Од шести до девети

Пишува: Манол Глишев

Септември е исторически най-натовареният месец в българския календар

Този текст трябваше да бъде за Шести септември и Съединението. Но е трудно да се пише за един от най-красивите и безспорни български триумфи, когато той е последван почти веднага от датата на окончателната ни национална катастрофа. Да се опитаме да проследим септемврийските дати, оформили най-новата и съвременна българска история.

6/18 септември 1885: Съединението

В Пловдив е обявено Съединението между автономната османска провинция Източна Румелия и протежираното едновременно от Османската и Руската империя Княжество България. Българският княз Александър I Батенберг на практика наследява позицията на генерал-губернатор или християнски паша на Румелия. Възрастният Гаврил Кръстевич, едновременно лоялен османски чиновник и един от създателите на Устава на Българската православна Църква, се оттегля в Константинопол. Надеждите на Гърция да си присвои Филипополския вилает са унищожени. Безкръвното пронунциаменто в Пловдив е един от най-големите български политически триумфи и една от датите, подходящи за национален празник, редом с Независимостта от 22 септември и Деня на просветата – 24 май. Съединението може би предначертава бъдещето на България, която получава важна част от Тракия, но няма да има същия шанс с Македония.

22 септември 1908: Независимостта

През 1908 Австро-Унгарската империя обявява, че няма да върне Босна и Херцеговина на османците, а ще анексира провинцията окончателно. Изтекъл е трийсетгодишният срок на австрийска окупация на Босна, определен чрез Берлинския договор. В Константинопол или Истанбул група амбициозни офицери, виждайки слабостта на османския режим, са обявили ново, революционно начало и фактическа военна диктатура. Монархията на Османовия дом е сведена до куха церемониална форма. Страната ни се възползва от така създалото се положение и на 22 септември в старата ни столица Търново е обявено възстановяването на напълно независимо Царство България. Дотогавашният втори български княз (и не напълно легитимен генерал-губернатор на Източна Румелия) Фердинанд Сакскобургготски става цар Фердинанд I. Скоро след това Великобритания признава свършения факт и съветва османското правителство да постъпи по същия начин. Руската империя, която в този момент търси сближаване с България след години на отчуждение, се включва в споразумението за изплащане загубите от преминаването на османските железници в България в български ръце. Османците окончателно се отказват от фикцията, наречена “Източна Румелия”. На трийсетата година от Освобождението и двайсет и третата – от Съединението, България най-сетне става суверенна нация с международно признати граници и държавен глава.

7 септември 1911: раждането на Тодор Живков

В Правец (тогава още село), в Царство България е роден бъдещият комунистически диктатор Тодор Живков. През 30-те и началото на 40-те години той е деятел на обявената извън закона Българска комунистическа партия и много вероятно – информатор на полицията за делата на своите съпартийци. През септември 1944 става шеф на новосформираната милиция в София. През 1956 – генерален секретар на управляващата БКП и министър-председател на Народна република България. През 1971 – председател на Държавния съвет. През 1989 е свален от всички постове, след управление от тридесет и три години.

14-29 септември 1923: Септемврийското въстание

Това са дните на Септемврийското въстание в България. Българските комунисти се опитват да разбунтуват част от недоволното селячество срещу властите и да предизвикат революция в страната. Въстанието е обречено от самото си начало и самите му подбудители бягат към Сърбия и Русия още в началото на предизвиканите от тях събития. Всъщност още през юни 1923 е имало селски бунтове на симпатизанти на сваления от власт БЗНС, но комунистите не са се присъединили към тях. През август и началото на септември бъдещият висш комунистически функционер Васил Коларов пристига в България от Москва и започва подготовката за комунистическо въстание, докато също комунистическият “Работнически вестник” на бъдещия диктатор Георги Димитров отрича да има такава подготовка. Властите в страната са наясно с течащите приготовления и арестите на бунтовници започват още преди самото избухване на насилието. Формалният лидер на социалистите в България, старият Димитър Благоев, е или болен, или отчаян от развитието на събитията и не взима участие в тях. Планът на бунтовниците е да разбунтуват най-вече селяните в Северозападна България, особено във Врачанско, след което да опитат да завладеят столицата. Групите селяни, подбудени от комунистическите агитатори, влизат в престрелки срещу редовни военни части от отслабената след Първата световна война българска войска, както и срещу подобни на на самите въстаници чети от лоялни към правителството, въоръжени дребни собственици на земя. Трагедията на Септемврийското въстание е, че повечето участници и от двете страни са били български войници през войните от 1912-1918, познавали се са се и са се сражавали рамо до рамо срещу всички външни неприятели на страната. Септемврийското въстание е разгромено, но то за дълго разделя българското общество. Ръководителите на бента предават собствените си последователи и ги изоставят в ръцете на полицията и офицерството, които отговарят на въоръжения опит за сваляне на властта с последващ “бял терор”. Едно от последствията на неуспялото Септемврийско въстание е и ужасяващият терористичен акт в столичната катедрала “Света неделя” през 1925 г.

8 септември 1926: Бежанският заем

България получава така наречения Бежански заем от над три милиона лири стерлинги, за да посрещне колосалните разходи по приемането и настаняването на стотици хиляди български бежанци от Македония, Беломорието, Добруджа и Западните покрайнини. След фаталната Първа световна война, в която България постига изключителни победи, но в крайна сметка е доведена до капитулация, репарациите, наложени от страните-победителки, са смазващи за националната икономика. Налага се консорциум от американски и британски банки да помогнат на българските власти за приемането на населението, прогонено от съседните страни. В по-големите градове на България бързо са изградени цели македонски квартали. Днес по-голямата част от българите имат македонски роднини заради настаняването на нашите сънародници-бежанци.

2-3 септември 1944: България напуска Тристранния пакт

Новото българско правителство на Константин Муравиев едностранно обявява, че България напуска Тристранния пакт на нацистка Германия, Италия и Япония. Всъщност към този момент Италия е разделена на две: легитимното правителство на маршал Бадолио заедно с крал Виктор Емануил III (баща на българската вдовстваща царица Йоанна и дядо на малолетния български цар Симеон II) от една година е преминало на страната на Съюзниците, докато фашисткото “правителство” на бившия диктатор Мусолини е обявило така наречената Италианска социална република и продължава да е част от Оста като марионетен пронацистки режим. Муравиев се надява да последва примера на Бадолио и италианската монархия. Българските военни части вече дори са се изтеглили от по-голямата част от Вардарска Македония. България обявява война на Германия. Всички германски войски напускат българска територия, за да не бъдат разоръжени или принудени да се бият с българската войска.

5 септември 1944: СССР обявява война на България

Въпреки новия курс на българското правителство, Съветският съюз обявява война на България. През последните три години, докато България е била във формален съюз с Германия, а Германия е воювала срещу Съветска Русия, СССР е запазвал дипломатически контакт със страната ни. През 1940, когато съветските другари и гермчанските националсоциалисти все още са били в приятелски отношения, СССР дори е одобрил Крайовската спогодба, според която България си връща Южна Добруджа. Едва през септември 1944, когато съветските сили са вече на румънска територия и близо до българските граници, съветският диктатор Сталин решава, че е целесъобразно да обяви война на Царство България. От три години България е в състояние на война срещу Великобритания и Съединените щати. От три дни – и с нацистка Германия. Сега България без повод е въвлечена във война и със Съветския съюз. Страната ни се оказва изправена срещу целия свят. Толкова по-удивително е, че през октомври 1944-май 1945 българската войска се оказва принудена да воюва заедно със съветските сили против Германия. За СССР дори една победена нация е удобен щит срещу по-силен противник.

8 септември 1944: още една независима Македония?

Група привърженици на Ванче Михайлов обявяват създаването на “Независима държава Македония” в Скопие. Проектът е обсъждан още през 1943 г. от покойния български цар Борис III и германския диктатор Адолф Хитлер. В хаоса при изтеглянето на германските войски от Балканите през лятото и есента на 1944, отчаяна група активисти от автономисткото крило на ВМРО се опитват да реализират идеята. Всъщност още през юли, когато българските войски са започнали първото си изтегляне от Вардарска Македония, проюгославските комунистически партизани, съпротивляващи се срещу германската и българска власт, са започнали свой собствен проект за образуване на “народна” република в Македония. Техният проект е успешен и се превръща в една от федералните републики на нова Югославия след Втората световна война. Докато “Независимата държава Македония” на михайловистите от 8 септември 1944 просъществува едва няколко дни. Все пак е любопитно, че референдумът за независимост на новата, вече бивша югославска република Македония от 1991, също е проведен на 8 септември.

9 септември 1944: комунистическият преврат в България

Докато съветските части напредват без съпротива на българска територия, в София е извършен преврат. Въпреки че правителството на Муравиев е обявило война на Германия и е заповядало на войската да не оказва отпор на съветските сили, група комунисти и отчаяни левичари, организирани около опитния участник в преврати Кимон Георгиев, арестува кабинета и кара регентския съвет да подпише указ за назначаването на Георгиев за министър-председател. Авторът на “фашисткия” преврат от 1934 се оказва основно действащо лице в “освободителната национална революция” десет години по-късно. Една от ирониите на българската история. Почти ведната след като двамата останали регенти – княз Кирил Преславски, чичо на малолетния цар и ген. Никола Михов – принудително подписват указа за назначаване на новия министър-председател, те са арестувани. Новото правителство извършва чисто революционен или най-малкото юридически абсурден акт, назначавайки ново регентство, което да поеме функциите на непълнолетния държавен глава. Все едно служебното правителство, назначено от президента, да смени същия президент. Било е война, абсурдите са били всекидневие. Българската държава се е изменяла не за дни, а за часове. Но далеч по-сериозно последствие от преврата на 9 сепетември 1944 е началото на комунистическите репресии из цяла България. Още преди установяването на новия “народен” съд, новосформираната милиция и внезапно нароилите се партизани започват отвличания и убийства на представители на местните власти, офицерството, Народното събрание и Църквата. Новата власт е установена бързо и жестоко. Съдът ще се окаже само инструмент за узаконяване на вече извършени деяния. През 2024 се навършват осемдесет години от преврата, оказал се най-негативната дата в българската история.

15 септември 1946: формалният край на българската монархия

Вторият регентски съвет на Царство България, създаден две години по-рано от превратаджийското правителство на Кимон Георгиев и Отечествения фронт, се саморазпуска. В резултат от референдум със съмнителна легитимност, Царство България се превръща в Народна република България, моментално призната от СССР. Регентите Тодор Павлов, Венелин Ганев и Цвятко Бобошевски спират да управляват от името на сваления малолетен цар Симеон II и предават прерогативите на държавен глава на “Председателството на Народната република” – един неясен колективен орган, в който изглежда, че основните представителни функции се падат на председателя на Народното събрание. До 1971, когато е формиран Държавният съвет на НРБ, не е напълно ясно кой е формалният глава на българската държава. Разбира се, всички са наясно, че генералният секретар на БКП, бил той Георги Димитров, Вълко Червенков или Тодор Живков, е реалният господар на страната… доколкото е в непосредствен контакт със съветските ръководители на Източния блок.

9 септември 1969: бунтът в Старозагорския затвор

По повод двайсет и петата годишнина на комунистическия режим в България, група политически затворници провеждат бунта в Старозагорския затвор. Това е относително малко известна страница от реалната история на българската съпротива срещу комунистическия режим. Заедно с горянското движение (1947-1956) и пловдивската стачка на тютюневите работници (април 1953), бунтът в Старозагорския затвор е забележителен случай на организирана антикомунистическа съпротива – толкова по-труден за оценяване, тъй като се случва в строго охранявана и контролирана среда като затвора. Водачите на бунта, Марин Манолов и Петко Чобанов, са политически затворници, а не криминални. Те имат идеята групата на “политическите” временно да овладее сградите на затвора и сетне да се опита да се добере до най-близката държавна граница. Крайната цел е не толкова някаква гръмка и нереалистична победа срещу комунистическия режим, колкото създаването на голям международен отзвук, който да демонстрира, че в България продължава да има воля за съпротива срещу просъветската власт. Политическите затворници успяват да пленят петима милиционери, да освободят близо осемдесет души от своя контингент и да превземат част от сградите на затвора, разполагайки само с работнически инструменти. Фатално за бунта се оказва решението на участниците да освободят и криминалните затворници, които веднага предават каузата и успяват да вдигнат по тревога старозагорския гарнизон. По-известните участници включват Петко Чобанов, Кръстю Кръстев, Димитър Манолов и известния от протеста в Софийския университет през 1968 г. Едуард Генов. Ходът на затворническия бунт е проследен в свидетелската книга “Бунтът в Старозагорския затвор” на оцелелия участник Николай Галев. В Старозагорския затвор са били изпратени от режима и днес живите защитници на човешките права Петър Бояджиев и Алфред Фосколо. Една от най-важните фигури в българската борба за права на човека при комунистическия режим, Илия Минев, също излежава част от дългата си присъда в Старозагорския затвор.

7 септември 1978: отравянето на Георги Марков

Шейсет и седмият рожден ден на председателя на Държавния съвет и генерален секретар на БКП, първия държавен и партиен ръководител, другаря Тодор Живков. В Лондон българският журналист, писател, дисидент и политически емигрант Георги Марков е тромаво и “случайно” прострелян в бедрото с отровена с рицин сачма. Марков, наричан от приятелите си Джери, дълго време е бил галеник на комунистическия режим в София. Сам той софиянец от Княжево, шоп като диктатора и негов личен познат, Георги Марков има години на успешна кариера като инженер и аспириращ автор в Народната република. След забраната на негова пиеса той емигрира, стигайки Великобритания, откъдето изобличава безчовечното и едновременно с това – крайно посредствено лице на Живковото управление. “Задочни репортажи за България” или “The Truth That Killed” е разтърсваща поредица радиопредавания на “Свободна Европа”, която показва лицето на комунистическа България без украса. Живков не издържа на оскърбителното и безмилостно съдържание на тези предавания. Най-вероятно датата на фаталното отравяне на Марков е вид мрачен подарък за рождения ден на диктатора. Писателят умира на 11 септември, а няколко години след смъртта му текстовете, по които той подготвя записите си, се превръщат в книга, която и днес продължава да е сред най-ценните и вълнуващи свидетелства за всекидневната реалност на комунистическото управление в страната ни.