| | | |

Опседнати од темнината

Осврт на Коста Радев на книгата „Опседнатост- Лора и Поетот“ на д-р Виолета К. Радева

Вече цял век и повече драмата на Яворов вълнува българското общество както никоя друга лична драма не е успяла. При това драмите са две, с главни героини Лора Каравелова и Мина Тодорова. А тези две лични драми произвеждат и една обществена. Обществото се разделя на защитници и обвинители на поета. Впоследствие годините наслагват своя прахоляк върху обществената драма, а личните се замъгляват с романтичен ореол, и само изследвачите, водени от копнежа си по Истината, се ровят под наслоенията, а там ги чака цял един свят, забравен вече и приличен повече на приказка.

В този свят ни кани и уверено ни води сред неговите потайности д-р Виолета К. Радева в книгата си „Обсебеност. Лора и Поетът”.

Десетки са книгите, посветени на Яворовите лични драми. Ще рече – много, ако ли не всичко, е казано. Оказва се обаче, че не е съвсем така. Много не е казано. Много е премълчано или пренебрегвано. Много е потулено и заглушено от крясъците на непримиримите врагове и почитатели. Двата враждуващи лагера накрая постигат – както при всяка словесна борба – единствено умора и досада. Авторката има предимството на независимия учен, загърбил угасналите вече страсти; в техния пламък трудно се достига истината. Следите на пожара са затрупали много съществени факти, документи, спомени. Но нали това е работата на изследователя – да рови в праха и там да намира бляскавите късчета истина – пък каквато ще да излезе тя. Виолета К. Радева е съвестен, търпелив изследовател, съвсем различна от търсачите на сензации и бърза слава. Нейната обемиста книга е трупана бавно, с години, с уважение и любов, като катедрала, чийно патрон е Истината. И разбира се – с преклонение пред Поета.

А какво е Поетът? Всеки поет? Единствено това, което е написал. Scripta manent. Това и нищо друго. Останалото е човекът. Хазяинът на тялото, в което е живял Поетът. Винаги съм се чудил защо е този неистов интерес на обществото именно към тази част на симбиозата Поет-Тяло. Ами от телата на сума поети в древността никакъв спомен не е останал, за живота им нищо не се знае, само текстовете им витаят из пространството, и тъй ще бъде през Вечността. Но обществото иска да види, да осезае живата плът на Поета и ако я няма, измисля си я. Съчинява биография, скулптира образ, обкичва го с клюки и небивалици – и ето как се появява едно човешко подобие, хомункулус някакъв, който уж бил написал еди що си. И обществото е доволно – намерило е човешки еквивалент на Поета, защото инак е неясно отде са дошли тия стихове, намирисва на мистицизъм, фалшификация и предоверяване на окултните сили. Обществото търси в поета човек като себе си – обикновен, смъртен, за да се оприличи на него, ако го харесва, или да го оплюе – ако му е чужд и неразбираем.

А пък самият поет, естествено, се смята за богоравен и така конфликтът Поет – Общество е налице. От люлката – до гроба и след него.

Поетът е дал своята заявка за безсмъртие; но билетът за Парнас се разписва от обществото. А то иска преди всичко да свали пишещия до себе си, да го огледа, опипа, да научи тайните му – ако ги няма, ще бъдат измислени. И тогава ще прецени каква съдба да има горкото пишещо същество, въобразило си, че е нещо повече от плебса.

Интересна подробност е, че ако обществото те издига на пиедестал, то е, за да те захвърли отвисоко.

В книгата на Виолета К. Радева това общество е описано точно и колоритно. В началото на миналия век България е като отприщена, полудяла река. Силите, дремали векове, са освободени, страната едновременно преживява и Възраждане, и революции, и компресирана история; тя има да наваксва много и го прави. Ненапразно в ония години се раждат толкова много поетични таланти – повечето необразовани, интуитивни, саморасли и жилави. Семената им са чакали столетия, за да покълнат и нямат търпение да дадат плод. Някои набързо се гмурват в европейската литература и пренасят модерните веяния, без да губят при това българския си дух. Всичко, натрупано от света за векове, у нас трябва да се преживее за месеци – и да се върви нататък. Този галоп на историята, препъван от постоянни войни, създава едно пъстро, разнородно, неврастенично общество. Непривикнало на скандали, то ги приема охотно и жадно; изживява ги пълноценно и докрай, сякаш всички са свалили потурите и от пелени са в клюкарските управляващи дворове. Естествено, политиците са любимата дъвка на обществото; но поетите са виното, което опива всички – от перачките и даскалиците, до изисканите дами и господа в салоните. Тъмните балкански души са се отворили за поезията. Стотици списания, книжарници, кръжоци и издателства никнат из страната и в тях се упражняват пълчища стихоплети, сред които понякога, като цветя сред тревата, срамежливо проблясват родените таланти. Започнали са златните години на българската поезия. Късно, след векове; но закъснението е наваксано ако не в количество, то в качество. Експлозията Ботев е разчистила пътя напред. Световната поетическа еволюция е застигната без усилие, само с вдъхновението на неколцина балкански трубадури. И обикновено – с цената на погубените им животи. Светът на българина се променя светкавично и поетите със същата бързина претупват отминаващите поетически моди – защото традиции те нямат. Затова са толкова разнородни не само помежду си, но и в собственото си творчество. Тук скромното образование на Яворов колкото и да пречи, толкова и му помага да пише според повелите на поетическата си муза, а не по привнесените образци. Пък и чепатият му характер и инат като че отхвърлят всякакво подражание. Духовното му родство с плеадата Прокълнати поети малко влияе на творчеството – освен, може би, сгъстяването на тъмната боя. Но тя е неразделен спътник дори на ранната му поезия; нощта е в душата му, не е плисната отвън. Стиховете му са като самия него – тъмен, та чак черен, с мрачен поглед, вторачен не в шарения свят, а в бездната вътре в самия него. Яворов няма нужда да взема назаем болка от световните несретници – той сам е един от тях, престолът му на черния Олимп е сложен и отровното вино пулсира във вените му. Мястото му е в долния свят на падналите ангели. Самият той излъчва тъга и болка, и в редките случаи, когато се шегува, шегите му са нескопосни („Когато Витоша слезе тук, тогава ще се оженя за Лора”.) Е, планината си остава на мястото, а той се оженва. Всички приемат този брак като неизбежна катастрофа. Ако той е някакво начало, то е началото на края. Ледът и пламъкът са се срещнали и това води само до експлозия. Вулканът на пламналата жена се сблъсква с айсберг. Ако Яворов има някакви чувства извън влечението към Лорината красота, те са доста повърхностни. Мъжът е увлечен, тялото иска полагаемата му се наслада – и толкоз. Ловецът жадува плячка – и я получава. Той би спрял дотук и тогава всички ще са доволни – най-вече обществото. И преди всичко – всички щяха да останат живи.

Ето тук е раздвоението между Поета и Мъжа, така добре усетено от Виолета К. Радева. Мъжът, хищникът, живее в едната половина на Яворов. Буден е постоянно, защото плячката е много. Поетът му е осигурил неспирен приток на влюбени жени – нещо немислимо за грозния провинциален телеграфист, какъвто доскоро е бил. Привлечени от света на поезията, където броди мрачната сянка на Яворов, жените всъщност не са просто плячка – те са дар от Бога, принесен на олтара на Ерато. И приношението е търсено и желано и от двете страни. Завоеванието не изисква много усилия от страна на поета и го задоволява – преди всичко защото не е обвързващо. То, завоеванието, е важно, а не притежанието. Притежанието е двустранен процес – чак дотам, че да се чудиш кой кого притежава. То е друга форма на съществуване – ако не клетка, то поне достатъчна тежест, за да пречи на полета. Поетът не допуска посегателства над свободата си – тя и Музата са единствените му ценности. След него остават опустошени сърца – но и приятни спомени. Всичко зависи от жените. Те, разбира се, знаят за Яворов повече, отколкото сам той знае за себе си; но все пак някои биха предпочели да играят старата игра на превъзходство с надеждата да опитомят и префасонират дивака, волния ловец и да го впрегнат да оре нивата. О, колко са еднакви всички жени от памтивека насам!

Сигурно много учени хора са опитвали да обяснят тайнствената безсърдечност на поетите. Когато ги четеш, се прехласваш пред мощта на любовното чувство, изгарящо ги цял живот. Но немилостивата биография сочи съвсем друго. Ефирната любима, подпалила любовното чувство и превърнала го в мастило, е досущ еднаква с някоя следваща или по-следваща. Всъщност тя е обобщен образ на всички поетови любови; тя съществува някъде в друг, измислен свят, а реалните жени са само проходящи минувачи, събудили плътско желание у мъжа, в когото дреме скритата муза и задейства неговия механизъм за писане. Същевременно обаче се е задействал и друг механизъм, предназначен да успокоява съвестта. Поетът трябва да си внуши поне малко искрена и непорочна любов, и чрез нея да оправдае и прикрие истинските си подбуди на ловец и хищник. То е като да отстреляте невинна гургулица и да се оправдавате, че сте болен и само кръв от гургулица ще спаси безценния ви живот.

Тази безсърдечност на поетите несъмнено влияе и на тяхната – също необяснима – привлекателност. Историята гъмжи от примери на грозни, неприятни, зле възпитани или просто невъзпитани поети, след които остава нещо като креватно Ватерлоо. Лично аз познавах, познавам и сигурно ще се запознавам с още – творци, осребрили твърде изгодно таланта си в любовна валута. Някой ще каже, че завиждам. Завиждам, и още как! Но това е отделен въпрос. А на Яворов са му завиждали сигурно много повече, отколкото аз съм способен. И ако някой седне да ми разправя, че прочутият автор на Яворовата сага Михаил Кремен е хранел топли чувства към похитителя на сърцето на жена му, то просто не е попаднал на нужния будала. Горкият Кремен, аз още го помня – на върха на славата си, руган и обичан, както е редно, ама какво му е било на душицата, сам си знае. Та привлекателността на поетите е право пропорционална на донжуановския им капацитет. Да не забравяме – поетичната дарба е само необходимо условие да влезете в играта. Оттам нататък жените рядко различават великия от средния талант – както и повечето му съвременници.

Няма да се оглеждаме далече, за да търсим доказателства. Плеадата Прокълнати, след които сияе и нашият Яворов – е достатъчна компания. Ако не е богоравната поетическа дарба – това е просто банда негодници и обесници. Толкоз. Но ето – Времето е отсяло важното от нищожното, тленното от вечното – и ги е наредило в небесния свод наред със светците Божии. Защото всяка дарба е от Бога, и останалото е тлен, прах и недостойно за внимание. Там горе са Поетите. Долу остават няколко изстрадали, окървавени, проядени от земни болки и страсти тела.

Защо, обаче, ние продължаваме с глупаво упорство да ровим из телата на тези мъченици? Не е е ли достатъчно да знаем, че Поезията ги е наказала със себе си, както и най-зъл враг не би могъл? Да не би те сами да са избрали това поприще или са негови роби? Защо е толкова важно да знаем дали Алан По е умрял от пиянство? Или правилно е осъден Вийон на обесване? И кой кого е убил – Яворов Лора или обратното? Защо с такава страст се боричкат привържениците на двете – еднакво безсмислени – версии? Дали не е просто защото искаме някак да се приравним с Поета по някакви наши си критерии и да добием право да го съдим?

Ами май това е. Да сме като него. Равни и с право на глас. Само че кой ни е дал право на този глас? Ако той е убил Лора – както твърдят съвременниците му – Бог отдавна го е съдил. Да не говорим за собствения му съд, който го е осъдил още от рождението му – да бъде Поет и да диша изпаренията адови още приживе. Ако пък е невинен пред закона и ние постановим това – какво от туй? Никаква човешка признателност не може да привлече вниманието на поета още приживе; в друг свят живее той. Да преживееш ада, без да имаш надежда за Рая – каква ужасна съдба!

А ние ровим, чоплим…Можем ли да отнемем на Поета правото му да е различен? Да е лош, егоист, негодник? Да нехае за общовалидните човешки закони и норми? Не е ли увенчан той с правото да лети сред ангелите,чийто брат е? Няма човешко правило, което да го накаже по-жестоко от битието, избрано от самия него. Той отдавна се е осъдил и сам ще изпълни присъдата си. Той вижда гроба на всяка крачка пред себе си, не само в сънищата. И, понякога, оттатък зейналата яма, съзира Две хубави очи, които нищо не искат и не обещават, тъй като в света на безсмъртните нищо не е нужно.

Малко са изследвачите, тъй точни, безпристрастни и все пак добронамерени, като д-р Виолета К. Радева. Извънредно дълъг и благодатен труд е положила тя, за да ни въведе в света и драмата на Яворов, с голямата си любов към Поета, както и с полагаемото уважение към Човека. Важно е да ги отделяме. Човеци сме всички, грешим. Но поети не сме всички. Поетите са единици и никакво значение няма какво, кога и къде е вършило грешното тяло. То си е за негова сметка. Никаква нужда няма Поетът от глупавите идеални образи, които му налагаме без нужда. Той иска само да го четем – него, грешника – и да се възторгваме от световете, където ни води. По дяволите какво е вършил или не е вършил. Защото и в най-тъмните и раздиращи стихове отдолу прозира, нежна и стъклена, Душата на дете.

Слични Објави