и своеобразното му загърбване – е вторият разстрел.

Третият разстрел е неговата реабилитация, защото на мястото на истинския Вапцаров заема мястото му съвсем друг, идеализиран човек, какъвто Вапцаров не е. В този трети разстрел участват както хора от най-висшите държавни постове, така и най-близките на поета. От книгата става ясно колко пошло е да се използва отишъл си човек като знаме на някаква идеология, да се изпълни с бели петна неговата биография и да му се даде чужда на него същност, без той да е дал своето съгласие.

Честността и нравствеността, с които е закърмен МГ от своето детство, са причина за много беди, които го сполетяват. Но той остава чист пред съвестта си и се разграничава от всяка една лъжа, защото колкото и благородна да е тя – лъжата си е лъжа, грях. И макар да е обществена, той се чувства длъжен да се разграничи от нея.

МГ като истински християнин не желае да живее с митове и да си създава кумири на земята.