„Срацимир, бугарски цар“ – една загатка во спомените на Киро Тулешков

Проф. д-р Пламен Павлов/Труд/

Името на Киро Тулешков (1/13 март 1846 – 31 януари / 12 февруари 1904 г.) неизменно присъства в научните изследвания, посветени на българското революционното движение през 60-те – 70-те години на XIX век. За рода Тулешкови, който има своите представители и днес (сред тях е видният познавач на историята на архитектурата проф. Николай Тулешков), разполагаме с генеалогичното изследване на Петър Чолов. Самият Киро Тулешков е автор на ценни спомени, от които научаваме много факти за Стефан Караджата, Любен Каравелов, Васил Левски и особено за Христо Ботев. Тези спомени са в основата на биографията на Ботев, дело на Захарий Стоянов. Под заглавие “Моето чиракуване в живота” мемоарната книга на Киро Тулешков е издадена през 1997 г. под редакцията и с компетентните коментари на проф. Елена Налбантова, която е автор и обширна биографична студия за Тулешков.

Роден в Търново в будно семейство със стародавни, по предание “болярски” корени, Киро Тулешков учи в класното училище в старата столица. През 1864 г. постъпва в прочутия Ришельовски лицей в Одеса. Именно в големия черноморски град се запознава с Христо Ботев и е изключително близък приятел с гениалния поет, вестникар и революционе до края на неговия драматичен живот. Нека отбележим, че благодарение на Тулешков знаем за приятелството между Левски и Ботев и тяхната “квартира” в изоставената вятърна мелница край Букурещ… Напускайки Одеса през пролетта на 1866 г. поради липсата на средства, с които да продължи образованието си, младият българин се озовава в Добруджа.

Изкарва прехраната си като търговец на манифактурни стоки по селата в района на Кюстенджа / Констанца, бакалин и кръчмар в голямото, тогава българско като население село Каранасуф (дн. Истрия, Северна Добруджа), после в близкото Саръюрт (дн. Михай Витязу). В Добруджа се запознава и става близък приятел със Стефан Караджата, който го посвещава в делата на националната революция. Заподозрян от властите поради неговата непредпазливост, а младежка наивност, за радетел за освобождението на “Българското царство”, Киро Тулешков е принуден през Тулча да емигрира в Румъния. В Браила, един от най-големите центрове на българската емиграция, работи в печатницата на известния през онези години “дядо” Димитър Паничков. Заедно с Ботев участва в театралната трупа на Добри Войников, а през 1868 г. се готви да премине в поробеното Отечество като участник в четата на “дядо” Жельо, чийто писар е Ботев. Посветил се идеята за извоюването на българската свобода с оръжие в ръка, през 1869 г.

Киро Тулешков постъпва в Одеското военно училище, в което учи две години. Завръща се в Добруджа, но е арестуван от османската власт и за кратко е в затвора в Мачин. След тези перипетии е отново в Румъния, където става най-близкият помощник на Любен Каравелов в Букурещ. Нещо повече, именно Киро Тулешков е отговорен редактор на органа на БРЦК вестник “Независимост”, същевременно сътрудничи на Ботев в неговия “Дума на българските емигранти”. През следващите години участва в работата на БРЦК, а през 1876 г. се премества в Болград, “столицата” на бесарабската българска общност, където става директор на тамошната българска печатница и издава вестник “Български глас”.

На следващата година се включва в Българското Опълчение и е преводач към руската армия по време на Руско-турската война. След Освобождението отново е в родното си Търново, където открива своя печатница и е активен участник в обществения живот, вкл. е заместник кмет на града. Същевременно през 1880-1881 г. издава вестниците “Съединение” и “Свободен печат”. През 1887 г. е назначен за директор на Държавната печатница в София, като е един от учредителите на Българското печатарско дружество. Умира в София през 1904 г.

На личността на Киро Тулешков и неговите спомени ще се спрем и в други статии от тази поредица. Сега ще насочим вниманието на читателите към един кратък, но интригуващ епизод от “Моето чиракуване в живота”, в който имаме една загадка от българското Средновековие! При пребиваването си в Саръюрт Киро Тулешков е наклеветен от търговеца грък Яни пред местната власт, че е враг на държавата и борец за “Българско царство”. Слава Богу, съобразителният младеж успява да убеди слабограмотния кадия, че това е клевета. На излизане от къщата, в която е канцеларията на османския управник, любознателният Киро изненадващо попада на старинен надпис: “Аз съгледах на едно стъпало от каменните стълби, че имаше издълбани букви. Спрях се и се взрях, но те бяха старобългарски. Прочетох само това: “Страцимир цар български…” Когато аз се мъчех да прочитам по-нататък, защото имаше три или четири реда написани, един стражар искаше да ме изпъди…” Намесват се и намиращи се наблизо негови приятели, за да не загази още повече с любопитството си… Налага се бързо да напусне мястото без да запише целия надпис, както е възнамерявал.

Загадката, така или иначе, е налице. Ако Киро Тулешков правилно е разчел началото на надписа, какво обаче търси името на видинския цар Иван Срацимир (1356-1396/1397) в далечна Добруджа?! Както и друг път сме отбелязвали, нейде към 1388 г. Иван Шишман (1371-1395) по неясни причини се отказва от царската титла и се подписва само като “господин Търновски”. Това означава, че поне теоретично признава старшинството на своя по-голям брат Иван Срацимир като “цар на всички българи”. В такъв случай е възможно така да постъпва и добруджанският деспот Иванко (1386-1399), който до онзи момент признава върховната власт на цар Иван Шишман. С други думи, присъствието на името на видинския цар в Добруджа намира някакво приемливо обяснение. Не по-малко вероятна, ако не и повече, е и друга възможност – в надписа да е изписано името на деспот Срацимир, по-малък брат (за някои автори зет) на цар Иван Александър (1331-1371).

Според проф. Йордан Андреев деспот Срацимир получава Добруджа като владение от цар Михаил III Шишман Асен (1323-1330). Това мнение е възприето от проф. Георги Атанасов в неговия труд “Добруджанското деспотство” (2009 г.), от доц. Петър Николов-Зиков в книгата му “Домът на Шишман” (2021 г.), както и от мен, вкл. в “Българска национална история”, т. IV (2023 г.). В такъв случай надписът, видян някога от Киро Тулешков в с. Саръюрт, би могъл да е на деспот Срацимир, въпреки че той погрешно да е прочел титлата “цар” предвид мимолетното си присъствие на мястото. Така или иначе, твърдението на Тулешков не прилича на патриотична измислица и възрожденска мистификация. Ако беше така, образованият търновец надали би посочил името на Иван Срацимир, а по-скоро онова на търновския цар Иван Шишман, което би било и много по-убедително.

Възможно ли е частично прочетеният някога от Киро Тулешков надпис да съществува и днес? Трудно е да се каже дали е така, още повече че към него веднага след откриването му “нездрав интерес” проявява и неговия клеветник Яни… Достатъчно много са случаите на унищожаване на български паметници от обсебени от “Мегали идеята” гърци, вкл. на Станимъшкия надпис на цар Иван Асен II в т. нар. Асенова крепост при Асеновград. И все пак, не можем да зачеркнем надеждата този епиграфски паметник да е оцелял и да се намира в някой румънски музей, например в Констанца, или пък в самото селище Михай Витязу? Така или иначе, една проверка на тази възможност не би била излишна!